— Не знам, сър — колебливо отвърна Харлан. — Може да се окаже, че не отговарям на условията.

Туисъл решително поклати глава:

— Необходим си ми. Необходим си ми именно ти. Отчетите ти ми дават пълна увереност, че имаш всички качества, които ме интересуват.

Той се почука бързо по челото с хребетовидния нокът на показалеца си.

— Имаш добра атестация от ученическите години. Секторите, в които си работил като Наблюдател, дадоха благоприятни отзиви за теб. И накрая, най-много работа свърши рапортът на Финдж.

Харлан остана искрено поразен:

— Рапортът на Компютър Финдж — най-много работа?…

— Не очакваше ли такова нещо?

— Аз… не знам.

— Е, виж, момко, не съм казал, че рапортът е бил благосклонен. Казах — „свърши най-много работа“. Впрочем отзивите на Финдж бяха неблагоприятни. Той препоръчваше да бъдеш освободен от всички задължения, свързани с Промените в Реалността. Загатваше, че не е благоразумно да ти се поверява каквато и да е работа (освен Работник по Поддържането).

Харлан се изчерви:

— Какви бяха основанията му за подобно заключение, сър?

— Изглежда, моето момче, че ти имаш хоби. Влече те праисторията, а?

Туисъл спокойно размахваше цигарата си, а Харлан, който в яростта си бе забравил дори да контролира дишането си, нагълта цял облак дим и безпомощно се закашля.

Туисъл благосклонно изчака да свърши пристъпа на кашлицата му и запита:

— Така е, нали?

— Компютър Финдж не е имал право… — започна Харлан.

— Хайде, хайде. Споменах за рапорта му, защото има пряка връзка с целта, за която ти си ми особено необходим. А по принцип рапортът е нещо секретно и ти си длъжен да забравиш, че съм ти предал същността на изложението му. Длъжен си да забравиш завинаги това, млади човече.

— Но какво нередно има в увлечението по праисторията?

— Финдж смята, че това твое увлечение показва силно желание за „удържане на Времето“. Разбираш ли за какво става дума, момче?

Харлан разбираше. Беше изключено да живееш във Вечността, без да усвоиш психиатричната терминология. И особено тази фраза. Считаше се, че всеки Вечен изпитва силно желание, още по-силно поради обстоятелството, че е наложена възбрана върху всичките му проявления, да се завърне ако не към родното си Столетие, поне към някакво определено Време; че е по-добре да стане неразделна частица от него, отколкото да бъде чужденец навсякъде във Вечността. Разбира се, у повечето Вечни това желание бе потулено на сигурно място дълбоко в подсъзнанието.

— Мисля, че не е прав — каза Харлан.

— Аз също. Всъщност намирам твоето хоби за интересно и ценно. Както вече казах, затова си ми и необходим. Ще ти дам един Ученик. Искам да му предадеш всичко, което сам вече знаеш и което можеш да научиш за праисторията. Междувременно ще изпълняваш и службата на мой личен Техник. Ще започнеш след няколко дни. Съгласен ли си?

Дали е съгласен?! Да притежава официално разрешение да научи всичко възможно за епохата, предшествуваща Вечността? Да работи съвместно с най-изтъкнатия Вечен? При такива условия дори противното звание „Техник“ изглеждаше поносимо.

Чувството за предпазливост обаче не му изневери:

— Щом е за благото на Вечността, сър…

— За благото на Вечността? — внезапно развълнуван извика Компютърът-гном. Той с такава сила запокити угарката си, че тя се удари чак в отсрещната стена и рикошира в изобилие от искри. — Необходим си ми за съществуванието на Вечността.

Харлан живя няколко седмици в 575-ия, преди да се запознае с Бринсли Шеридан Купър. Той имаше време да свикне с новото си жилище и със здравословната чистота на стъклото и порцелана. Научи се да носи емблемата на Техник само с умерена неохота и да се въздържа да утежнява положението си с безполезни опити да прикрие позорния знак с някакъв предмет, който му беше под ръка, или прилепил се глупаво до някоя стена.

Подобни жалки постъпки извикваха презрителна усмивка у другите и те ставаха още по-нелюбезни, като че подозираха стремеж за узурпиране на приятелското им чувство чрез измама.

Старши Компютър Туисъл всекидневно му донасяше нови задачи. Харлан ги изучаваше старателно, пишеше заключенията си с по четири чернови и с неохота предаваше дори последния вариант.

Туисъл ги преглеждаше, кимаше и казваше:

— Добре, добре.

След това студените му сини очи бегло се спираха върху Харлан и усмивката му ставаше малко по-индиферентна. Следваше изявлението:

— Ще дам на Кибермозъка да провери тази догадка.

Той винаги наричаше заключенията „догадки“.

Никога не уведоми Харлан за резултата от проверката на Кибермозъка, а и Харлан не се реши да го попита. Той бе отчаян, че не му възлагаха да реализира поне едно от заключенията си. Значеше ли това, че Кибермозъкът откриваше грешки в изводите му, че той неправилно избираше координатите на предстоящите Промени в Реалността, че не притежаваше умението да пресмята Минималната Необходима Промяна за определен интервал? (Едва доста по-късно той стана достатъчно изтънчен, за да произнася небрежно М.Н.П.)

Един ден Туисъл дойде при него, придружен от някакъв стеснителен индивид, който като че не се решаваше да вдигне очи, за да срещне погледа на Харлан.

Туисъл го представи:

— Техник Харлан, това е Ученикът Б. Ш. Купър.

— Здравейте! — механично каза Харлан, изгледа непознатия внимателно и външността му не му направи особено впечатление. Човекът беше нисичък, с тъмна коса, сресана на път в средата. Брадичката му бе тясна, очите — неопределено светлокафяви, ушите — възголеми, а ноктите на ръцете му — изгризани.

— Та той е момчето, на което ще преподаваш праистория — продължи Туисъл.

— Порази ме, Време! — възкликна Харлан с неочаквано съживен интерес към придружителя на Туисъл.

— Здравейте! — обърна се специално към него Харлан.

Техникът почти бе забравил обещанието на новия си началник.

— Харлан, съставете с момчето седмично разписание на заниманията, каквото ще бъде удобно за теб! — нареди Туисъл. — Мисля, че би било чудесно, ако можеш да му посветиш два следобеда седмично. Учи го по свой собствен метод. Това оставям на теб. Ако ти са нужни филмокниги или стари документи, обърни се към мен и ако те въобще могат да се намерят във Вечността или достижимото за нас Време, ще ги имаш. Е, момко, ще успеем ли?

Той измъкна, както винаги, от незнайно място запалена цигара и въздухът се изпълни с тютюнев дим. Харлан се закашля, а изкривилата се уста на Ученика бе неоспоримо доказателство, че и той би извършил същото, но не смееше.

След като Туисъл си отиде, Харлан каза:

— Ами… седнете… — той се поколеба за миг и решително добави — синко. Седни, синко. Кабинетът ми не е голям, но той е на твое разположение винаги, когато сме заедно.

Харлан изгаряше от желание да започне работа. Това бе негов периметър. Праисторията беше нещо, което изцяло му принадлежеше.

Ученикът вдигна поглед (всъщност за пръв път от началото на разговора) и несигурно каза:

— Значи вие сте Техник.

При тези думи една голяма част от трепетното вълнение и алтруизма, обхванали Харлан, се изпари.

— И какво от това?

— Нищо. Аз просто… — смотолеви Ученикът.

— Вие чухте, че Компютър Туисъл се обърна към мен, като ме назова „Техник“, нали?

— Да, сър.

— И помислихте, че това е грешка на езика. Нещо твърде ужасно, за да бъде вярно?

— Не, сър.

— Какъв дефект имате в говора? — жестоко запита Харлан, но веднага се засрами.

Купър болезнено се изчерви.

— Не владея много добре Единния Междувременен Език.

— Защо? От колко време сте Ученик?

— По-малко от година, сър.

— Една година? Че на колко сте години, Време Велико?

— На двайсет и четири биогодини, сър.

Харлан се вгледа в него.

— Искате да кажете, че са ви взели във Вечността, когато сте бил на двайсет и три години?