Всъщност в Коронацията нямаше нищо сложно. Обличаха човека в скафандър, извеждаха го в околоземна орбита и на височина само някакви си сто хиляди километра, където Земята светеше като увеличена пет пъти Луна, го изхвърляха от ракетата право в пустотата, след което отлитаха. И този човек беше принуден, висейки в пространството, мърдайки с ръце и крака, да чака тяхното завръщане, което беше неговото спасение; скафандърът беше абсолютно сигурен, удобен, имаше кислороден апарат, климатична инсталация, топлеше, дори хранеше човека с хранителна паста, изстисквана всеки два часа през специална тръбичка. Така че не можеше да се случи нищо страшно, освен ако не се повредеше автоматичният предавател, прикрепен към скафандъра отвън, който чрез специален сигнал даваше да се разбере къде се намира неговият притежател. В скафандъра нямаше само едно-единствено нещо — радиовръзка, нарочно, разбира се, затова вътре в скафандъра не можеше да се чуе друг глас освен собствения. Обкръжен отвсякъде от нематериална чернота и звезди, човекът беше принуден да чака. Доста дълго наистина, но не безкрайно. Нищо повече.

Да, но от това хората изгубваха разсъдъка си; в ракетата на Базата вкарваха същества, виещи се в епилептични конвулсии. Това беше най-противно на човешката природа — абсолютно унищожение, загубване на себе си, смърт в пълно съзнание, това беше сближаване с вечността, тя навлизаше в човека и го караше да усеща чудовищния й вкус. Човекът получаваше ясна представа за безкрайната бездна на извънземното съществование — едно познание, смятано за недостижимо; безкрайно падане, звезди между ненужните, мятащи се на всички страни крака, безполезност, ненужност на ръцете, устата, жестовете, на всякакво движение и неподвижност, в скафандрите се надигаше вик, нещастниците виеха… Стига!

Стига вече спомени за това, което беше само проверка, прелюдия, обмислена и подготвена по изключително предпазлив начин; на нито един от „коронованите“ не беше му се случвало нищо във физически смисъл; ракетата на Базата намери всички. Наистина, на нас не ни казваха дори и това — да се придаде колкото може повече автентичност на обстановката.

През Коронацията също преминах успешно, защото имах своя собствена система. Беше много проста, но не съвсем честна: това не биваше да се прави. Когато ме изхвърлиха през люка, затворих очи. След това си мислех за разни неща. Единственото, което човек трябваше да има в изобилие, това беше волята. Трябва само да си кажеш, че няма да отваряш очите си, каквото и да се случи. Янсен, струва ми се, знаеше за моето изобретение, но това нямаше никакви последствия за мен.

Но всичко това ставаше на Земята или близо до нея. После дойде ред вече не на измислена и създадена в лабораторни условия пустота, която убиваше не на ужким, наистина; и която понякога ни позволяваше да оцелеем: на мен, на Олаф, на Гима, Турбер и ония, седмината от „Одисеи“ — и дори ни даде възможност да се върнем. След което ние, така дълго стремили се към спокойствие, виждайки нашата мечта, осъществена по най-съвършен начин, веднага почувствувахме отвращение към нея. Струва ми се, Платон е казал: „Нещастнико, ти ще имаш това, за което си мечтал.“

Една нощ ние си почивахме, изморени от любов, обърнатото встрани лице на Ери лежеше върху сгънатия ми лакът и вдигайки очи, можех да видя право пред себе си, през отворения прозорец, звездите в пролуките между облаците. Нямаше вятър, пердето беше застинало неподвижно като белезникав призрак, но по открития океан се плъзгаше мъртва вълна и аз чувах предшествуващия я протяжен грохот, а след това накъсаният звук, с който се разбиваше в брега, после за няколко десетки удара на сърцето настъпваше тишина и отново невидимите вълни щурмуваха полегатия бряг в тъмнината. Но аз почти не чувах това равномерно повтарящо се напомняне за присъствието на Земята, с широко отворени очи вгледан в Южния кръст, звездата Бета на който беше наша пътеводителка, и всеки ден започвах от нейното намиране, така че скоро го правех почти автоматично, зает с други мисли; тя ни водеше безпогрешно, като никога незагасващ фенер на пустотата. Дори сега почти физически усещах в ръцете си металическите лостчета, които премествах, за да въведа светещата точка, острие на тъмнината, в самия център на обектива, мекият гумен обръч на който обхващаше веждите и бузите ми. Тази звезда, една от най-далечните, не се измени дори и когато бяхме достигнали до целта, светейки все със същото безразличие, докато в същото време целият Южен кръст се беше разпаднал и престанал да съществува за нас, защото бяхме навлезли дълбоко в неговите разклонения и тогава тази бяла точка, този звезден гигант, престана да бъде това, което ни се струваше в началото — предизвикателството; неговата неизменност ни показа своето истинско значение, превърна се в доказателство за нищожността на нашите стремежи, за равнодушието на пустотата, на Вселената, с което никой никога не ще успее да се примири.

Но сега, мъчейки се да уловя между два тътена на океана диханието на Ери, почти не вярвах в това. Можех да си повтарям мълчаливо: Аз бях, наистина бях там, но това с нищо не намаляваше безграничното ми изумление. Ери трепна. Исках да се отместя, да й направя повече място, но изведнъж усетих нейния поглед.

— Не спиш ли? — прошепнах аз и се наведох, искайки да докосна с устни нейната уста, но тя сложи на устните ми своите пръсти. Държа ги така секунда-две, после леко плъзна ръка покрай ключицата ми към гърдите, обиколи твърдата вдлъбнатина между ребрата ми и притисна длан към нея.

— Какво е това? — тихо запита тя.

— Белег.

— Откъде е?

— Така случайно.

Тя замълча. Чувствувах, че ме гледа. Вдигна глава. Очите й бяха съвсем тъмни, без капчица блясък, едва успях да различа белите очертания на раменете й, повдигащи се в такт с дишането.

— Защо не си ми казал досега? — зашепна тя.

— Ери?…

— Защо не искаш да говориш?

— За звездите ли? — разбрах внезапно.

Тя мълчеше. Не знаех какво да кажа.

— Мислиш, че не разбирам ли?

Гледах я съвсем отблизо, през мрака, сред шума на океана, който изпълваше и напускаше стаята, и не знаех откъде да започна.

— Ери…

Поисках да я прегърна. Тя се освободи и седна на леглото.

— Ако не искаш, не говори. Само ми кажи, защо?

— Нима не знаеш? Наистина ли не знаеш?

— Сега знам. Ти искаш… да ме предпазиш?

— Не. Просто се страхувам.

— От какво?

— Сам не знам от какво. Не искам да се ровя повече в това. Нищо не съм забравил. Това дори е невъзможно. Но да говоря, това би означавало — поне така ми се струва — да се затворя в това, да избягам от всичко, от всичко, от това, което е… сега…

— Разбирам — каза тихо тя. Бледото петно на лицето й изчезна, тя наведе глава. — Мислиш, че за мен то не представлява нищо…

— Не, не — мъчех се да я прекъсна аз.

— Почакай, сега е мой ред. Това, което мисля за астронавтиката, и това, че самата аз никога не бих напуснала Земята, е само едната страна на въпроса. Но то няма нищо общо с теб и с мен. А всъщност има: защото сме заедно. Иначе никога нямаше да бъдем, никога. За мен астронавтиката — това си ти. Затова така бих искала… но ти не си длъжен. Ако е така, както казваш. Ако така го чувствуваш.

— Ще ти кажа.

— Но не днес.

— Днес.

— Легни.

Отпуснах се на възглавницата. Ери тръгна на пръсти, белеейки в мрака. Дръпна пердето. Звездите изчезнаха, остана само протяжният, с лениво упорство повтарящ се шум на океана. Не виждах нищо. Полъхът на вятъра издаде стъпките й, постелята се огъна.

— Виждала ли си някога кораб от класата на „Прометей“?

— Не.

— Той е много голям. Огромен. На Земята би тежал повече от триста хиляди тона.

— А вие сте били толкова малко?

— Дванадесет. Том Ардер, Олаф, Арне и Томас бяха пилоти. И, разбира се, аз. И седем учени. Но ако мислиш, че там беше празно — грешиш. Девет десети от масата заемаше горивото. Фотореактори. Складове, запаси, резервни системи — за жилищната част оставаше съвсем малко. Всеки от нас имаше отделна кабина, без да се смятат общите. В централната част на корпуса — командна кабина, малки ракети за кацане и ракети сонди, още по-малки, за вземане на проби от короната…