Те излязоха.

Никога преди този случай Харлан не бе виждал Старши Компютър Лейбън Туисъл гневен. За него се говореше, че не бил способен на никакви чувства, че бил бездушен инструмент на Вечността и дори че отдавна е забравил номера на родното си Столетие. Носеха се слухове, че още от ранна младост сърцето му се атрофирало и било заместено с малък ръчен анализатор, подобен на този, който винаги носеше със себе си в джоба на панталоните.

Туисъл никога не се опитваше да опровергае тези слухове. Мнозина дори бяха убедени, че той самият им вярваше.

Така че, дори когато Харлан се преви под силата на яростната експлозия, която се стовари върху него, с една частица от съзнанието си остана поразен от факта, че Туисъл бе способен да прояви така бурно възмущението си. Той се питаше дали малко по-късно, вече успокоен, Компютърът нямаше да почувствува огорчение, когато осъзнае, че ръчният анализатор-сърце му бе изменил и се бе оказал жалък орган от мускули и клапи, подвластен на всички човешки страсти.

Туисъл крещеше със старчески фалцет:

— Всемогъщо Време, откога, младежо, си се произвел член в Съвета на Времето? Ти ли си тоя, който се разпорежда тук? Искам да знам кой кого командува, ти — мен или аз — теб, а? И откога, моля, сам вземаш решения за движението на капсулите?

От време на време Туисъл прекъсваше упреците с гневни изблици като: „Отговаряй!“ — и не дочакал отговор, продължаваше да засипва Харлан с нови, саркастични въпроси.

— Ако само още веднъж си позволиш подобно своеволие, ще те пратя да ремонтираш канализацията и ще останеш на това място до края на живота си. Надявам се, че съм достатъчно ясен — каза той в заключение.

Харлан, блед от все по-голямото си смущение, едва прошепна:

— Никой никога не ми е споменавал, че не бива да взимам със себе си в капсулата Ученика Купър.

Това обяснение не смекчи Туисъл.

— Що за оправдание е това двойно отрицание, момко? Никой никога не ти е забранявал да го напиеш. Никой никога не ти е нареждал да не му обръснеш главата. И накрая, никой никога не ти е поръчвал да не го набучиш на шиш, снабден с добре подострена кука. Всемогъщо Време, какво ти беше казано да правиш с него?

— Да го занимавам с праистория.

— Това се иска от теб. Нищо повече.

Туисъл хвърли цигарата си и я размаза яростно с крак, като че бе лицето на най-върлия му враг.

— Бих искал да спра вниманието ви, Компютър — осмели се да каже Харлан, — на обстоятелството, че много от Столетията в настоящата Реалност в някои отношения са твърде сходни с определени епохи от праисторията. Намерението ми беше да покажа на Ученика какво представлява едно пътуване в тези Времена, като, разбира се, стриктно се придържам към пространствено-хронологичното указание.

— Какво? Слушай, дебела главо, а нямаш ли намерение поне от време на време да ми искаш разрешение за някои неща? С въпроса за пътуванията във Времето ликвидирахме — категорично не. Ще го занимаваш само с праистория. Никаква практика. Никакви лабораторни експерименти. Ами че иначе утре може да ти хрумне да измениш Реалността само за да му покажеш каква е технологията.

Харлан облиза със сух език пресъхналите си устни, обидено промърмори нещо в знак на примирено съгласие и чак тогава получи разрешение да си върви.

Трябваше да минат няколко седмици, докато се излекуват наранените му чувства.

Харлан бе набрал двегодишен стаж като Техник, когато за пръв път, откакто бе напуснал 482-ия заедно с Туисъл, отново се озова там. Едва го позна.

Но не Секторът, а той самият се бе променил.

Двете години работа като Техник бяха оказали многостранно въздействие върху него. В известен смисъл те засилиха чувството му за сигурност. Вече не му се налагаше да учи нов език, да привиква с нов стил облекло и нов начин на живот при всеки нов Наблюдателен обект. От друга страна, за тези две години той се затвори в себе си и почти забрави крепкото приятелство, което сплотяваше останалите Специалисти във Вечността.

Но най-голямата промяна, която бе внесла новата професия в живота на Харлан, бе, че тя разви у него чувството за власт. Техникът държеше в ръцете си съдбините на милиони и щом затова трябваше да бъде осъден на самота, той дори щеше да бъде горд с нея.

Ето защо Харлан изгледа студено Свързочника, който седеше на бюрото си пред входа на 482-ия, и се представи, като отчетливо изговаряше отделните срички:

— Техник Ендрю Харлан съобщава на Компютър Финдж, че е пристигнал в 482-ия по временно назначение и очаква нарежданията му.

Свързочникът, човек на средна възраст, рязко вдигна очи към новодошлия и веднага отмести погледа си, но Харлан не му обърна внимание.

Това бе разпространеният всред повечето Вечни „Рикошет за Техника“ — бърз, кос поглед към розовочервения отличителен знак на рамото, след това — огромно усилие да не го поглеждат повторно.

Харлан се взря в емблемата на човека от канцеларията. Не беше жълта като на Компютрите или зелена като на Проектантите, не бе и синя като на Социолозите, нито бяла като на Наблюдателите. Тя изобщо не беше емблема на Специалист — затова нямаше определен цвят, — просто една синя резка на бял фон. Човекът бе Свързочник, кажи-речи, Работник по Поддържането. Разстоянието от него до Специалиста бе от земята до небето.

А дори и той го погледна с популярния „рикошет за Техника“.

— Е, успяхте ли? — запита Харлан доста унило.

— Опитвам се да се свържа с Компютър Финдж, сър — бързо отвърна Свързочникът.

Харлан бе запомнил 482-ия със стабилността и внушителността му, но сега му се виждаше почти мизерен.

Бе привикнал със стъклото и порцелана на 575-ия, с неговия култ към чистотата. Приспособил се беше към един свят на белота и ясни тонове, с редки проблясъци на нежно пастелни цветове.

Тежките гипсови завъртулки, крещящите цветове и боядисаните метални конструкции на 482-ия будеха отвращение у Харлан.

Дори Финдж му се струваше различен, по-нисък. Само преди две години за Наблюдателя Харлан всеки жест на Финдж бе изглеждал зловещ и властен.

Сега, от недостижимия и самотен пиедестал на новото си положение, Харлан виждаше Финдж като жалка и загубена фигура. Техникът го наблюдаваше как разгръща перфоленти и се кани да вдигне глава с вид на човек, който е решил, че е накарал посетителя да изчака необходимото време и вече може да заговори с него, без да урони авторитета си.

Харлан бе узнал от Туисъл, че Финдж е роден в енергетичен Век — 600-ия; това обясняваше много неща. Резките пристъпи на избухливост у него можеха да бъдат естествен резултат от постоянното чувство за несигурност на един тежък човек, привикнал със стабилността на силовите полета, който се чувствува нещастен, че трябва да борави само с крехка, чуплива материя. Безшумното му движение на пръсти (Харлан отлично си спомняше котешката му походка; често, вдигайки глава от масата, той виждаше Финдж, изникнал неизвестно откъде, да се взира в него) вече му се струваше не толкова лукаво и подло, колкото неохотно движение на човек, който живее в постоянен, макар и неосъзнат страх, че подът ще се продъни под тежестта му.

„Не е за тоя Сектор. Спасява го само едно ново назначение“ — помисли си Харлан със закачливо снизхождение.

— Здравейте, Техник Харлан — най-после се обърна Финдж към него.

— Здравейте, Компютър.

— Изглежда, че за тези две години… — започна Финдж.

— Две биогодини — поправи го Харлан.

Финдж учудено го погледна:

— Две биогодини, разбира се.

В обикновения смисъл на думата Времето не съществуваше в рамките на Вечността, но човешките тела остаряваха и това бе сигурна и неизбежна мярка за хода на Времето дори при липсата на отличителни физични явления. Биологичното Време течеше и за една биогодина във Вечността човек остаряваше колкото за една обикновена година във Времето.

При все това дори и най-педантичните Вечни твърде рядко си спомняха това разграничение. Беше твърде удобно да се каже: „Сбогом до утре“, „Липсваше ми вчера“ или „Ще се видим другата седмица“, също като че наистина съществуваха понятията „утре“, „вчера“ или „миналата седмица“ и в някакъв друг освен в биологичен смисъл. И естествените инстинкти на човечеството бяха задоволявани, като всички дейности във Вечността се пригодяваха към произволно избран двайсет и четири „биочасов“ ден, формално разделен на „ден“ и „нощ“, „днес“ и „утре“.