Нойс прикова в него поглед, който изразяваше смесица от ужас и недоверие.

— Нима искаш да кажеш, че хората от бъдещето са те накарали да направиш това? Че са разчитали, че ще постъпиш именно така?

— Да. И не ме гледай така. Да! Не виждаш ли как това коренно променя нещата? И докато действувах сам, по свои лични подбуди, бях готов сам да поема и цялата отговорност — материална и морална. Но да знам, че са ме изиграли, измамили, че някой управлява и регулира чувствата ми като че съм сметачна машина, в която е достатъчно да вложиш само съответната програма…

Харлан изведнъж осъзна, че крещеше, и рязко млъкна. Той изчака няколко секунди и след това продължи:

— Да знаеш, че си бил просто марионетка в нечии ръце, това е наистина непоносимо. Аз трябва да поправя всичко, което съм извършил не по своя воля. Само тогава отново ще мога да намеря покой.

Може би действително тогава щеше да намери покой. Независимо от личната си безизходна трагедия той чувствуваше приближаването на една грандиозна обща победа. Кръгът се затваряше!

Нойс нерешително се опита да хване ръката му — вдървена, сякаш безчувствена.

Харлан се отдръпна; не му беше нужно нейното съчувствие.

— Всичко е било предварително скроено. Срещата ми с теб. Всичко. Емоционалната ми нагласа е била проанализирана. Това е очевидно. Действие и ответна реакция. Натиснете това копче и човекът ще направи еди-какво си. Натиснете онова копче и човекът ще направи еди-що си.

Харлан с мъка изтръгваше думите от глъбините на своя позор. Той тръсна глава и се опита да се освободи от ужаса, както кучето се отърсва от водата.

— Само едно нещо не ми беше ясно в началото: как бях отгатнал, че Купър трябва да бъде изпратен в праисторическата епоха. Това бе възможно най-невероятната догадка. А и нямах никакви основания за нея. Туисъл така и не разбра как бях достигнал до това предположение. Той много пъти споделяше удивлението си, че със слабите си познания по математика съм успял да достигна до правилния извод.

Но тъй или иначе, бях успял. За първи път тази мисъл ме осени тогава… именно в оная нощ. Ти спеше, но аз стоях буден. Изведнъж изпитах странното чувство, че имаше нещо, което на всяка цена трябваше да си припомня: някакви думи, някаква мисъл, нещо, което бях забелязал във възбудата и оживеността на вечерта. Мислих продължително, докато внезапно разбрах значението на всичко, свързано с Купър, и в същото време ми мина през ума мисълта, че можех да унищожа Вечността. По-късно аз проверих тези изводи в различните истории на математиката, но всъщност това не беше особено необходимо. И така, вече и сам знаех нужното. Нещо повече — бях съвършено уверен в откритието си. Но как? Защо?

Нойс беше нащрек. Сега тя дори не направи опит да вземе ръката му.

— Нима искаш да кажеш, че това е работа пак на хората от Скритите Столетия? Че те са ти втълпили да постъпиш така, че са те използвали като марионетка съобразно личните желания?

— Да. Да. Именно. Но това не е цялата работа. Те все още не са довели делото докрай. Кръгът се затваря, но той още не е затворен.

— Та как биха могли те да направят нещо сега? Нали ги няма тук?

— Няма ли ги? — запита той с толкова глух глас, че Нойс пребледня.

— Невидими свръхсъщества? — прошепна тя.

— Не, не свръхсъщества. И не невидими. Вече ти обясних, че веднага щом човек е създал своя собствена среда, той е престанал да еволюира. Хората от Скритите Столетия са Хомо сапиенс. Най-обикновени хора от плът и кръв.

— Значи навярно ги няма тук.

— Ти си тук, Нойс — печално каза Харлан.

— Да. И ти. И никой друг.

— Ти и аз — съгласи се Харлан. — Никой друг. Една жена от Скритите Столетия и аз… Не се преструвай повече, Нойс. Много те моля.

Тя се вгледа с ужас в него.

— Какво говориш, Ендрю?

— Това, което трябва да кажа. Какво ми говореше ти онази вечер, когато ме упои с ментовата напитка? Беше нещо лично, интимно, съкровено. Твоят ласкав глас… нежните слова… Тогава аз не разбирах нищо, но в подсъзнанието ми се бе запечатал смисълът на думите ти. За какво нашепваше мекият ти глас? За пътешествието на Купър в миналото? За Самсон, който разрушава храма на Вечността? Не греша, нали?

— Аз дори не знам кой е този Самсон — каза Нойс.

— Никак няма да е трудно да отгатнеш това, Нойс. Кажи ми, кога за първи път се появи в 482-ия? И чие място зае? Или може би просто… се вмъкна в Столетието. По моя молба един Специалист от 2456-ия изработи Прогноза на твоята Съдба. Ти изобщо не съществуваше в новата Реалност. Дори нямаше свой Аналог. Нещо странно, но не и невъзможно, за една толкова малка Промяна. А освен това Проектантът на Съдби ми спомена и нещо друго и аз го чух, но не го разбрах. Дори се учудвам, че въобще съм запомнил тези думи. А може би още тогава някаква мисъл светкавично бе прекосила съзнанието ми, но аз бях така погълнат от… теб, че просто не съм й обърнал внимание. Той каза: „С тази комбинация от данни, която ми дадохте, не виждам как е могла тя да се вмести и в старата реалност.“

Той бе прав. Ти наистина не се вместваше в нея. Ти беше нашественичка, дошла от далечното бъдеще, и си играеше и с мен, и с Финдж, както ти беше изгодно.

— Ендрю… — опита се да го прекъсне Нойс.

— Нещата съвпадат. Чудя се само как съм могъл да бъда такъв слепец. В къщата ти намерих филмокнига, озаглавена „Социална и икономическа история“. Изненадах се, когато я видях там за пръв път. А тя явно ти е била нужна, за да научиш как най-добре да изпълниш ролята си на жена от това Столетие. И още нещо — първото ни пътуване в Скритите Столетия, спомняш ли си? Ти спря капсулата в 111394-ия Век. Спря я рязко и без колебание. Къде се беше научила да управляваш капсула? Ако бе такава, за каквато се представяше, това би трябвало да е първото ти пътешествие във Времето. Апропо, защо именно в 111394-ия? Да не би това да е родното ти Столетие?

— Защо ме доведе в предисторическите Времена, Ендрю? — тихо запита тя.

— За да спася Вечността! — внезапно изкрещя Харлан. — Не знам какви поразии би могла да направиш там. Но тук ти си безпомощна, защото аз те познавам добре. Признай, че всичко това е истина. Признай!

В пристъп на гняв той скочи от мястото си и замахна да я удари. Тя не трепна. Бе съвършено спокойна. Приличаше на модел, изваян от топъл и красив восък. Ръката на Харлан застина във въздуха.

— Признай! — повтори той.

— Нима след толкова умозаключения все още се съмняваш? — запита тя. — Пък и какво значение има дали ще призная, или не.

Харлан почувствува, че яростта отново го завладява.

— И все пак признай, за да не изпитвам след това никакво разкаяние, да не усещам никаква болка.

— Болка?

— Нойс, аз съм въоръжен с огнестрелно оръжие и съм решен да те убия.

Харлан стискаше в ръката си дръжката на смъртоносното средство. Дулото му бе насочено към Нойс. Но в глъбините на сърцето си той чувствуваше, че пропълзяват съмнения, разкъсваше го нерешителност.

Но защо тя не отговаря нищо? Защо остава все така безучастна?

Нима можеше да я убие?

А нима можеше да не я убие?

— Мълчиш? — изхриптя той.

Тя се помръдна, но само за да седне по-удобно, да сключи хлабаво ръце в скута си, да изглежда още по-равнодушна към насоченото срещу нея оръжие. Когато най-накрая заговори, гласът й бе станал по-самоуверен и беше придобил някаква свръхчовешка, почти мистична сила.

— Ти искаш да ме убиеш, но не защото смяташ, че това е единственият начин да спасиш Вечността. Ако причината наистина е само тази, би могъл да ме изненадаш, да ми завържеш здраво ръцете и краката и като ме оставиш в пещерата, на разсъмване да се отправиш спокойно по пътя си. Или би могъл да помолиш Компютър Туисъл да ме държи под ключ до завръщането ти от праисторическото Време. А би могъл и да ме вземеш със себе си рано призори и да ме оставиш някъде в пустинята. Ако само смъртта ми може да те удовлетвори, това е, защото смяташ, че съм те прелъстила и съм предала любовта ти, за да те тласна по-късно към измяна на Вечността. Ти искаш да ме убиеш, за да отмъстиш на нараненото си честолюбие. И не се опитвай да се самозаблуждаваш, че извършваш справедливо възмездие.