— И какво става с тях?

— С отпадъците ли? Отиват там — показа той към високата колона на мартеновата пещ.

В кабинета на бюрото вече лежаха приготвени документите — протоколът от проверката, още някакви хартийки, — Марджер попълни всички графи, подписа се и ми подаде писалката.

Повъртях я между пръстите си.

— Не е ли възможно да се допусне грешка?

— Моля?

— Там, сред това… старо желязо, както го наричате, може да има… напълно изправни, все още годни, как мислите?

Той ме гледаше така, сякаш не разбираше какво говоря.

— Останах с такова впечатление — продължих внимателно аз.

— Но това не е наша работа — отговори той.

— Не ли? А чия?

— На роботите.

— Как така? Нали ние трябваше да извършим проверката?

— О, не! — усмихна се с облекчение той, открил най-после причината за моята грешка. — То няма нищо общо с това. Ние контролираме синхронизацията на процесите, тяхното темпо и ефективност, но не се интересуваме от такава подробност като селекцията. Това не е наше задължение. Освен че не е необходимо, би било и невъзможно, защото на всеки човек днес се падат по осемнадесет автомата; от тях примерно пет завършват всеки ден своя цикъл и отиват за старо желязо. На ден това прави около два милиарда тона. Сам виждате, че не бихме могли да контролираме всичко, без да говорим за това, че структурата на нашата система се опира именно на обратната връзка: роботите се грижат за нас, а не ние за тях…

Не можах да не се съглася, с него и мълчаливо подписах документите. Вече се готвехме да се разделим, когато неочаквано за самия себе си аз го запитах произвеждат ли се сега човекоподобни роботи.

— Всъщност не — отговори той и след минута колебание добави: — Имаше време, когато те ни създаваха маса неприятности…

— Така ли? Защо?

— Е, вие познавате инженерите. В имитацията те достигнаха такова съвършенство, че беше трудно да се отличат някои модели от човека. Имаше хора, които не можеха да понесат това…

Спомних си сцената на кораба, с който долетях от Луната.

— Не са могли да понесат това? — повторих думите му аз. — Може би това е било нещо като… ненавист?

— Не съм психолог, но би могло да се нарече така. Всъщност това е вече минало.

— И няма ли вече такива роботи?

— Да, има, срещат се все още на някои ракети за къси разстояния. А вие виждали ли сте такъв?…

Отговорих уклончиво.

— Ще имате ли време да уредите своите въпроси? — обезпокои се Марджер.

— Какви въпроси?…

Спомних си, че уж имам някаква работа в града. Разделихме се на изхода на станцията, където той ме изпрати, не преставайки да ми благодари, че съм го избавил от неприятностите му.

Повъртях се из улиците, влязох в един реалон и излязох, без да дочакам дори половината от глупавото представление, си тръгнах за Клавестра в отвратително настроение. На около километър от вилата освободих глидера и продължих пеша. Всичко е наред. Това са само механизми от метал, проводници и стъкло, могат да бъдат монтирани и демонтирани, казвах си аз, но не можех да се освободя от спомена за онази зала, за тъмнината със задъхания шепот, отчаяното бърборене, което имаше твърде много смисъл и твърде много най-обикновен страх. Бих могъл да кажа, че в тази работа съм специалист, защото се бях нагълтал с голяма доза страх, заплахата от унищожение за мен не беше фикция, както за тях, за тези ловки конструктори, които бяха организирали всичко така добре: роботите се занимаваха със себеподобните си, до самия им край, а хората не се намесваха в нищо. Това беше затворен кръг от прецизни устройства, които сами се създаваха, възпроизвеждаха и унищожаваха и аз напразно дадох ухо на звуците на механичната агония.

Спрях на хълма. Пейзажът, заливан от лъчите на слязлото съвсем ниско слънце, беше неописуемо красив. Много рядко някой глидер, проблясвайки като черен снаряд, пресичаше ивицата на шосето, устремено към хоризонта, над който, замъглени от разстоянието, се издигаха сините очертания на планината. И изведнъж почувствувах, че не мога спокойно да гледам това; сякаш нямах право на това, сякаш в това имаше някаква ужасна, стискаща за гърлото измама. Седнах сред дърветата и закрих очите си с ръце, съжалявах, че съм се върнал. Когато влизах в къщи, белият робот приближи до мен и каза поверително:

— Викат ви на телефона. Континентална връзка — Евразия.

Тръгнах бързо след него. Телефонът се намираше в хола, така че разговаряйки, виждах градината през стъклената плоскост на вратата.

— Хел? — разнесе се далечен, но отчетлив глас. — Тук е Олаф.

— Олаф… Олаф!!!! — повторих тържествуващо аз. — Къде си, старо момче?

— В Нарвик.

— Какво правиш там? Как си? Получи ли писмото ми?

— Разбира се. Затова знам къде да те търся.

Минута мълчание.

— Какво правиш? — повторих малко несигурно.

— Е, какво правя? Нищо не правя. А ти?

— В Адапта беше ли?

— Бях. Но само един ден. Избягах. Не можах, разбираш ли…

— Разбирам. Слушай, Олаф… взех вила под наем. Сам не зная защо, но… Слушай! Идвай веднага!

Не отговори веднага. Когато отново се обади, в гласа му усетих колебание.

— Бих дошъл, Хел, но сигурно си спомняш какво ни бяха казали…

— Да. Но нали нищо не могат да ни направят. Впрочем да вървят по дяволите. Идвай!

— За какво да идвам? Помисли, Хел. Може би ще бъде…

— Какво?

— По-лошо.

— А откъде знаеш, че се чувствувам зле?

Чух късия му смях или по-скоро въздишка: толкова тихо се смееше.

— А защо искаш да ме домъкнеш там?

Изведнъж ми хрумна нещо интересно.

— Слушай, Олаф. Това е нещо като летовище, разбираш ли? Вила, басейн, градина. Само че… ти знаеш как живеят те сега, нали?

— Знам вече горе-долу.

Тонът, с който беше казано това, говореше повече от думите.

— Ето, виждаш ли. Слушай тогава. Ела веднага. Но преди това опитай да намериш… боксови ръкавици. Два чифта. Ще играем спаринг. Ще видиш колко хубаво ще бъде.

— Хел! Човече! Опомни се! Откъде ще ти взема ръкавици? Та те нямат такива вече от много години.

— Тогава поръчай. Сигурно няма да кажеш, че е невъзможно да се направят четири глупави ръкавици. Ще си направим малък ринг и ще се бъхтим. Ние двамата можем, Олаф. Надявам се, че вече си чул за бетризацията?

— Да. И бих могъл да ти кажа какво мисля за това. Но не по телефона. Може да се обиди някой.

— Слушай! Тръгвай веднага. Ще направиш ли каквото те помолих?

Той дълго мълча.

— Не зная има ли това някакъв смисъл, Хел.

— Добре, в такъв случай кажи ми какви са твоите планове. Ако имаш, аз, естествено, няма да ти натрапвам своите прищевки.

— Нямам никакви планове — каза той. — А ти?

— Дойдох тук уж да си почина, да се дообразовам, да чета, но това не са никакви планове, това е само… просто не можах да измисля нищо друго.

— Олаф?…

— Изглежда, че и двамата сме имали еднакъв старт — измърмори той. — В края на краищата какво променя това? Винаги мога да се върна, ако се окаже, че…

— Престани най-после! — подхвърлих аз нетърпеливо. — Няма какво да говорим. Събирай си партушините и пристигай. Кога ще бъдеш тук?

— Мога дори утре сутринта. Наистина ли искаш да се боксираме?

— А ти не искаш ли?

Той се засмя:

— Разбира се, че искам. И сигурно по същата причина, по която и ти.

— Значи, разбрахме се — казах бързо аз. — Чакам те. Не се бави!

Качих се горе. Потърсих сред нещата, които се намираха в отделен куфар, здраво въже. Имаше едно голямо кълбо. Рингово въже. Само четири колонки от гума или пружина и рингът ще бъде готов. Без съдия. Ние нямахме нужда от него.

И отново се залових за книгите. Но главата ми бучеше. Не за първи път ми се случваше това. Тогава прегризвах всеки текст като червей дървояд. Но толкова трудно не ми беше вървяло никога. За два часа прехвърлих двадесет книги, но нито една от тях не успя да прикове вниманието ми за повече от пет минути. Захвърлих дори приказките. Реших да не се щадя. И взех това, което ми се струваше най-трудно — монография върху анализа на метагените, — и се нахвърлих върху първите уравнения, сякаш исках да пробия с главата си стена.