Гласът на Харлан звучеше глухо. Той почувствува гняв, че не забеляза страх в очите на Финдж, само безпокойство. Компютърът дори спокойно се протегна да вземе ризата си и започна да я облича мълчаливо.

— Знаете ли каква е привилегията на Техника, Финдж? — продължи Харлан. — Вие никога не сте бил такъв и затова не бихте могли да знаете. Но аз ще ви обясня: това означава, че никой не те забелязва къде отиваш и какво правиш. Когато срещнат Техник, всички отвръщат поглед от него и така усърдно се стремят да не го забележат, че в края на краищата наистина успяват. Така например, Финдж, аз мога да отида в библиотеката на Сектора и да взема оттам каквото ми се иска, докато библиотекарят с особено усърдие се рови в своите книжа и просто „не забелязва“ нищо около себе си. Мога спокойно да се разхождам из многолюдните коридори на 482-ия и всички минувачи ще се отдръпват от пътя ми, а миг след това с чиста съвест ще могат да се закълнат, че не са видели никого. Навикът да не се забелязват Техниците е станал втора природа на Вечните. Така че, както виждате, мога да правя каквото искам и да ходя, където пожелая. Мога да вляза в частното жилище на Асистент Компютъра, оглавяващ някой Сектор, и с оръжие, опряно в гърдите му, да го принудя да признае цялата истина — никой няма да ме спре.

Едва сега Финдж проговори:

— Какво държите там?

— Оръжие — отвърна Харлан и извади ръката си изпод ризата. — Познавате ли го?

Дулото му леко блестеше и завършваше с гладка металическа изпъкналост.

— Ако само ме убиете… — започна Финдж.

— Не се бойте. Няма да ви убия — отвърна Харлан. — При една неотдавнашна наша среща вие имахте пистолет. Това тук не е пистолет. Този предмет е изобретение на една от миналите Реалности на 575-ия. Може би не сте чували за него. Зачеркнаха го от Реалността. Ужасно отвратителна работа. Той може да убива хора, но при малка мощност въздействува върху болковите центрове на нервната система и предизвиква паралич. Нарича се или по-точно наричаше се невронен бич. Та тази вещ, която държа в момента, има именно такива свойства и е в пълна изправност. Повярвайте, зареден е. Сам го опитах върху пръста си — той вдигна лявата си ръка и показа вдървеното си кутре.

— Беше много неприятно.

Финдж неспокойно се размърда.

— Съхрани ме, Време, за какво всъщност става дума?

— Само за тази дреболия, че между Каналите на Времето в 100000-ия Век е поставена бариера. Искам да я вдигнете.

— Бариера на Времето?

— Излишно е да се преструвате на удивен. Вчера говорихте с Туисъл. Днес вече е поставена бариерата. Искам да знам какво точно е било и какво ще бъде направено. Да ме порази Времето, Компютър, ако не ми кажете истината, ще приведа в действие този „бич“. Опитайте, ако не вярвате.

— Тогава слушайте… — каза Финдж с леко заекване и едва сега в гласа му прозвучаха нотки на уплаха, а също и на някаква безсилна ярост. — Щом искате да знаете истината — ще я имате. Известно ни е всичко за вас и за Нойс.

Очите на Харлан нервно затрепераха.

— Нима смятахте, че действията ви ще останат незабелязани? — заговори Финдж, без да сваля поглед от неврозния бич, и челото му заблестя от пот. — О, Време, как можахте да предположите, че ще ви изпусна от погледа си след всичко, което извършихте, докато изпълнявахте служебния си дълг на Наблюдател в 482-ия и особено след бурната ви реакция при завръщането си оттам? Та аз не бих бил достоен за поста, който заемам, ако бях направил този голям пропуск. Ние знаем, че сте взели Нойс във Вечността. Знаехме го от самото начало. Искахте да чуете истината. Сега вече я знаете.

В онзи миг Харлан дълбоко се презираше за глупостта си.

— Знаели сте?

— Да. Знаехме, че сте я завели някъде в Скритите Столетия. Знаехме за всяко ваше идване в 482-ия и за това, че по такъв начин доставяхте необходимия лукс на разглезената аристократка; жалък глупак, който напълно бе изменил на клетвата на Вечните заради някаква си фуста.

— И защо тогава не ме спряхте? — Харлан бе решил да изпие горчивата чаша на собственото си унижение до дъно.

— Значи това ви беше малко? — рязко отвърна Финдж с въпрос и като че смелостта му нарастваше пропорционално на отчаянието, което все повече обземаше Харлан.

— Говорете.

— Добре тогава. Ще ви кажа, че още от самото начало не ви смятах достоен за званието Вечен. Може би — не лош Наблюдател, а също и Техник, който се занимава с проверки на различните движения, но не и Вечен. Когато ви изисках тук за онази последна задача, целта ми беше да докажа на Туисъл, който кой знае защо ви цени особено, че в лицето на девойката Нойс аз не изпробвах само предразсъдъците на аристократичното общество. Това бе преди всичко проверка за вас самия и вие не я издържахте, както и предполагах от самото начало. А сега скрийте това оръжие, този бич, или както там го наричате, и си обирайте крушите оттук.

Харлан едва си поемаше дъх и с отчаяни усилия се опитваше да запази жалките останки от достойнството си, но усещаше как то му се изплъзва, като че съзнанието и духът му бяха станали така неподвижни и безчувствени като кутрето на лявата му ръка, парализирано от неврозния бич.

— И вие дойдохте тогава в собствената ми стая, за да ме подтикнете към престъплението, което извърших?

— Да, разбира се. По-точно, аз ви изкушавах. Казах ви самата истина, че можете да задържите Нойс само в тогавашната Реалност. Вие предпочетохте да действувате не като Вечен, а като сополанко. Впрочем нищо друго и не очаквах от вас.

— И сега пак бих постъпил така — каза Харлан с хриплив глас — и тъй като всичко вече ви е известно, както сами разбирате, нямам какво да губя.

Той насочи неврозния бич към тлъстия корем на Финдж и процеди през зъби:

— Какво сте направили с Нойс?

— Нямам представа.

— Не се опитвайте да ме излъжете. Какво сте направили с Нойс?

— Казах ви вече, че не знам.

Харлан стисна с всичка сила неврозния бич; устните му бяха бледи, гласът му звучеше съвсем глухо.

— Да започнем с крака. Ще ви боли много.

— Послушайте, съхрани ме, Време, почакайте…

— Добре. Какво сте направили с нея?

— Не, изслушайте ме. Досега вашите постъпки бяха просто нарушаване на дисциплината. Реалността не пострада от тях. Аз проверих това специално. Единственото наказание, което ви очаква, е разжалване от чин. Но ако ме убиете или ми нанесете телесна повреда, очаква ви смъртна присъда за покушение срещу старшия по звание.

Тази жалка заплаха извика презрителна усмивка по лицето на Харлан. След всичко, което се бе случило, смъртта щеше да бъде за него най-простото и безболезнено разрешение на нещата.

Но Финдж очевидно не разбра значението на тази усмивка.

— Не смятайте, че във Вечността няма смъртно наказание, понеже никога не сте чували за него — бързо добави той. — Ние, Компютрите, знаем за такива инциденти. Нещо повече, извършвани са били и екзекуции. Съвсем проста процедура. Във всяка Реалност стават катастрофи, след които не намират трупове. Ракети се взривяват във въздуха, аеролайнери потъват в океана или се разбиват на прах в планините. Осъденият може просто да бъде качен на един такъв кораб минути или секунди преди катастрофата. Сега вярвате ли ми?

Харлан се раздвижи нетърпеливо и каза:

— Ако с това усукване целите да отървете кожата си — напразно е. По-добре чуйте какво ще ви кажа: Не се боя от наказание. Освен това възнамерявам да се събера с Нойс. Тя ми е нужна сега. В текущата Реалност Нойс няма свой Аналог. Няма причини, поради които да не ми разрешат сключване на законен съюз.

— Но това е против всякакви правила. Съюз с Техник…

— Ще оставим това да реши Съветът на Времето — каза Харлан и най-после гордостта му се събуди. — Аз не се боя от евентуален отказ, така както не се боя и да ви застрелям. Аз не съм обикновен Техник.

— Искате да кажете, че вие сте личният Техник на Туисъл? — запита Финдж с малко стъписан глас и върху кръглото му, изпотено лице се появи странно изражение, което би могло да се изтълкува и като ненавист, и като тържество, и като двете заедно.