Д-р Джуфон би бил доволен от мен, помислих си аз. Едва трети ден — и такъв успех. Не кой да е, а знаменита актриса. И почти не се страхуваше от мен, а дори и да се е страхувала, то страхът й е доставял удоволствие. Само така и занапред. Но за каква близост говореше той? Така ли изглежда тяхната близост? Как геройски скочих във водопада! Благородната горила. А после красавицата, под която коленичат тълпите, щедро възнагради горилата; колко възвишено от нейна страна!

Лицето ми гореше. Идиот, повтарях си тихо аз. Какво искаш всъщност? Жена ли? Имаше жена. Имаше вече всичко, което би могъл да имаш тук, включително и предложение да играеш в реал. Сега ще имаш дом, ще се разхождаш из алеите, ще четеш книги, ще се взираш в звездите и тихо и скромно ще си повтаряш: „Аз бях там. Бях и се върнах.“ И дори законите на физиката работят за теб, ти, щастливецо, имаш пред себе си още половин живот, спомни си как изглежда Рьомер, сто години по-възрастен от теб.

Улдерът започна да се спуска надолу, отново се появи свистенето, околността, пълна с бели и сини шосета, повърхността на които блестеше като емайлирана, се приближаваше. Големи езера и малки квадратни басейни изпращаха нагоре слънчеви отблясъци. Все по-големи и истински изглеждаха къщичките, разпилени по гърбовете на заоблените хълмове. На хоризонта, посинял от въздуха, се издигаше планинска верига с побелели върхове. Видях пътечки, посипани с чакъл, тревни полета, цветни лехи, хладната зеленина на водата в бетонни рамки, пътечки, храсти, бял покрив, всичко това бавно се завъртя, обкръжи ме отвсякъде и застина, сякаш ме вземаше в свое владение.

Вратата се отвори. На алеята ме чакаше бяло-оранжев робот. Слязох долу.

— Добре дошли в Клавестра! — каза роботът и бялото му коремче неочаквано запя: разнесоха се звуци на кристална мелодия, сякаш там се криеше музикална кутия.

Все още смеейки се, аз му помогнах да пренесе багажа ми до вилата. Задната врата на улдера, който лежеше на тревата като малък, сребърен дирижабъл, се отвори и два оранжеви робота извлякоха моя автомобил. Тежката синя каросерия заблестя на слънцето. Съвсем го бях забравил. После всички роботи, натоварени с моите куфари, кутии, пакети, тръгнаха с патешка стъпка към вилата.

Това беше голям куб с прозорци-стени. Вътре се влизаше през остъклен отвсякъде солариум, по-нататък имаше хол, столова и стълби, водещи нагоре — от дърво. Роботът с музикалната кутия не пропусна да отбележи тази необикновена подробност.

На етажа имаше пет стаи. Избрах източната, макар че тя не беше най-удобната, но в другите стаи, и особено в онази, с изглед към планината, имаше твърде много злато и сребро, а източната беше в зелени ивички на кремав фон.

Роботите, действувайки ловко и безшумно, подредиха целия ми багаж в стенните шкафове, а аз застанах до прозореца. Порт, помислих си аз, пристанище. Едва когато се подадох навън, можах да видя синята мъгла на планините. Долу се простираше цветна градина, с десетина-петнадесет стари овощни дървета в дъното; имаха изкривени почернели дънери и сигурно вече не раждаха нищо.

Малко по-настрана, край шосето (видях го още преди това, от улдера, беше закрито от жив плет) над гъсталака се издигаше кулата на трамплина. Там беше басейнът. Когато се обърнах, роботите вече ги нямаше. Преместих лекото, като че ли надувно бюро до прозореца, подредих върху него научните списания, пликовете с кристални книжки и апарата за четене; отделно сложих недокоснатите още папки и писалката. Моята стара писалка — при увеличаване на гравитацията започваше да тече, цапайки всичко, но Олаф я поправи. Взех няколко папки, надписах ги: „История“, „Математика“, „Физика“ — вършех всичко това с трескава бързина, защото час по-скоро исках да се гмурна във водата. Не знаех дали ще мога да изляза по бански, а бях забравил да си взема хавлия. Отидох в банята в коридора и там, манипулирайки с бутилката с пенлива течност, скалъпих някаква ужасна, на нищо неприличаща дивотия. Разкъсах я и започнах всичко отначало. Втората хавлия стана малко по-хубава и все пак напомняше костюма на Робинзон; взех нож и поокастрих неравните места по ръкавите и ръбовете, след което хавлията придоби малко по-приличен вид.

Слязох долу, все още несигурен дали в къщата няма никой друг. Холът беше празен. Градината също. Само оранжевият робот подстригваше тревата край розовите храсти, които вече прецъфтяваха.

Почти тичешком стигнах до басейна. Водата блестеше и трептеше. Над нея се носеше невидима хладина. Хвърлих хавлията на златистия пясък, който пареше ходилата ми, и трополейки по металическите стъпала, се изкачих на върха на трамплина. Беше нисък, но като начало подходящ. Подскочих, завъртях се в единично салто — след такова прекъсване не посмях да направя повече — и се врязах във водата като нож.

Издигнах се на повърхността щастлив. Със силни махове заплувах напред, после се гмурнах и заплувах обратно — басейнът беше петдесетметров. Преплувах го осем пъти, без да забавям темпото, излязох на брега — водата се стичаше от мен като от тюлен — и легнах на пясъка с разтуптяно сърце. Хубаво беше! Земята не беше изгубила своята прелест. След няколко минути бях съвсем сух. Станах и се огледах: нямаше никого. Отлично. Втурнах се на площадката. Най-напред направих задно салто, излезе сполучливо, макар че отскочих малко силно — вместо дъска имаше пластмасова плоча, гъвкава като пружина. След това опитах двойно салто, но не успях — ударих с бедра във водата. Кожата ми моментално се зачерви като опарена. Опитах още веднъж. Излезе малко по-добре, но все още не така, както би трябвало. След второто завъртане, връщайки се до вертикално положение, не успях да се изправя и краката ми се оплетоха. Но аз бях упорит и имах време, много време. Трети, четвърти, пети скок. Вече беше започнало малко да ми шуми в ушите, когато — оглеждайки се още веднъж за всеки случай — реших да направя салто с винт. Това беше пълно поражение, фиаско, от силния удар дъхът ми спря, нагълтах се с вода и пръхтейки и давейки се, изпълзях на пясъка. Седнах под тъничката стълба на трамплина, така опозорен и зъл, че неочаквано се разсмях. После отново заплувах, четиристотин метра, пауза и отново четиристотин метра.

Когато се връщах във вилата, светът ми изглеждаше друг. Сигурно това ми е липсвало най-много, казах си аз. Белият робот чакаше на вратата.

— В столовата ли ще обядвате, или в стаята си?

— Сам ли ще обядвам?

— Да, вашите съседи ще пристигнат утре.

— Тогава в столовата.

Качих се горе и се преоблякох. Все още не знаех от кой край да започна науките. Може би от историята, така ще бъде най-разумно, макар че исках да постигна всичко изведнъж, а най-много да разкрия загадката на победената гравитация. Разнесе се напевен звук. Това не беше телефонът и понеже не знаех какво е, свързах се с домашния инфор.

— Заповядайте на обяд — обясни ми мелодичен глас.

Столовата беше пълна с прецеждащ се през зеленината блясък, извитите под самия таван прозорци блестяха като кристал. Роботът донесе менюто.

— Не, не — казах аз. — Все ми е едно какво…

Първото ядене приличаше на плодов таратор. Второто вече не приличаше на нищо. Изглежда, ще трябва завинаги да се простя с месото, с картофите и зеленчуците.

Много добре стана, че обядвах сам, защото десертът ми експлодира под лъжичката. Може би е малко силно казано, но все пак кремът изпръска и панталоните, и пуловера ми. Десертът представляваше някаква сложна конструкция, твърда само отгоре, която аз непредпазливо разсякох с лъжичката.

Когато роботът отново се появи, запитах го може ли да ми донесе кафе в стаята.

— Разбира се — каза той. — Веднага ли желаете?

— Да. Много кафе.

Казах така, защото се почувствувах малко сънен, сигурно след къпането, а не исках да проспивам цялото си време. Тук наистина всичко беше по-различно, отколкото на борда на „Прометей“. Следобедното слънце обгаряше старите дървета, сенките бяха къси, свити под дънерите, въздухът на хоризонта трептеше, но в стаята беше хладно. Седнах зад бюрото и се залових за книгите. Роботът ми донесе кафето. В прозрачния термос имаше сигурно около три литра. Не казах нищо. Сигурно беше взел под внимание моите размери.