Ако през тази нощ някой случайно ме беше спрял и запитал накъде и защо вървя, не бих могъл да му отговоря; за щастие нямаше никого и затова възприемах самотата си поне като временно облекчение. Скатът ставаше все по-стръмен, все по-трудно ми беше да вървя, но аз продължавах да крача напред, стараейки се само да не се отклонявам, сякаш имах някаква определена цел. Сърцето ми биеше силно, дробовете дишаха, а аз се изкачвах нагоре в някакъв унес, инстинктивно чувствувайки, че ми е нужно именно такова изтощително усилие. Разтварях пред себе си оплетените клони на борчетата, понякога навлизах в най-големия гъсталак, изтръгвах се със сила и продължавах да вървя. Бодливите клонки ме удряха по лицето, по гърдите, закачваха се за дрехите ми, пръстите ми лепнеха от смолата, когато излязох на открито, внезапно връхлетя вятър, нахвърли се отгоре ми от тъмнината, задуха неудържимо, свистейки някъде далече, където според мен беше проходът. През това време отново навлязох сред млади борчета, сред тях сякаш лежаха невидими малки островчета от топъл, неподвижен въздух, наситен със силен боров аромат. На пътя ми израстваха неясни прегради, скални късове, забити в земята, петна от изплъзващи се изпод краката гладки камъни. Сигурно бях вървял вече няколко часа, а все още чувствувах в себе си запас от сили, достатъчен, за да ме доведе до отчаяние; клисурата, водеща към неизвестния проход, а може би и към върха, се стесни така, че на фона на небето се виждаха едновременно двата й склона, закриващи с тъмните си очертания звездите.

Отдавна вече беше останала ниско долу зоната на мъглите, но студената нощ беше безлунна, а звездите даваха слаба светлина. Толкова по-учуден бях, когато видях край себе си и над себе си белезникави продълговати петна. Те лежаха в мрака, без да го осветяват, сякаш още през деня се бяха напоили с блясък — едва първото сипкаво хрущене под краката ми даде да разбера, че съм стъпил на сняг.

Тънък слой от сняг покриваше почти цялата останала част на невероятно стръмния склон. Сигурно щях да замръзна до кости, защото бях леко облечен, ако неочаквано вятърът не беше стихнал и във въздуха още по-ясно започна да се чува звукът, с който аз пробивах снежната кора, потъвайки до средата на прасците си.

В самия проход сняг почти нямаше. Оголени от вятъра, над сипеите стърчаха черните силуети на огромни канари. Спрях се с разтуптяно сърце и погледнах към града. Закриваше го планинският склон и само червеникавият мрак, разреден от блясъка на светлините му, издаваше мястото, където лежи в долината. Над мен трептяха ярки звезди. Изминах още двайсетина крачки и се отпуснах на един седловиден камък. Под него се беше събрал навят от вятъра сняг. Сега вече не виждах дори слабите отблясъци на градското зарево. Далеко пред мен в тъмнината се врязваха планините, призрачни, с побелели от сняг върхове. Вгледах се внимателно в източния край на хоризонта и забелязах тясно-сива ивица, която размиваше звездите — началото на новия ден. И тъй както си стоях неподвижен, изведнъж нещо започна да става с мен — безформеният мрак край мен — или вътре в мен? — започна да се мести, да отстъпва, изменяйки пропорциите си, бях така погълнат от това, че за миг сякаш изгубих зрение, а когато отново прогледнах, виждах всичко по съвсем друг начин. Небето на изток едва сивееше над пълната с мрак долина, още повече подчертавайки чернотата на скалния издатък, но аз бих могъл да определя пипнешком всеки негов ръб, всяка вдлъбнатина, знаех каква картина ще ми открие денят, защото беше запечатана в мен завинаги и ненапразно. Това беше онова неизменно нещо, което бях търсил, което беше останало недокоснато, докато в същото време целият ми свят беше се разпаднал и загинал в сто и петдесет годишната челюст на времето. Тук, в тази долина, бях прекарал детските си години — в старата, дървена хижа на отсрещния обраснал с трева склон на Ловеца на Облаци. От съборетината сигурно не беше останал и камък от основите, последните греди отдавна бяха изгнили, а скалният хребет стоеше, все същият, сякаш очакваше тази среща — може би някакъв неясен подсъзнателен спомен ме доведе на това място през нощта?

Сътресението от срещата с един замах отприщи цялата моя слабост, тъй отчаяно скривана досега, отначало с престореното спокойствие, после с трескавото изкачване. Посегнах слепешком надолу и без да се срамувам от треперенето на пръстите си, лапнах шепа сняг, чиято топяща се върху езика студенина не утоляваше жаждата, но засилваше трезвостта ми. Седях така и гълтах сняг, все още ненапълно уверен, седях и чаках първите лъчи на слънцето да потвърдят моята догадка. Дълго преди то да изгрее, някъде отвисоко, от бавно гаснещите звезди се спусна птица, прибра крилете си, сви се и кацайки върху наклонения скален отломък, започна да се приближава към мен. Замрях на място, страхувайки се, че ще я подплаша. Птицата ме заобиколи и се отдалечи, а когато помислих, че не ме е забелязала, тя се върна от другата страна, заобикаляйки камъка, на който седях — и така се гледахме известно време, докато най-после тихо я запитах:

— Откъде се взе тук?

Когато видях, че птицата не се бои от мен, отново започнах да гълтам сняг. Тя навеждаше глава, взираше се в мен с черните мъниста на очите си и изведнъж, сякаш наситила се да ме гледа, разпери крила и отлетя. А аз, опрян на грапавата стена на камъка, свит, с премръзнали от снега ръце, очаквах утрото и цялата изминала нощ се връщаше в бурни, откъслечни спомени — Турбер, неговите думи, мълчанието между мен и Олаф, изгледът на града, червената мъгла и отблясъците в нея, хвърляни от потоците светлина, горещата струя въздух, висящите площади и алеи, домовете с огнени криле, цветовете, които преобладаваха на някои от етажите; не съвсем съзнателният ми разговор с птицата в прохода и това, как лакомо гълтах сняг — и всички тези картини едновременно съществуваха и не съществуваха, както понякога насън, бяха напомняне и премълчаване на онова, което не смеех да докосна, защото през цялото време се мъчех да намеря в себе си съгласие с онова, с което не можах да се съглася. Но това беше по-рано, наистина като сън. Сега, трезвен и бдителен, очакващ деня, във въздуха, посребрял от разсъмването, сред все по-ясно очертаващите се сурови планински стени, дефилета, сипеи, които изплуваха от нощта като мълчаливо потвърждение на реалността на завръщането, за първи път сам, но не чужд на Земята, отдаден изцяло на нея и на нейните закони, можех — без бунт и без съжаление — да мисля за онези, които отлитаха към златното руно на звездите…

Снеговете на върха пламнаха в златно и бяло; той стоеше над изпълнената с виолетова сянка долина, мощен и вечен, а аз, без да затварям очи, пълни със сълзи, пречупващи неговия блясък, станах бавно и започнах да се спускам по сипеите на юг, там, където беше моят дом.

© 1961 Станислав Лем

© 1979 Веселин Маринов, превод от полски

Stanisław Lem

Powrot z gwiazd, 1961

Източник: http://sfbg.us

Сканиране и разпознаване: Tonywoolf

Редакция: Mandor, 2006

Публикация:

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ ЗВЕЗДИТЕ. 1979. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.3. Превод: Веселин Маринов [Powrot z gwiazd — Stanislaw Lem (1961)]. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Предговор: „Завръщане от звездите“ или технологията срещу културата — Огнян САПАРЕВ. Печат: ДП Георги Димитров, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 18. Страници: 278.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1789]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:49