При тези думи Харлан се сгърчи от болка.

— Но ти си от Скритите Столетия, нали? Отговори ми.

— Да — каза Нойс. — Защо не стреляш?

Пръстът на Техника затрепери върху спусъка на оръжието. Но той продължаваше да се колебае. Пряко разума си Харлан все още се опитваше да я оправдае, като се позоваваше на останките от несполучливата си любов и празни копнежи. Може би тя бе отчаяна, че той се отказваше от нея? Може би с лъжите си умишлено се стремеше към смъртта? А може би това бе само глупава афектираност, породена от огорчението, че той се бе усъмнил в нея?

Не!

Така би могла да се държи героиня от филмокнигите, написани в сладникаво сантименталните литературни традиции на 289-ия, но не и момиче като Нойс. Тя не беше от тези, които умираха в ръцете на неверния любовник с радостния мазохизъм на съкрушена кървяща лилия.

Дали пък тя не изключваше с пренебрежение възможността, че той въобще би могъл да я убие, каквито и основания да имаше за това? А може би Нойс разчиташе на своя чар и бе уверена, че той още я обича и в решителния момент любовта ще го парализира и той ще почувствува слабост и разкаяние?

Това предположение засегна болното му място, защото бе твърде близо до истината. Пръстът му прилепна по-здраво към спусъка.

— Ти се бавиш — отново заговори Нойс. — Значи ли това, че очакваш да чуеш моите оправдания?

— Какви оправдания може да имаш ти? — запита Харлан, като се постара да вложи презрение в гласа си.

Вътрешно обаче той се радваше на отсрочката. Тя забавяше мига, в който той щеше да се надвеси над простреляното тяло, над окървавените тленни останки със съзнанието, че това, което бе сполетяло неговата прекрасна Нойс, беше дело на собствената му ръка.

Харлан непрекъснато намираше оправдания за отлагане на присъдата.

„Нека говори — трескаво помисли той. — Колкото повече неща разкаже за Скритите Столетия, толкова по-добре за сигурността на Вечността.“

Той се улови като удавник за тези разсъждения, защото дори в собствените му очи те прикриваха неговото малодушие под маската на твърда непреклонност. Поне за кратко време Харлан можеше да погледне Нойс почти със същото спокойствие, с което го гледаше и тя.

— Искаш да узнаеш нещо за Скритите Столетия? — продължи Нойс, сякаш бе прочела мислите му. — Ако това може да бъде оправдание, то е лесна работа. Може би за теб е любопитно защо например човечеството е изчезнало от лицето на Земята след 150000-ия Век? Интересува ли те този въпрос?

Харлан нямаше намерение нито да проси, нито да купува информация. Той държеше в ръка огнестрелното оръжие и твърдо бе решил да не проявява никакви признаци на слабост.

— Говори! — рязко каза Техникът и се изчерви, като забеляза, че при заповедта тя спонтанно се усмихна иронично.

— В един момент от биовремето, когато Вечните още не бяха отишли много далече в бъдещето, преди да достигнат 10000-ия Век, ние, нашето Столетие — да, ти беше прав, аз действително съм от 111394-ия — научихме за съществуването на Вечността.

Познаваме пътешествията във Времето, но при нас те се базират на съвсем други принципи и затова предпочитаме да наблюдаваме Времето, а не да преместваме материални обекти от едно Столетие в друго. Нещо повече, ние се интересуваме само от своето минало, от по-ранните Столетия.

За наличието на Вечността узнахме по косвен път. Първо, изработихме една обща Прогноза за вероятността на съществуване на различните Реалности. Когато наложихме нашата Реалност върху общия модел, с удивление открихме, че нейната степен на вероятност е много малка. Това бе един сериозен проблем. Как бе възникнала нашата практически невъзможна Реалност?… Но ти сякаш не слушаш, Ендрю? Интересува ли те изобщо това?

Харлан я чу да изговаря името му със същата интимна нежност, както и в безвъзвратно отлетелите седмици. Сега тези думи би трябвало да подразнят слуха му, да го разгневят с циничния си фалш. Но странно, че те нямаха такъв ефект върху него.

— Продължавай разказа си и не ми губи времето, жена — каза той, отчаян и ужасен от себе си.

Харлан се опита да противопостави топлотата, прозвучала в нейното „Ендрю“, на хладната ярост, която той вложи в думата „жена“, но и сега само мимолетна усмивка озари лицето й.

— Ние започнахме издирванията си в миналото — продължи Нойс — и се натъкнахме на Вечността, която непрекъснато се разрастваше, като обхващаше все нови и нови Столетия. Почти веднага за нас стана ясно, че в някой предишен отрязък на биовремето — ние също имаме такова понятие, само че използваме друг термин за него — нашата Реалност е била съвсем друга. Тази Реалност, с максимална вероятност за съществуване, нарекохме Естествено Състояние. Беше очевидно, че някога ние, или по-точно казано, нашите Аналози, са живели в това Естествено Състояние. Но по онова време не сме знаели нищо за характера на това Състояние. Не сме имали и най-смътна представа за него.

Разбирахме обаче, че причината за отклонението е била една от Промените, извършени от Вечността в далечното минало; Промяна, която, по силата на статистическата вероятност, бе обхванала всички Столетия преди нашето и дори беше излязла извън пределите му. Заехме се да си изясним какво представлява Естественото Състояние, за да можем да оправим злото, ако наистина съществуваше такова. Първо, ние установихме карантинната зона, която вие наричате Скритите Столетия, като от 70000-ия назад изолирахме нашето Време от Вечността. Бронята на тази изолация трябваше да ни предпази от евентуални по-нататъшни Промени; тя не даваше абсолютна гаранция, но под нейната закрила можехме поне по-спокойно да обмислим следващите си ходове.

А след това извършихме нещо в разрез с принципите на нашата култура и етика. Изследвахме бъдещето си, по-късните Столетия. Трябваше да узнаем съдбата на човека в съществуващата Реалност, за да можем след това да я сравним с Естественото Състояние. Оказа се, че някъде след 125000-ия човечеството е открило тайната на полета към звездите. Хората са се научили да извършват Скокове в хиперпространството. И чак тогава човекът е достигнал звездите.

Харлан слушаше отмерените й думи с все по-голямо внимание. Докъде се простираше истината? И откъде тя прерастваше в добре обмислен опит да го измами?

— И щом хората достигнали звездите, те изоставили Земята — прекъсна я той, като се опита да се освободи от магнетичното очарование на плавния поток на речта й. — Нашите учени отдавна са се досетили за това.

— В такъв случай вашите учени са се заблудили. Човекът се е опитал да напусне Земята. За нещастие обаче ние не сме единствените обитатели на Галактиката. Съществуват други звезди с други планети. Възникнали са много различни цивилизации. Вярно, че нито една от тях — поне в тази Галактика — не може да се сравнява по древност с човешката, но докато хората в продължение на сто двайсет и пет хиляди Столетия са останали бездейни на Земята, по-млади цивилизации са ни достигнали и надминали, усъвършенствували са междузвездните полети и са покорили Галактиката.

Когато човекът се добрал до звездите, навсякъде вече били поставени табели: ЗАЕТО! НЕ НАРУШАВАЙ ГРАНИЦИТЕ! ВХОД ЗАБРАНЕН! Човечеството отзовало своите изследователски отряди и хората си останали на Земята. Но сега поне те знаели какво всъщност представлява тази тяхна Земя: затвор, заобиколен от безгранична свобода… И човечеството загинало!

— Просто загинало. Глупости! — не съвсем уверено възкликна Харлан.

— Да. Загинало, но не така „просто“. За това са били необходими хиляди Столетия. Имало е моменти и на възход, и на упадък, но, общо взето, хората, лишени от стимулите на целта, се почувствували безполезни, никому ненужни, изгубени и те не могли да превъзмогнат това свое усещане. Един последен спад на раждаемостта довел до окончателното изчезване на човешкия род. И всичко това е дело на вашата Вечност.

Сега Харлан можеше да защити Вечността още по-ревностно и дори всеотдайно, защото съвсем скоро той се беше нахвърлил така ожесточено върху нея.