Минус двайсет секунди.

Контакт!

Сега щяха да заработят автоматите. Стартът ще бъде даден в нулевия момент. Харлан трябваше да извърши само още една манипулация. Ударът на Самсон!

Дясната му ръка се раздвижи. Той не гледаше в нея.

Минус пет секунди.

Дясната му ръка пак се повдиг… НУЛА… на и той, без да гледа в нея, с конвулсивно движение издърпа стартовия лост.

Нима това беше вече небитието?

Не, още не. Все още беше жив.

Харлан втренчи поглед в прозореца, без да помръдне от мястото си. Времето бе спряло своя ход за него.

Залата беше пуста. Мястото на гигантската капсула, която запълваше почти цялото пространство, бе празно. Масивните и мощни опорни метални блокове се извисяваха самотно във въздуха.

В огромното помещение, притихнало като необитаема пещера, единствено Туисъл, подобен на мъничък гном, бродеше нервно насам-натам.

Няколко секунди Харлан го наблюдаваше, след това отвърна поглед от него.

Внезапно и съвършено безшумно капсулата отново се появи на мястото си. Тя бе преминала тънката черта, отделяща минало от настояще, без да раздвижи и прашинка във въздуха.

Корпусът на капсулата закри Туисъл от очите на Харлан, но след миг Компютърът я заобиколи и Техникът го видя да се насочва бегом към пулта.

Със стремително движение на ръката си той включи механизма, с който се отваряше вратата, и се втурна вътре, като крещеше едва ли не с възторжено вълнение:

— Свърши се! Свърши се! Затворихме кръга!

Искаше да каже още нещо, но не му достигна дъх. Харлан мълчеше.

Туисъл се доближи до прозореца, опря длани в стъклото и се загледа с празен поглед навън. Харлан забеляза, че ръцете му трепереха; направиха му впечатление и старческите възелчета по тях. Мозъкът му като че ли вече бе изгубил способността или желанието да отделя основното от второстепенното и възприемаше от обкръжаващата го среда отделни подробности, без изобщо да ги осмисля по някакъв начин.

„Какво значение има всичко това? — уморено си помисли той. — И съществува ли въобще нещо, което вече има някакво значение?“

Туисъл заговори, но думите му едва достигаха до съзнанието на Харлан, сякаш идваха много отдалече:

— Сега вече мога да ти призная, че страшно се вълнувах, макар да не го показвах. Едно време Сенър твърдеше, че всичко това е невъзможно. Той настояваше, че непременно трябва да се случи нещо непредвидено и — край. Но какво има?

Компютърът се бе обърнал рязко при странното сумтене, което последните му думи изтръгнаха от Техника.

Харлан поклати отрицателно глава и едва успя задавено да изхрипти:

— Нищо…

Туисъл не се зае да го разпитва и отново се обърна с гръб към него. Човек дори можеше да се усъмни дали действително се обръщаше към Харлан, или говореше сам на себе си. Изливайки в думи вълненията и тревогите, които бе подтискал години наред в себе си, той сякаш се разтоварваше от тях.

— Сенър бе скептикът — казваше той. — Да знаеш само колко сме спорили с него, как ли не сме го убеждавали! Привеждахме му математически доказателства и се позовавахме на резултатите, получени от ред поколения изследователи за цялото биовреме от основаването на Вечността. Но Сенър поставяше всичко това на една страна, а той застъпваше друга теза, базирайки се на парадокса за човека, който среща самия себе си. Ти сам го чу да разсъждава за това. То е любимата му тема.

„Не бива да знаем бъдещето“ — казваше Сенър. Например аз, Туисъл, знаех от мемоара, че макар и много стар, ще доживея момента, когато Купър ще се отправи отвъд долната граница на Вечността. Знаех и други подробности от бъдещето си, знаех какво ми предстои да извърша.

„Невъзможно — настояваше той. — Фактът, че знаете съдбата си, неминуемо ще промени Реалността по някакъв начин, та дори ако това означава, че кръгът никога няма да се затвори и Вечността не ще бъде създадена.“

Нямам представа какво го караше да твърди това. Може би той искрено вярваше в думите си, може би това беше за него нещо от рода на интелектуалната игра, а може би — просто желание да шокира останалите с едно особено становище. Във всеки случай проектът се придвижваше напред и предсказанията в мемоара се сбъдваха едно след друго. Така например ние открихме Купър в Столетието и Реалността, които мемоарът посочваше. Дори само това бе достатъчно, за да обори теорията на Сенър, но и то не го убеди. По това време у него вече се бе зародил интерес към нещо ново.

— И все пак, и все пак… (Туисъл тихо се засмя с известно смущение и не забеляза, че цигарата му бе догоряла и всеки момент можеше да опърли пръстите му)… знаеш ли, през всички тези години аз нито миг не бях съвсем спокоен. Действително би могло да се случи нещо. Реалността, в която е била основана Вечността, би могла да се промени по някакъв начин, така че да не допусне това, което Сенър наричаше „парадокс“. И в тази нова Реалност нямаше да съществува повече Вечността. Понякога в безсънните си нощи изведнъж започвах да си мисля, че наистина можеше да стане така… но сега, когато всичко завърши благополучно, аз мога спокойно да се посмея над себе си, защото съм бил просто един изкуфял глупак, че съм могъл да се усъмня в нещо, което е пределно ясно.

— Компютър Сенър е бил прав — тихо каза Харлан.

— Какво? — хвърли се към него Туисъл.

— Проектът се провали. Кръгът не е затворен.

На Харлан му се стори, че съзнанието му започна да се избистря, но защо и в какво — това Техникът не можеше точно да определи.

— Какво искаш да кажеш? — старческите ръце на Туисъл с неочаквана сила се впиха в раменете на Харлан. — Ти си болен, моето момче. От преумората е.

— Не, не съм болен. Опротивяло ми е всичко. Вие. Аз. Но не съм болен. Погледнете сам. Тук, във Векометъра.

— Векометъра?

Тънката стрелка беше застанала на 27-ия Век.

— Но какво се е случило?

Радостта изчезна от лицето на Туисъл и на нейно място се появи ужас.

Харлан напълно се върна към действителността.

— Разтопих предохранителния механизъм и освободих лоста на управлението — каза той със съвсем прозаичен тон.

— Но как си успял…

— Имах в себе си невронен бич. Демонтирах го и използувах енергията от микрореактора му, която подобно на факла избухна само веднъж, но… Това е всичко, което остана от него.

Харлан подритна една малка купчинка метални отпадъци, които се валяха в един ъгъл. Туисъл още не искаше да повярва.

— В 27-ия? Искаш да кажеш, че Купър е попаднал в 27-ия…

— Не зная къде е попаднал — вяло отвърна Харлан. — Отначало аз преместих лоста надолу, далече зад 24-ия. Не знам точно къде. Не погледнах. След това го върнах, но и тогава не погледнах къде.

Туисъл бе втренчил поглед в него, лицето му бе бледо, с болезнено жълтеникав оттенък, а долната му устна трепереше.

— Нямам представа къде може да бъде сега Купър — продължи Харлан. — Изгубил се е някъде в Първобитното общество. Кръгът е разчупен. Първоначално смятах, че всичко ще свърши веднага щом извърших операцията, в нулевия момент. Но това е глупаво. Ще трябва да се чака. Ще настъпи едно мигновение по биовремето, когато Купър ще разбере, че е попаднал в друго Столетие, когато ще направи нещо, което ще противоречи на мемоара, когато той…

Харлан не довърши изречението и избухна в принуден и хриплив смях.

— Но не е ли все едно? Всичко това е само отсрочка, докато Купър окончателно не разчупи кръга. Не съществува начин за предотвратяване на катастрофата. Минути, часове, дни. Не е ли все едно? Когато отсрочката изтече, Вечността ще престане да съществува. Чувате ли ме? Това ще бъде краят на Вечността.

— Но защо го направи? Защо?

Туисъл безпомощно премести погледа си от скалата към Техника; очите му като огледало отразяваха недоумението и безсилието, които бяха прозвучали в гласа му.