— Ей, ти, не ме плаши! — казах му аз.

Не можеше да бъде истински — беше по-скоро призрак, както онази певица, като онези долу, при черните автомобили, лъвът се прозя на една крачка от мен, в черната му муцуна блеснаха зъбите, челюстите се затвориха с резкия звук на металическа решетка, почувствувах смрадливия му дъх, що за…

Лъвът изпръхтя. Почувствувах капчици слюнка и преди да успея да се изплаша, той ме блъсна по бедрото с огромната си глава, мъркайки, започна да се трие в мен, почувствувах идиотско гъделичкане в гърдите…

Протягаше шията си с увиснала, тежка кожа. Без да съзнавам какво правя, започнах да го чеша, да го разрошвам, той мъркаше все по-силно, зад него блесна втори чифт очи, друг лъв, не, лъвица, тя го бутна с рамо. В гърлото му нещо забълбука, това беше мъркане, не рев. Лъвицата напираше. Той я удари с лапа. Тя яростно изпръхтя.

Това ще свърши зле, помислих си аз. Бях беззащитен, а лъвовете така живи, така истински, както човек може да си въобрази. Стоях сред тежкия смрад на телата им. Лъвицата все още пръхтеше, лъвът внезапно изтръгна твърдите си косми от ръцете ми, извърна към нея огромната си глава и зарева; лъвицата легна на земята.

— Време е да вървя — казах им беззвучно, само с устните си, и започнах да отстъпвам към вратичката бавно, заднишком, не ми беше твърде приятно, но лъвът като че ли бе престанал да ме забелязва. Тежко легна на земята и отново заприлича на продълговат камък, лъвицата стоеше над него и го докосваше с муцуна.

Затворих след себе си вратичката и едва се сдържах да не побягна. Коленете ми бяха леко подкосени, гърлото ми бе пресъхнало и изведнъж моето покашляне се превърна в луд смях, спомних си как казах на лъва: „Ей, ти, не ме плаши!“, убеден, че той е само оптическа измама…

Върховете на дърветата все по-отчетливо се изрязваха върху небето; разсъмваше. Зарадвах се на това, защото не знаех как да се измъкна от парка. Той беше вече напълно безлюден. Минах покрай каменната беседка, където беше се появила певицата, в следващата алея видях робот, подстригваше тревата. Той не знаеше нищо за хотелите, но ми обясни как да стигна до най-близкия ескалатор. Спуснах се надолу, може би няколко етажа, и когато излязох на улицата на долното ниво, учудих се, че отново виждам небе. Но способността ми да се учудвам също беше почти изчерпана. Дойде ми до гуша. Вървях известно време, помня, че после седях край някакъв фонтан, а може би това не беше фонтан, станах, продължих нататък в нарастващата светлина на новия, ден, докато най-после излязох от вцепенението си пред огромни пламтящи прозорци с огнените срички: ХО-ТЕЛ АЛ-КА-РОН.

В белия хол, приличащ на преобърната гигантска вана, седеше робот, чудесно стилизиран, полупрозрачен, с дълги, деликатни ръце. Без да пита нещо, ми подаде книгата, аз вписах името си в нея и с малък триъгълен знак в ръка тръгнах нагоре. Някой — не можах да разбера кой — ми помогна да отворя вратата или по-скоро отвори я вместо мен. Стени сякаш от лед; вътре в тях — блуждаещи огънчета, когато приближих до прозореца, изпод него изскочи кресло, намествайки се зад мен, отгоре вече падаше плосък лист, образувайки нещо като бюро, но аз исках легло. Не можех да го намеря и дори не се опитвах да го търся. Легнах на пенестия килим и мигновено заспах под изкуствената светлина на тази стена без прозорци, защото това, което взех отначало за прозорец, беше, разбира се, телевизор, аз губех съзнание с мисълта, че оттам, от стъклената плоча, се криви някакво огромно лице, размишлява над мен, смее се, говори, мърмори… Потънах в сън, непрогледен като смъртта; дори времето в него спря.

Все още със затворени очи аз докоснах гърдите си. Бях облечен в пуловер; щом съм спал, без да се събличам, значи, съм бил на вахта. „Олаф!“ — малко остана да извикам и изведнъж седнах.

Това беше хотел, а не „Прометей“. Спомних си всичко: лабиринтите на гарата, момичето, посвещението в тайната, нейния страх, синята грамада на Терминал над черното езеро, певицата, лъвовете…

Търсейки банята, без да искам, намерих леглото, беше в стената и когато се натиснеше нещо, падаше надолу като бисерен набъбнал квадрат. В банята нямаше вана, нито кранчета, нищо, само блестящи плочки на тавана и малки вдлъбнатини за краката, покрити с гъбеста материя. Нямаше нищо, което да прилича на душ. Почувствувах се като неандерталец. Бързо се съблякох и останах с дрехите си в ръце, нямаше закачалки, затова пък имаше малко шкафче в стената и аз напъхах всичко в него. Отстрани видях три малки копчета: синьо, червено и бяло. Натиснах бялото. Светлината изгасна. След това червеното. Нещо зашумя, но не беше вода, а мощен вихър, ухаещ на озон и още нещо; обгърна ме от главата до петите, върху кожата ми се появяваха гъсти блестящи капки, кипяха и се изпаряваха, но не усещах никаква влага, само леките убождания на малки електрически иглички, масажиращи мускулите. Реших да опитам и синьото копче и вихърът се промени — започна да преминава сякаш през тялото ми, много странно усещане. Помислих си, че ако свикна, това дори може да ми хареса. В лунния Адапт нямаха такива бани — там баните бяха обикновени. Не зная защо, кръвта ми закипя по-бързо, чувствувах се отлично, не знаех само с какво и как да измия зъбите си, но в края на краищата реших да махна с ръка на това. В стената имаше още една вратичка с надпис: „Хавлии за баня“. Погледнах вътре. Нямаше никакви хавлии, само три металически бутилки, нещо като сифони. Но вече бях почти сух и нямаше нужда да се изтривам.

Отворих шкафчето, в което бях сложил дрехите си, и изтръпнах: беше празно. Добре, че бях оставил банските си върху него. Върнах се в стаята по бански и започнах да търся телефона, за да узная какво беше станало с дрехите ми. Всичко това отново ми създаде трудности. Най-после открих телефона край прозореца — както все още наричах мислено телевизионния екран, — изскочи от стената, когато започнах да ругая на глас; изглежда, реагираше на звука на човешкия глас. Що за идиотска мания да се крие всичко в стената? Обади се рецепцията. Запитах за дрехите си.

— Сложили сте ги в чиста — каза мек баритон. — Ще бъдат готови след пет минути.

Това се понася! — помислих си аз. Седнах зад бюрото, което услужливо се намести под лактите ми, едва успял да се наведа. Как ставаше това? Но струва ли си да се интересуваш от това: повечето от хората използуват техниката на своето време, без да знаят нещо за нея.

Седях гол, по бански, и обмислях различните възможности. Бих могъл да отида до Адапта. Ако ставаше дума само за запознаване с техниката и обичаите, не бих размислял дълго, но още на Луната забелязах, че те се стараят едновременно да ми наложат определен подход, дори оценка на явленията, предлагаха цяла скала от ценности и ако ти не ги приемеш като свои, обясняваха това — и изобщо всичко — с консерватизъм, с подсъзнателно съпротивление, с рутината на старите навици и така нататък. Но аз нямах намерение да се отказвам нито от своите навици, нито от съпротивата си, най-малкото докато не се убедя, че това, което ми предлагат, е по-добро, а уроците от изминалата нощ с нищо не разколебаха това мое решение. Нямах нужда нито от наставления, нито от рехабилитация, а още по-малко от техните грижи, и то от първия миг. Интересно, защо не ме бяха подложили на бетризация? Трябва непременно да разбера.

Бих могъл да потърся някого от нашите Олаф. Това, разбира се, щеше да бъде явно нарушение на препоръките на Адапта. О, та те нищо не ми бяха заповядали, само непрекъснато повтаряха, че действуват в мой интерес, че мога да правя каквото си искам; дори да скоча от Луната право на Земята (едно от остроумията на д-р Абе), ако толкова много бързам. Нямах намерение да се съобразявам с Адапта, но това можеш да не хареса на Олаф. Във всеки случай трябва да му пиша. Адреса му имам.

Работа. Да търся работа? Но каква, на пилот ли? И какво, да правя курсове Марс — Земя — Марс? Бих могъл, разбира се, но…

Изведнъж си спомних, че имам някакви пари. Тоест това не бяха пари, наричаха се другояче, но не можех да разбера каква е тук разликата, щом за тях можеше да се купи всичко. Помолих да ме свържат с града. В слушалката запулсира далечен мелодичен напев. Телефонът нямаше нито шайба, нито номера, може би трябваше да се произнесе името на банката? Името бях си записал на листче, а листчето беше дрехите ми. Надникнах в банята, дрехите ми лежаха в шкафчето, сякаш току-що изпрани, в джобовете намерих свои вещи и листчето.