Хората излизаха, а аз продължавах да седя. Един след друг на фона на леещата се отвън светлина се мяркаха техните силуети — зелени, пурпурни, виолетови — същински бал с маски. Всички излязоха. Станах. Оправих машинално пуловера си. Беше ми неловко така с празни ръце. През отворената врата вееше прохладен ветрец. Обърнах се. Стюардесата стоеше до преградката, без да се опира. На лицето й светеше все същата блага усмивка, обърната към празните редици от кресла, които бяха започнали бавно да се затварят като някакви месести цветя, едни бързо, други малко по-бавно — това беше единственото движение в този изпълващ всичко, нахлуващ през овалните отвори протяжен шум, който предизвикваше сравнението с открито море. „Не искам тя да ме докосва!“ Изведнъж почувствувах в усмивката й нещо недобро. Вече от прага казах:

— Довиждане…

— На вашите услуги.

Значението на тези думи, толкова странни в устата на млада, красива жена, не успя да достигне до мен изведнъж, защото ги чух едва когато вече се бях обърнал и се измъквах през вратата. Исках да стъпя на стълбата, но стълба нямаше. Между металическия корпус и края на перона зееше цепнатина, широка цял метър. Неподготвен за такава изненада, аз изгубих равновесие, подскочих несръчно и вече във въздуха почувствувах как отдолу ме подхваща някакъв поток от невидима сила, така че преплувах над пустотата и меко кацнах на бялата повърхност, която се огъна под краката ми. Сигурно когато политнах, съм имал доста глупаво изражение, защото в някои погледи успях да забележа весели пламъчета, поне така ми се стори. Обърнах се бързо и тръгнах по перона. Ракетата, с която пристигнах, лежеше в дълбока ниша, отделена от перона чрез незащитена с нищо пустота. Сякаш без да искам, приближих отново до това място и отново почувствувах невидимата еластичност, която не ми позволи да прекрача белия бряг. Исках да си изясня къде са източниците на тази странна сила и изведнъж сякаш се събудих: това беше Земята.

Вълната на бързащите хора ме повлече: блъскан от тълпата, тръгнах напред. Измина секунда, преди да успея да обгърна с поглед цялата огромна зала. Една зала ли беше това? Никакви стени: бял, искрящ, устремен нагоре размах на гигантски криле и между тях колони, построени от главозамайваща вихрушка. Пръскащи до самия таван фонтани от някаква гъста течност, осветени отвътре от цветни рефлектори? Не, вертикални стъклени тунели, по които се носеха нагоре върволици от разтапящи се в шеметната си скорост машини? Вече нищо не разбирах. Непрекъснато блъскан всред мравешкото суетене на тълпата, аз се мъчех да се добера до някое свободно място, но свободни места нямаше. По-висок с цяла глава от околните, успях да видя, че празната ракета се отдалечава — не, всъщност ние се носехме напред заедно с целия перон. Високо горе избухваха светлини, в блясъка на които тълпата искреше и се преливаше. Платформата, на която се блъскахме, започна да се издига все по-високо и аз забелязах долу вече далечните двойни бели ивици, препълнени с хора, с черни цепнатини покрай неподвижните корпуси на ракетите, подобни на нашата — такива имаше десетки. Подвижният перон завиваше, ускоряваше движението си, издигаше се към горните етажи. Плющейки, разрошвайки с внезапния си вихър косите на стоящите хора, по тях по невероятни, лишени от всякаква опора виадукти прелитаха кръгли, трептящи от високата скорост сенки със сливащи се в безкрайна ивица огньове на сигналните светлини; после носещата ни повърхност започна да се разклонява, да ни разделя по невидими шевове, моята платформа се понесе край някакви помещения, пълни със седящи и стоящи хора — отвсякъде ги заобикаляха множество дребни искрици, сякаш палеха бенгалски огньове.

Не знаех накъде да гледам. Пред мен стоеше мъж в нещо пухкаво като кожух, което искреше на светлината с металически блясък. Държеше подръка жена в пурпур. Роклята й беше посипана с огромни очи, като на паунови пера, тези многобройни очи непрекъснато мигаха. Не, не ми се беше сторило, очите на нейната рокля наистина се отваряха и затваряха. Платформата, на която стоях зад тези двамата заедно с десетки други, продължаваше да набира скорост. Зад плоскостите от матово стъкло от време на време се появяваха разноцветно осветени проходи с прозрачни тавани, по които непрекъснато тъпчеха стотици крака, изкачвайки се към по-горния етаж; всеобхватният шум ту се разливаше, ту отново замираше, когато хиляди човешки гласове и звуци, неразбираеми единствено за мен, се стопяваха в поредния тунел на това пътуване в неизвестна посока; някъде в дълбочина прерязваха пространството прелитащите ивици на някакви машини — може би летателни, — понякога те се издигаха нагоре или се спускаха надолу, врязвайки се в пространството така, че инстинктивно очаквах някакъв ужасен удар, тъй като никъде не се виждаха нито релси, нито носещи опори, ако това беше въздушна железница. Когато тези разливащи се вихри спираха за миг своя бяг, от тях изплуваха огромни, бавни, величествени платформи, пълни с хора — сякаш летящи пристанища, които се движеха в различни посоки, разминаваха се, издигаха се и като че ли се пресичаха — измамно впечатление, създавано от перспективата. Беше трудно да спреш поглед на нещо неподвижно! — цялата архитектура наоколо се състоеше като че ли само от движение, от промени и дори онова, което отначало взех за криловиден свод, се оказа само висящи един над друг етажи, над които започнаха да се появяват други, още по-високи. Изведнъж, прецеждайки се през стъклените сводове, през загадъчните колони, отразено от сребърните плоскости, във всички извивки на пространството, във всички проходи, по лицата на хората заблестя тежко, пурпурно зарево, сякаш някъде далеко, в сърцето на много километровата постройка пламна атомен огън. Зеленият цвят на непрекъснато примигващите неони помътня, млечнобелите параболични подпори порозовяха. В това внезапно насищане на въздуха с червенина имаше нещо, което предвещаваше катастрофа, поне така го възприех аз, но никой друг не обърна никакво внимание на тази промяна и даже не успях да забележа кога изчезна червенината.

В краищата на нашата платформа се появяваха зелени кръгове, които се въртяха като закачени във въздуха неонови обръчи; тогава една част от хората преминаваше на приближилите до нас други разклонения или стълби; забелязах, че през зелените пръстени на този огън можеше да се преминава свободно, сякаш бяха нематериални.

Известно време оставих бялата платформа да се издига свободно нагоре, докато изведнъж се сетих, че може би вече съм извън гарата и този невероятен пейзаж на извитото, сякаш устремено в полет стъкло е именно градът, а онова, което някога оставих, съществува само в паметта ми.

— Извинете — докоснах рамото на стоящия предмен мъж. — Къде се намираме?

Мъжът и неговата спътница се обърнаха. Вдигнатите им към мен лица изразяваха учудване. Надявах се, че причина за това е само моят ръст.

— На полидукта — каза мъжът. — Какъв е вашият стик?

Не разбрах нищо.

— Още ли сме… на гарата?

— Разбира се… — каза той, като помисли малко.

— А… къде е Вътрешният кръг?

— Вече го подминахте. Ще трябва да дублирате.

— По-добре раст от Мерида — намеси се жената. Стори ми се, че всички очи на нейната рокля се вглеждаха в мен с подозрително учудване.

— Раст?… — повторих безпомощно.

— Там. — Тя показа нататък, където през приближаващия зелен кръг проблясваше пусто възвишение със сребърно-черни бордове на ивици, приличащо на странно боядисан кораб, лежащ на едната си страна. Благодарих и слязох от платформата, но видимо не там, където трябваше, защото резкият тласък ми подкоси краката. Запазих равновесие, но главата ми така се завъртя, че не знаех накъде да тръгна. Замислих се какво да правя, но през това време мястото на моето прехвърляне се отдалечи от черно-сребърното възвишение толкова, че вече не можах да го намеря. Тъй като повече от пътуващите с мен преминаваха върху наклонена платформа, която се издигаше нагоре, реших да направя същото. Когато се изкачих на нея, видях огромен, неподвижно пламтящ във въздуха надпис: ДУКТ ЦЕНТЪР — останалите букви се изплъзваха от погледа поради своята големина. Платформата безшумно ме издигна до един почти километров перон, от който стартираше вретеновиден кораб, показвайки при издигането осеяното си със светещи отвори дъно. А може би точно този чудовищен кораб беше перон, а аз се намерих на „раста“ — нямаше кого да питам, наоколо беше безлюдно. Изглежда, бях сбъркал. Част от моя „перон“ беше застроена с някакви плоски помещения без предни стени. Когато приближих, забелязах нещо като слабоосветени боксове, в които на редици стояха черни машини. Помислих ги за автомобили. Но когато две от най-близките се измъкнаха от нишите си и преди да успея да се отдръпна, профучаха покрай мен, вдигайки изведнъж висока скорост, забелязах, че нямат нито колела, нито прозорци, нито врати.