Станах. Не можех да седя. Разхождах се от ъгъл на ъгъл.

Достатъчно. Отворих вратата на банята, но нямаше дори вода, за да мога да си намокря главата. Всъщност що за хрумване. Чиста истерия.

Върнах се в стаята и започнах да събирам багажа.

Целия следобед прекарах в книжарницата. Но в нея нямаше книги. Не ги печатаха вече от близо половин век. А толкова се бях затъжил за тях след микрофилмите от библиотеката на „Прометей“. Нямаше вече да мога да ровя из полиците, да вземам в ръцете си книгите, да усещам тежината им, обещаваща продължително четене. Книжарницата приличаше повече на електронна лаборатория. Книгите представляваха кристалчета с нанесена върху тях информация и можеха да се четат с помощта на оптон. Той приличаше на книга с една единствена страница между кориците. При докосване върху нея се появяваха поредните страници на текста. Но, както ми каза роботът-продавач, оптони се употребяваха рядко. Хората предпочитаха лектоните — те четяха на глас и при тях можеше да се регулира тембърът, скоростта и модулацията. Само тясно специализираните научни трудове все още се печатаха на синтетичен материал, наподобяващ хартията. Така че всички мои покупки се събраха в един джоб, макар че наброяваха приблизително триста заглавия. Шепа кристални зрънца — така изглеждаха книгите. Избрах си много исторически и социологически трудове, малко статистика и демография и онова, което момичето от Адапта ми препоръча из областта на психологията. Също и няколко по-солидни математически работи, солидни, разбира се, по съдържание, а не по размери. Роботът, който ме обслужваше, беше цяла енциклопедия, благодарение на това, че — както ми каза той — е непосредствено свързан чрез електронните каталози с оригиналите на всички книги по Земята. В книжарницата, общо взето, се намираха само отделни „екземпляри“ от книгите и по желание на клиента съдържанието на нужното произведение се нанасяше върху кристалчето.

Оригиналите — кристоматрици — изобщо не можеха да се видят; съхраняваха се зад стоманени плочи, покрити с бледосин емайл. Така книгата като че ли се печаташе всеки път отново, когато някой се нуждаеше от нея. Престанал бе да съществува проблемът за тиражите, тяхната големина и изчерпване. Това беше наистина голямо постижение и все пак ми беше жал за книгите. Разбрах, че съществуват антикварни книжарници и веднага намерих една от тях. Разочаровах се: нямаше почти никакви научни заглавия. Само забавна литература, малко детски книжки и няколко годишнини от стари списания.

Купих си (плащаше се само за старите книги) няколко приказки отпреди четиридесет години, за да се ориентирам какво днес смятат за приказки, и се насочих към спортната база. Тук вече моето разочарование премина всякакви граници. Леката атлетика съществуваше в някакъв карикатурен вид. Бягане, хвърляне, скокове, плуване, но никакви елементи на състезателна надпревара. Бокс въобще нямаше, а това, което наричаха класическа борба, беше направо смешно: някакви побутвания вместо истински бой. В кинозалата на базата гледах една среща от световното първенство и все ми се струваше, че ще се пукна от яд. От време на време се смеех като побъркан. Разпитвах за свободната американска борба, за джудо, за жиу-жицу, но никой не знаеше какво е това. Разбира се, щом дори и футболът е изчезнал, без да остави потомство, като спорт, в който се стига до остри сблъсквания и травми. Хокей имаше, но какъв! Играеха в толкова надути комбинезони, че приличаха на огромни топки. Двата отбора, които се блъскаха един друг като гумени човечета, изглеждаха смешно, но това беше по-скоро някакъв фарс, а не мач. Имаше и скокове във вода, но само от четири метра. Изведнъж се сетих за моя (моя!) басейн и се снабдих със сгъваем трамплин, за да надстроя този, който щях да имам в Клавестра. Цялото това израждане беше предизвикано от бетризацията. Не съжалявах, че беше изчезнала борбата с бикове, петли и другите кървави зрелища; никога не съм се възхищавал и от професионалния бокс. Но тази топла кашица, останала от истинския спорт, не ме привличаше ни най-малко. Проникването на техниката в спорта приемах само по отношение на туризма. Особено развит беше подводният туризъм.

Видях всевъзможни видове акваланги, малки електрически торпеда за пътешествия по езерното дъно, глисери, хидроти, движещи се на въздушна възглавница, водни микро-глидери — всички бяха снабдени със специални устройства, предпазващи от нещастни случаи.

Надбягванията, колкото и популярни да бяха, в никакъв случай не можеха да бъдат наречени спортни: в тях нямаше никакви коне, никакви автомобили — надбягваха се автоматично управлявани машини, на които можеше да се залага. Традиционните състезания за поставяне на рекорди бяха изгубили своето значение. Обясниха ми, че границите на човешките възможности вече са достигнати и да постави нови рекорди би могъл само човек, ненормален по сила и бързина, някакво чудовище. Разумът ми беше готов да се съгласи с това; хубаво беше и това, че останалите след жертвоприношението остатъци от атлетически дисциплини бяха получили широко разпространение — и въпреки всичко след тричасово гледане излязох от базата с понижено настроение.

Избраните гимнастически уреди поръчах да изпратят в Клавестра. От глисера се отказах; исках да си купя яхта, но ветроходи нямаше — истински, с въжета, — само някакви нещастни корита, до такава степен устойчиви, че просто не разбирах какво удоволствие може да доставя такъв ветроходен спорт.

Когато се връщах в хотела, вече беше тъмно. От запад се задаваха леки, почервенели облаци, слънцето беше залязло, показа се луната в първа четвърт, а в зенита засия друга — някакъв голям изкуствен спътник. Небето над къщите гъмжеше от летателни машини. Тълпите от минувачи оредяха, затова пък все по-интензивно ставаше движението на глидерите. Появиха се, хвърляйки продълговати отблясъци върху шосето, същите онези прорезни светлини, чието значение все още не знаех. Връщах се по друг път и се натъкнах на голяма градина. Отначало помислих, че това е парк Терминал, но той блестеше в далечината със стъклената грамада на своята аерогара в северната, по-висока част на града.

Гледката беше наистина необикновена. Когато цялата околност се покри с насечен от уличните светлини мрак, горните етажи на Терминал все още искряха като заснежени алпийски върхове.

В парка беше шумно. Имаше много нови видове дървета и особено палми, цъфтящи кактуси без бодли, в едно отдалечено кътче на парка успях да открия стар кестен, който сигурно беше на двеста години. Трима души не биха могли да обхванат дънера му. Седнах на малка пейка и се вгледах в небето. Колко мирни и безопасни изглеждаха звездичките, трептящи в невидимите слоеве на атмосферата, която пазеше от тях Земята. За първи път от много години си помислих за тях като за „звездички“. Там никой не би се осмелил да каже така, щяхме да го помислим за луд. Звездички, разбира се, лакоми звездички. Над потъмнелите дървета избухна далечен фойерверк и изведнъж видях съвсем ясно Арктур, планина от огън, над която летях, тракайки със зъби от студ, а скрежът по охладителната апаратура се топеше и почервенял от ръжда, се стичаше по комбинезона ми. Вземах проби с короносмукачката, вслушвайки се в свиренето на моторите — дали не губят обороти, защото само едносекундна авария, едно задавяне биха превърнали защитния слой, апаратурата и мен в облаче пара. Капка, падаща на нажежена плоча, не изчезва тъй бързо, както човекът в такъв миг.

Кестенът беше почти прецъфтял. Не обичах мириса на неговите цветове, но сега той ми напомни нещо далечно и забравено. Над живия плет все още се преливаха разноцветните отблясъци на ракетите, чуваше се глъчка, във въздуха се смесваха звуците на различни оркестри и от време на време вятърът донасяше дружния вик на участниците в някакво зрелище — може би на пътуващите с въжена линия. Но около моя кът беше пусто.

В един миг от страничната алея изплува висока, тъмна фигура. Зеленината беше вече съвсем посивяла и аз забелязах лицето на този човек едва когато той, вървейки съвсем бавно, спря няколко крачки по-нататък. Ръцете му лежаха върху някакви вдлъбнати удебеления, от които излизаха две тънки пръчки, завършващи с черни топчици. Той се подпираше на тях не като паралитик, а като някой твърде изтощен и отслабнал човек. Не гледаше към мен, нито виждаше нещо друго — стори ми се, че не чува нито дружните викове, нито музиката, нито избухванията. Постоя така може би минута, дишайки с видимо усилие, и в светлината на проблясващите фойерверки видях лицето му — беше толкова старо, че годините бяха изтрили от него всякакъв израз, оставяйки само кожа и кости. Когато реши да си тръгне, изхвърляйки напред странните си патерици или протези, едната от тях му се изплъзна, аз скочих от пейката, за да му помогна, но той успя да си възвърне равновесието. Беше с цяла глава по-нисък от мен и все пак по-висок от останалите съвременни хора; погледна ме със светещи очи.