Помислих, че нещо му се е привидяло с този Ардер, в края на краищата… на всеки може да се случи…

— Да — казах аз. — Тук няма нищо интересно. Да вървим, Томас, а?

— Да вървим ли? — учуди се той. — Как така… Том?

Престанах да обръщам внимание на този „Том“.

— Ти какво, тук ли искаш да останеш? — казах аз.

— А ти не искаш ли?

Разиграва ме, помислих си аз, но вече е време да свършим с тези глупави шеги.

— Не — казах аз. — Трябва да се връщаме. Къде е твоят пистолет?

— Изгубих го, когато умрях.

— Какво?

— Но не се тревожа — каза той. — На мъртвия не му е нужен пистолет.

— Хайде, хайде — казах аз. — Дай да ти стегна коланите и да вървим.

— Ти си луд, Том, къде ще…

— На „Прометей“.

— Та нали него го няма…

— Той е по-нататък. Хайде, дай да те препаша.

— Почакай.

Той ме отблъсна.

— Говориш някак странно. Ти не си Том.

— Разбира се, че не. Аз съм Хел.

— И ти ли умря? Кога?

Вече бях започнал горе-долу да разбирам какво беше станало, затова реших да се нагаждам към него.

— Ами… — отговорих аз. — Има вече няколко дни оттогава. Дай да те стегна…

Все пак не позволи. Започнахме да се боричкаме, най-напред уж на шега, после по-сериозно, опитвах се да го хвана, но в скафандъра не можах. Какво да правя? Не можех да го оставя дори за миг, защото втори път едва ли щях да го намеря. Чудеса два пъти не стават. А той искаше да остане там като умрял. И така от дума на дума — когато вече ми се струваше, че съм го убедил, че уж е съгласен — той приближи лицето си до моето така, че почти го видях през двойното стъкло, изкрещя: „Подлец! Излъга ме. Ти си жив?“ — и стреля в мен.

От известно време чувствувах лицето на Ери, притиснато до моето рамо. При последната дума тя трепна, сякаш през нея премина ток, и покри белега ми с ръка. Мълчахме така няколко секунди.

— Това беше много хубав скафандър — казах аз. — Издържа, разбираш ли? Огъна се към тялото ми, счупи ми едно ребро, смаза мускулите ми, но издържа. Аз дори не изгубих съзнание, само не можех известно време да помръдна дясната си ръка и по топлината усещах как вътре в скафандъра ми тече кръв. И все пак за миг, изглежда, ми е притъмняло, защото когато дойдох на себе си, Томас го нямаше и аз не знам кога и как е изчезнал. Търсех го пипнешком, на четири крака, но вместо него намерих пистолета. Сигурно беше го хвърлил веднага след изстрела. Е, и с негова помощ се измъкнах. Забелязаха ме, веднага щом изскочих от облака. Олаф дойде с кораба още по-близо и ме вмъкнаха вътре. Казах им, че не съм намерил Томас. Че съм намерил само празната ракета, а пистолетът е паднал от ръката ми и е стрелял, когато съм се спънал. Скафандърът е двоен. Парче от вътрешната броня отскочи. Тук е, под реброто ми.

Отново мълчание и ревът на вълната, нарастващ, продължителен, сякаш се готвеше за скок през целия плаж, без да се смути от поражението на безкрайната редица свои предшественички. Разливайки се, тя кипеше и се разкъсваше, чуваше се мекият й пулс; все по-близък и по-тих, до пълна тишина.

— Отлетяхте ли?

— Не. Чакахме. След още два дни облакът се разсея съвсем и аз излетях отново. Сам. Разбираш ли защо, независимо от всички други причини?

— Разбирам.

— Намерих го много бързо, защото скафандърът му светеше в мрака. Лежеше под скален зъбер. Лицето му не се виждаше, стъклото му беше покрито отвътре със скреж, така че вдигайки го на ръце, в първия момент помислих, че държа в ръцете си празна черупка… не тежеше почти нищо. Но това беше той. Оставих го и се върнах с неговата ракета. Огледах я след това внимателно и разбрах защо е станало така. Часовникът му беше спрял, най-обикновен часовник — беше загубил представата за времето. Този часовник показваше часовете и дните. Поправих го и преместих стрелките му, за да не се досети никой.

Прегърнах я. Чувствувах как дъхът ми леко разбърква косите й. Тя докосваше белега ми и изведнъж това, което беше ласка, се превърна във въпрос:

— Той има такава форма…

— Странна, нали? Защото го шиха два пъти, първия път шевовете поддадоха… прави ги Турбер. Тогава Вентури, нашият лекар, вече бе мъртъв.

— Този, който ти дал червената книжка ли?

— Да. Откъде знаеш, Ери, нима съм ти разказвал? Не, това е невъзможно.

— Ти го каза на Олаф тогава, помниш ли…

— Да, наистина. И ти си запомнила! Такава дреболия. Всъщност аз съм прасе. Тя остана на „Прометей“ заедно с другите неща.

— Твоите неща са там? На Луната?

— Да. Но не си струва да се докарват тук.

— Струва си, Хел.

— Знаеш ли, мила, от това би станал истински музей на спомените. Не бих могъл да го понеса. Ако го докарам тук, то ще е само за да ги изгоря: ще си оставя само няколко дреболии, останали от онези. Този камък…

— Какъв камък?

— Имам доста от тези камъни. Едни от Керенея, от планетоида на Томас — само не мисли, че съм се занимавал с колекциониране! Просто се вмъкваха в нарезите на подметките, Олаф ги извади и ги скри, като съответно ги надписа. Не можах да го разубедя. Това е глупаво… но трябва да ти кажа. Да, дори съм длъжен, за да не мислиш, че там всичко беше страшно и освен смърт нямаше нищо друго. Представи си… взаимопроникване на световете. Отначало розовина, най-леката, най-нежната, безкрайна розовина, а в нея друга, по-тъмна, която я пронизва, по-нататък червенина, почти синя, но всичко това е твърде далеч, а наоколо — само излъчване, безтегловно, не като облака, не като мъглата — а нещо по-друго. Нямам думи за това. Излязохме двамата от ракетата и загледахме. Ери, аз не разбирам. Все още нещо ме стиска за гърлото, толкова красиво беше. Помисли: там няма живот. Няма растения и животни, нито птици, нито очи, които биха могли да видят това. Уверен съм — от сътворението на света никой не е виждал това, ние с Ардер бяхме първи и ако не се беше повредил гравипеленгаторът и не бяхме кацнали, за да го регулираме, защото кварцът се пръсна и живакът се разля — то до края на света никой нямаше да спре там и нямаше да види тази гледка. Нима това не е необикновено? В такъв миг на човек му се иска… не знам какво. Не можехме да се помръднем оттам. Забравихме за какво бяхме кацнали и само стояхме, стояхме и гледахме.

— Какво беше това, Хел?

— Не знам. Когато се върнахме и разказахме за това, Бел на всяка цена искаше да полети натам, но нямаше възможност. Беше ни останала съвсем малко резервна мощност. Направихме много снимки, но нищо не излезе. На снимките то приличаше на розово мляко с виолетови брегове и Бел говореше нещо за фосфоресценцията на силициево-водородните изпарения, допускам, че самият той не вярваше в това, но от отчаяние, че няма да може да го изследва, той се опитваше някак да си го обясни. Това беше като… всъщност като нищо. Не познаваме нищо подобно. Не приличаше на нищо друго. Имаше колосална дълбочина, но това не беше пейзаж. Бях ти казал… тези оттенъци, все по-далечни и все потъмни, та чак очите ни заболяваха. Движение всъщност нямаше. Плуваше и спря. Изменяше се така, сякаш дишаше и все пак си оставаше едно и също, кой знае, може би във всичко това най-важното беше колосалността. Като че ли извън тази, жестоката и черната, съществуваше друга вечност, друга безкрайност, толкова реална и могъща, толкова светла, че затваряйки очи, човек преставаше да вярва в нея. Когато се погледнахме един друг… Би трябвало да се познава Ардер. Ще ти покажа снимката му. Това беше мъжага — по-висок от мен, изглеждаше така, сякаш можеше да премине през всякаква стена, без дори да я забележи. Говореше винаги бавно. Чувала ли си… за онази дупка на Керенея?

— Да.

— Той стърчеше там, в скалата, под него кипеше нажежена кал, всеки момент тя можеше да изригне през отвора, в който Ардер беше заседнал, а той казваше: „Хел, почакай, ще се поогледам още малко. Може би ако сваля балона… но не. Не мога да го сваля, ремъците са се объркали. Но ти почакай още малко.“ И тъй нататък. Би могло да се помисли, че се обажда по телефона от стаята си в хотела. И това не беше поза, той просто беше такъв. Най-трезвият от всички нас: пресмяташе всичко. Затова по-късно полетя с мен, а не с Олаф, който му беше приятел — но ти си чувала за това…