— Извинете — промърморих аз. Исках да отмина, но останах: в очите му имаше някаква заповед.

— Аз вече съм ви виждал някъде. Но къде? — попита той с неочаквано силен глас.

— Съмнявам се — отсякох, поклащайки глава. — Върнах се едва вчера… от много далечен път.

— Откъде?

— От Фомалхаут.

Очите му заблестяха.

— Ардер! Том Ардер!

— Не — казах аз. — Но бяхме заедно.

— А той?

— Загина.

Човекът дишаше тежко.

— Помогнете ми… да седна.

Хванах го за раменете. Под черната, лъскава материя усетих само кости. Настаних го внимателно на пейката и останах прав край него.

— Седнете… и вие.

Седнах. Той все още дишаше тежко, със затворени очи.

— Нищо… това е от вълнение — прошепна човекът. След секунда отвори очи. — Аз съм Рьомер — каза той просто.

Дъхът ми спря.

— Как така… Вие… Вие?! На колко…?

— Сто тридесет и четири — отговори сухо човекът. — Тогава… бях на седем…

Спомних си го. Дойде при нас с баща си — феноменален математик, който беше асистент на Геонидес — създателя на теорията на нашия полет. Тогава Ардер показа на момчето голямата изпитна зала, центрофугите — такова остана в паметта ми: подвижно като пламъче седемгодишно момче с черните очи на баща си. Ардер го вдигна във въздуха, за да може да види отблизо вътрешността на главикамерата, в която седях.

Мълчахме и двамата. В тази среща имаше нещо необикновено. Взирах се през тъмнината с някаква болезнена алчност в неговото така чудовищно старо лице и нещо стискаше гърлото ми. Исках да извадя от джоба си цигара и все не можех да го улуча, така ми трепереха пръстите.

— Какво стана с Ардер? — запита той.

Разказах му.

— Нищо ли не намерихте?

— Не. Там не се намира нищо, вие знаете.

— А аз ви взех за Ардер…

— Разбирам. Ръстът и така нататък — казах аз.

— На колко години сте сега? Биологично…

— Четиридесет.

— Можех и аз… — прошепна той.

— Разбрах го.

— Не съжалявайте — казах твърдо. — Не съжалявайте за това. Не съжалявайте за нищо, разбирате ли?

За първи път той ме погледна в очите.

— Защо?

— Защото аз нямам какво да правя тук — отговорих. — Никой няма нужда от мен. И аз… от никого.

Той сякаш не чу.

— Как се казвате?

— Брег. Хел Брег.

— Брег — повтори той. — Брег… не. Не помня. Вие бяхте ли там?

— Да. В Апрену, когато баща ви донесе поправките, изчислени от Геонидес през последния месец преди старта… оказа се, че коефициентите на рефракцията в облаците от тъмен прах са изключително ниски… не знам това говори ли ви нещо — спрях се смутен.

— Разбира се. А как иначе? — каза той с особен тон. — Баща ми. А как иначе? В Апрену? Но какво правехте вие там? Къде бяхте?

— В гравитационната камера, при Янсен. Вие бяхте там тогава, доведе ви Ардер, стояхте горе, на мостика, и гледахте как ме подлагат на четиридесет g. Когато излязох… от носа ми течеше кръв. Вие ми дадохте своята кърпичка…

— А! Това вие ли бяхте?

— Да.

— А на мен ми се стори, че човекът в камерата… имаше тъмни коси.

— Да. Не са руси. Просто са побелели. Но сега не се вижда добре.

Настъпи мълчание, по-продължително отпреди.

— Вие, разбира се, сте професор… — казах само за да го наруша.

— Бях. Вече… не съм. От двадесет и три години — и още веднъж едва чуто повтори: — Не съм.

— Днес купувах книги… и между тях беше топологията на Рьомер. Това вие ли сте, или вашият баща?

— Аз. Вие математик ли сте?

Той ме погледна с някакво ново любопитство.

— Не — казах аз. — Но… имах много време… там. Всеки правеше каквото поиска. На мен… ми помогна математиката.

— Как да разбирам това?

— Имахме много микрофилми; белетристика, драми и какво ли не още. Бяхме взели повече от триста хиляди заглавия. Баща ви помагаше на Ардер да комплектува математическата част…

— Знам.

— Отначало смятахме това за… развлечение. Убиване на времето. Но само след няколко месеца, когато изцяло загубихме връзката със Земята и увиснахме в пространството — на пръв поглед неподвижно по отношение на звездите, — когато в такова положение четеш как някакъв си там Питър нервно пушел цигара и го измъчвал въпросът, дали Люти ще дойде или не, как после тя влязла, мачкайки ръкавиците си, най-напред започваш да се смееш като последния идиот, после те хваща бяс. С една дума, никой повече не се докосна до това.

— А математиката?

— Не. Не изведнъж. Най-напред започнах да изучавам чужди езици и не се отказах от това до края, макар да знаех, че е безполезно, защото, като се върна, всички те ще бъдат вече архаични диалекти. Гима и особено Турбер ми предлагаха да се заема с физика. Щяла да ми бъде от полза. И аз наистина се занимавах — заедно с Ардер и Олаф Стааве. Само ние тримата не бяхме учени.

— Но нали имахте научно звание?

— Е, да, магистър по теория на информацията, по космодромия и диплом на ядрен инженер, но всичко това беше професионално, а не теоретично. Вие знаете доколко инженерът познава математиката. И така, физиката. Но аз исках да имам още нещо — свое. И едва чистата математика… Никога не съм имал математически способности. Никакви. Нищо освен упоритост.

— Да — каза тихо той. — Би трябвало човек да я има… за да полети.

— По-скоро, за да влезе в състава на експедицията — поправих го аз. — И знаете ли защо стана така, с математиката? Разбрах това… едва там. Защото тя се намира по-високо от всичко. Трудовете на Абел и Кронекер са така ценни, както и преди четиристотин години, и винаги ще бъде така. Откриват се нови пътища, но и старите продължават да водят напред. Не буренясват. Там… там е вечността. Само математиката не се бои от нея. Едва там разбрах колко могъща е тя. И безгранична. Няма нищо друго като нея. И това, че ми вървеше толкова трудно, също беше хубаво. Измъчвах се с математиката и когато не можех да заспя, повтарях изминатия през деня материал…

— Интересно — каза той. Но в гласа му нямаше любопитство. Не бях сигурен дали ме слуша. В дъното на парка прелитаха огнени стълбове, червени и зелени отблясъци, съпровождани от множество възторжени викове. Под дърветата, където седяхме, беше тъмно. Замълчах. Но тишината беше непоносима.

— За мен това беше нещо като самоутвърждение — казах аз. — Теорията на множествата… това, което Миреа и Аверин направиха, е наследството на Кантор. Това опериране с безкрайни и извън безкрайни величини, тези могъщи, разлагани с голяма точност континууми… Всичко това беше великолепно. Времето, което прекарах над тези занимания, помня така, сякаш беше вчера.

— Не е толкова безполезно, колкото може би си мислите — промърмори той. Излезе, че все пак ме слуша. — Предполагам, че не сте чували за работите на Игала…

— Не, какво е това?

— Теорията на непостоянното антиполе?

— Не зная нищо за антиполето. Какво е това?

— Ретроанихилация. От нея произлиза парастатиката.

— Никога не съм чувал тези термини.

— Да, разбира се, те са възникнали едва преди петдесет години. И това беше едва въведение към гравитологията.

— Виждам, че ще трябва да си плюя на ръцете — казах аз. — Гравитологията, това, струва ми се, е теория на гравитацията, така ли е?

— Нещо повече. Това не може да се изрази по друг начин освен математически. Запознахте ли се вече с работите на Апиано и Фрум?

— Да.

— В такъв случай задачата ви е улеснена. Това е развитие на метагените в n-мерната конфигурационно изменяща се система.

— Какво говорите? Та нали Скрябин доказа, че няма други метагени освен вариационните?

— Да. Много добро доказателство. Но то е разпокъсано.

— Не може да бъде! Та нали… то трябваше да разкрие един нов свят.

— Да — каза той сухо.

— Спомням си една работа на Маниковски… — започнах аз.

— О, това е твърде далечно. В най-добрия случай… подобно направление.

— Колко може да ми отнеме изучаването на всичко, което е било направено през това време? — запитах аз.