— Поласкан съм, че Техник с вашата репутация се е заинтересувал от нашия малък проблем — каза Вой.

— Да — отвърна Харлан със студената безучастност, която се очакваше от него. — От определена теоретична точка той е интересен за нас. (Дали бе достатъчно безпристрастен? Сигурно истинските му подбуди бяха очевидни, а вината му бе изписана върху челото с капки пот.)

Харлан извади от един вътрешен джоб рулото перфоленти за проектираната Промяна на Реалността. Това бе същият екземпляр, който преди месец бе изпратен в Съвета на Времето. Поради отношенията си със Старши Компютър Туисъл (известния Туисъл) Харлан лесно се добра до проекта.

Той се спря за миг, преди да развие лентата върху масата, като я остави да се олющи по повърхността там, където щеше да се придържа от слабо парамагнитно поле.

Молекулярният филм, който покриваше масата, бе „приглушен“, но все пак не нулев. Движението на ръката му неволно го накара да се взре в повърхността на масата и за миг отражението на собственото му лице като че му отвърна с мрачно втренчване. Той бе трийсет и две годишен, но изглеждаше по-възрастен и си го знаеше. Може би го дължеше отчасти на издълженото си лице и черни вежди над още по-черни очи, които му придаваха намръщено изражение, и отчасти — на студения, заплашителен поглед, неща, които в съзнанието на Вечните се свързваха с карикатурата на всеки Техник. А може би той просто до болка осъзнаваше обстоятелството, че е Техник.

След миг Харлан сложи бързо проекта на масата и се съсредоточи върху конкретния проблем.

— Аз не съм Социолог, сър.

Вой се усмихна.

— Звучи ужасно. Когато някой започва, изтъквайки некомпетентността си в дадена сфера, това обикновено означава, че почти мигновено ще последва категоричното му мнение в тази област.

— Не — процеди Харлан, — не мнение. Просто молба. Мисля си дали няма да е добре да хвърлите един поглед върху вашето заключение и да проверите дали някъде не сте допуснали грешчица.

Изведнъж Вой стана сериозен.

— Надявам се, не — промърмори той.

Харлан бе обгърнал с една ръка облегалката на стола си, а другата почиваше в скута му. Не бива да си позволи да забарабани нервно с пръсти. Не бива да си хапе устните. Не бива по никакъв начин да показва чувствата си.

От онзи миг цялата насока на живота му коренно се промени, той виждаше заключенията на прогнозираните Промени в Реалността да преминават през угнетителните административни механизми в Съвета на Времето. В качеството си на личен Техник на Старши Компютър Туисъл той успяваше да уреди това с цената на известно отклонение от професионалната етика. Особено напоследък, когато цялото внимание на Туисъл се погълна от собствения му поразителен проект. (Ноздрите на Харлан се разшириха. Сега той знаеше нещичко за същността на този проект.)

Харлан съвсем нямаше гаранция, че ще намери това, което търсеше, в рамките на времето, с което разполагаше. Когато за пръв път хвърли поглед върху проектирана Промяна на Реалност 2456–2781, сериен номер V-5, той почти бе склонен да повярва, че мисловните му способности са се деформирали вследствие на силното му желание. В продължение на един цял ден той проверява и препроверява уравнения и зависимости в колеблива несигурност, примесена с нарастващо вълнение и малко горчива благодарност, че поне са го научили на елементарна психоматематика.

Сега Вой преглеждаше същите тези перфоленти с полуозадачен, полуобезпокоен поглед.

— Струва ми се, наблягам, струва ми се, че всичко тук е напълно в ред — каза той.

— Насочвам вниманието ви по-специално към въпроса за характерните особености на ухажването в обществото на съществуващата в този Век Реалност — монотонно изрече Харлан. — Това е проблем на социологията и мисля, че именно вие сте пряко отговорен за него. Затова още с пристигането си уредих среща с вас.

Вой се намръщи. Той продължаваше да е любезен, но в гласа му вече се прокрадваше леден оттенък.

— Наблюдателите в нашия Сектор са високо компетентни — каза той. — Имам всички основания да вярвам, че хората, на които е възложен проектът, са дали точни данни. Имате ли доказателства за противното?

— Никакви, Социолог Вой. Приемам техните сведения за меродавни. Поставям под въпрос само изводите. Няма ли да се промени флексорният комплекс в тази точка, ако данните за ухажването са точни?

Вой се втренчи в перфолентата, но след това облекчен поглед видимо разведри лицето му.

— Разбира се, Техник, разбира се, но уравнението в тази точка се свежда до тъждество. Съществува една разклонителна телеграфна или, ако щете, ж.п. линия с малки размери, която се включва в главната линия. Тя няма подразделения нито от едната, нито от другата си страна. Надявам се, ще ми простите, че използвам образен език вместо точни математични изрази.

— Оценявам го, благодаря — каза сухо Харлан. — Не съм по-добър Компютър, отколкото Социолог.

— Много добре тогава. Периодичният флексорен комплекс, за който вие говорите, или разклонението на пътя, както ние бихме казали, е без значение. Разклоненията отново се съединяват в един единствен път. Дори изобщо нямаше нужда да го споменаваме в препоръките си.

— Щом считате, че е така, сър, за мен не остава нищо друго освен да се съглася с вас. И все пак въпросът за М.Н.П. остава нерешен.

При тези инициали Социологът трепна според очакванията на Харлан. М.Н.П. — Минимална Необходима Промяна. Тук господар бе Техникът. Един Социолог може да се счита неуязвим за критиката на по-низшестоящите във всяко нещо, свързано с математичния анализ на безкрайните възможни Реалности във Времето, но по въпросите на М.Н.П. Техникът стоеше над него.

Механичните изчисления сами в никой случай нямаше да свършат работа. Дори най-големият Кибернетичен мозък, управляван от най-умния и най-опитен Старши Компютър, не можеше да направи нещо повече от това да отбележи границите, в които М.Н.П. би могла да варира. Един добър Техник рядко грешеше. Един отличен Техник никога не грешеше.

Харлан никога не грешеше.

— Препоръчаната от вашия Сектор М.Н.П. — забеляза Харлан (говореше хладно, монотонно, като произнасяше ясно сричките на Единния Междувременен език) — обхваща индуциране на авария в пространството и мигновената и твърде ужасна смърт на една дузина или дори повече хора.

— Неизбежност — вдигна рамене Вой.

— Аз пък от своя страна — продължи Харлан, — предлагам М.Н.П. да се сведе само до преместването на една кутия от една полица на друга. — Дългият му пръст посочи: — Тук.

Белият, добре поддържан показалец направи съвсем слаб отличителен знак върху една серия от перфорации.

Вой мълчаливо размисляше върху въпросите с болезнено напрежение.

— Това не променя ли нещата относно разклонението, което вие не взимате предвид? — запита Харлан. — Не се ли използва предимството на по-малко вероятното разклонение, за да се промени почти в сигурност и в такъв случай не води ли това до…

— … почти до М.О.Р. — пошепна Вой.

— Именно до Максимално Очакваната Реакция — заключи Харлан.

Вой вдигна очи; тъмното му лице изразяваше ту обезсърчение, ту гняв. Харлан мимоходом забеляза, че имаше известно разстояние между големите горни резци на Социолога, което му придаваше заешки вид, съвсем несъответствуващ на сдържаната сила в думите му.

— Сигурно от Съвета на Времето ще ми пишат за грешката — каза Вой унило.

— Едва ли. Доколкото знам, Съветът на Времето не знае за нея. Във всеки случай вашият проект за Промяна на Реалността ми бе предаден без коментар. — Той не уточни значението на думата „предаден“ и Вой не го попита.

— В такъв случай, грешката сте открили лично вие?

— Да.

— И не я докладвахте в Съвета на Времето?

— Не, не го направих.

Най-напред лицето му се отпусна с облекчение, а след това замръзна в ледено изражение.

— Защо?

— Много малко хора биха могли да избегнат тази грешка. Реших, че мога да я поправя, преди да стане късно. Направих го. Защо да усложняваме излишно нещата?