— Не, причините са много по-важни. А сега…

С мрачна решителност Харлан сложи показалеца си върху спусъка на оръжието.

Финдж нададе неистов крясък.

— Тогава идете в Съвета. В Съвета на Времето; те знаят Всичко. Щом сте толкова необходим… — изрече с мъка той, като едва си поемаше дъх.

За миг пръстът на Харлан затрептя в нерешителност.

— Какво казахте?

— Нима смятате, че в подобен случай бих могъл да действувам на своя глава? Докладвах всичко в Съвета веднага след Промяната в Реалността. Ето копията от моето донесение.

— Нито крачка!

Но Финдж не обърна внимание на тази заповед. Със светкавична скорост, сякаш пришпорван от някакъв зъл дух, който се беше вселил в него, той се метна към папките си. Като намери кодовия номер на нужния отчет, с другата ръка той бързо го набра и някъде от масата като сребристо езиче пропълзя лента, на която с просто око можеше да се различи моделът на точките.

— Искате ли да я прослушате? — запита Финдж и без да дочака отговор, постави лентата в озвучителя.

Харлан слушаше окаменял. Всичко беше съвършено ясно. Финдж не беше пропуснал нищо в доноса си. Доколкото Харлан можеше да си припомни, всяко негово излизане във Времето бе описано с пълни подробности.

— А сега вървете в Съвета! — изкрещя той, когато лентата свърши. — Аз не съм поставял никаква бариера на Времето. Дори не знаех, че е възможно такова нещо. И не мислете, че постъпката ви едва ли не им е направила никакво впечатление. Вярно е, че вчера говорих с Туисъл. Но не аз, а той бе този, който ме потърси. Така че — вървете при него. Обяснете му що за важна персона сте. А ако толкова много ви се иска все пак да ме застреляте преди това, стреляйте и Времето да ви погълне.

Гласът на Компютъра прозвуча истински екзалтирано. В този миг той очевидно се чувствуваше победител и вярваше, че дори и един неврозен бич не би могъл да накърни тържеството му.

Защо? Толкова ли силно желаеше сриването на Харлан? Нима ревността му бе такава всеобхватна страст?

Харлан просто формулира въпросите в съзнанието си, но не успя да си отговори на тях, защото внезапно и Финдж, и всичко, свързано с него, изгуби всякакво значение.

Той пъхна оръжието в джоба си, рязко се обърна към вратата и се отправи към най-близкия Канал на Времето.

Сега му предстоеше среща със Съвета или поне с Туисъл. Той не се боеше от тях — нито поотделно, нито взети заедно.

В последния невероятен месец, с всеки изминат ден в него крепнеше увереността, че е незаменим. Съветът, да, дори самият Съвет на Времето, щеше да бъде принуден да приеме условията му, щом момичето беше цената на съществуването на Вечността.

Когато изскочи от капсулата в 575-ия, Техник Ендрю Харлан забеляза с известно удивление, че бе попаднал на нощната смяна. Неусетно бяха изминали няколко биочаса в безумни мятания от един Канал на Времето в друг. Той се загледа с празен поглед в слабо осветените коридори, които свидетелствуваха за това, че във всеки Сектор бодърствува само неголям дежурен екип.

Но подтикван от нестихващия си гняв, Харлан не остана дълго в безцелно съзерцание. Той се отправи към жилището на Туисъл. Щеше лесно да намери Компютъра, както бе открил и Финдж, и както и тогава Харлан не се боеше, че може да го забележат или спрат.

Той все така притискаше с лакът към тялото си неврозния бич, когато се озова пред входа на Туисъл. (Намери го по табелката с ясен и строг шрифт.)

Харлан стремително приведе звуковата сигнализация на вратата на максимална мощност. Той натисна бутона с влажна длан, за да се получи непрекъснат звук в жилището. Дори самият Харлан го чуваше, макар и слабо, през вратата.

До слуха му достигнаха леки стъпки, които идваха някъде иззад гърба му, но той не им обърна внимание, дълбоко уверен, че и този минувач, който и да беше той, щеше да се постарае да не го забележи. (О, благословена розова емблема на Техника!)

Но звукът от стъпките замря и Харлан чу, че зад гърба му някой въпросително произнесе:

— Техник Харлан?

Харлан рязко се обърна. Пред него стоеше някакъв Младши Компютър, сравнително нов в Сектора. Харлан просто побесня, но успя да прикрие чувствата си. Вярно, в 575-ия не беше съвсем като в 482-ия. Тук той не бе просто Техник, а личният Техник на Туисъл, и младите Компютри в стремежа си да се харесат на великия Туисъл проявяваха елементарна вежливост дори и към неговия Техник.

— Сигурно искате да се видите със Старши Компютър Туисъл? — запита го младият човек.

— Да, сър — отвърна Харлан доста троснато. (Ама че глупак! За какво друго можеше да стои пред вратата и да натиска бутона на сигнализацията? За да извика капсулата ли?)

— Боя се, че това е невъзможно — каза Компютърът.

— Става въпрос за нещо много важно. Наложително е да го събудя — обясни Харлан с досада.

— Не споря — отвърна другият, — но в момента го няма в 575-ия. В друго Време е.

— В кое по-точно? — нетърпеливо запита Харлан.

Компютърът го изгледа с високомерност.

— Това не ми е известно.

— Но аз имам уговорена важна среща с него рано утре сутринта.

— Важна среща — каза Компютърът и Харлан просто не знаеше как да си обясни, че тази мисъл очевидно особено забавляваше натрапника.

— Като че малко сте подранил — продължи Компютърът и дори се усмихна.

— Но аз трябва да го видя сега.

— Сигурен съм, че утре сутрин той ще си е тук. — Усмивката на Компютъра стана още по-широка.

— Но…

Младият Специалист мина покрай Харлан, като се стараеше да не докосне дори дрехите на Техника, и продължи пътя си. Харлан безпомощно гледаше след него, като стискаше и разпускаше пестници. После, тъй като не му оставаше нищо друго, той бавно и без да избира пътя, се отправи към своя дом.

Харлан спа на пресекулки. Той сам се убеждаваше, че има нужда от сън. Опита се да си наложи да се отпусне и, разбира се, не успя. Прекара почти цялата нощ в безплодни размишления.

Преди всичко — за Нойс.

Той трескаво мислеше, че те нямаше да дръзнат да посегнат върху нея. Не можеха да я изпратят обратно във Времето, без предварително да изчислят как би повлияло това върху Реалността, а това би отнело дни, може би и седмици. Но те бяха в състояние да направят с нея това, с което Финдж бе заплашил него — да я поставят в някоя ракета, обречена на безследно изчезване, няколко минути преди катастрофата.

Харлан обаче не се замисли сериозно над подобна алтернатива. Съветът нямаше основания да приложи такава драстична мярка. Те едва ли щяха да рискуват да предизвикат недоволството на Харлан. (В тишината на затъмнената спалня и в онази фаза на полусънно състояние, когато нещата често изглеждат причудливо несъразмерни в съзнанието ни, Харлан не намираше нищо нелепо в увереността си, че Съветът на Времето не би поел риска да предизвика недоволството на един Техник.)

Естествено можеха да се случат много неща с една пленничка. Особено когато тя е красива жена от бохемска Реалност…

Харлан решително отхвърляше тази мисъл всеки път, когато му идваше наум. Тя беше едновременно по-вероятна и по-ужасна от смърт и затова му беше страшно дори и за миг да си представи подобно нещо.

Той започна да мисли за Туисъл.

Старика го нямаше в 575-ия. Къде ли беше през тези часове, когато трябваше да спи в леглото си?

Възрастните хора имат нужда от сън. Харлан смяташе, че знае отговора със сигурност. Съветът заседаваше. Как да постъпят с Харлан? Какво да правят с Нойс? Какви действия да предприемат срещу незаменимия Техник, когото никой не се осмелява да помръдне? Харлан стисна устни. Дори Финдж да е успял вече да докладва за тазвечершното нападение на Харлан, това нямаше да промени нищо. Новото престъпление едва ли може да утежни вината му и естествено то с нищо не намалява незаменимостта му.

А Харлан съвсем не беше сигурен, че Финдж ще донесе за него. Признанието, че е бил принуден да пълзи от страх пред един Техник, би поставило един Асистент Компютър в смешно положение и той може би би предпочел да премълчи.