— Разбира се, ще трябва да провериш това съвсем старателно. Но всичко ще бъде в ред. Всичко ще свърши добре.

(„Всичко ще свърши добре — мислеше Харлан, — защото веднъж е свършило добре. Кръгът се затваря…“)

По лицето на Купър вероятно бе останала сянка на съмнение, защото Туисъл добави:

— Точността на настройката е разработена с най-голямо внимание. Имах намерение да ти обясня принципа, залегнал в основата й — сега е моментът да го направя. Тъкмо това ще помогне и на Харлан да разбере по-добре системата на управление.

(Изведнъж Харлан се обърна с гръб към прозорците и съсредоточи погледа си към контролния пулт. Едно ъгълче от завесата на отчаянието се повдигна. А какво би станало, ако…)

Туисъл продължаваше да наставлява Купър с умишлено педантичен тон на учител и с една част от съзнанието си Харлан все още се вслушваше в думите му.

— Очевидно е — казваше Туисъл, — че един сериозен проблем за нас бе да определим колко далече в Първобитното общество може да изпратим материално тяло, като му дадем определен енергетичен тласък. Най-лесно би било да се прати в миналото капсулата с човек в нея, като за измерването на потребеното количество енергия се използват щателно градуирани енергетични нива. Този човек би могъл винаги да определи в кое Столетие е попаднал, и то с точност до стотните, с помощта на астрономически наблюдения или като си набавя необходимата информация от радиопредаванията. И в двата случая обаче е необходим доста продължителен период от време. Този метод би бил бавен, а и опасен, тъй като би съществувала реална възможност местните жители да разкрият човека, а това вероятно би довело нашия проект до катастрофални последствия.

Затова и постъпихме по следния начин:

Вместо човек в миналото изпратихме определена маса радиоактивен изотоп — ниобий-94, който, като изпуска бета-частици, се превръща в молибден-94. Процесът на полуразпадане на ниобия е почти винаги 500 Столетия.

Първоначалната интензивност на радиоактивното излъчване на дадената маса ни е известна. Съгласно простата взаимозависимост в елементарната кинетика с времето намалява и интензивността и тя естествено може да бъде измерена с голяма точност.

Когато капсулата достигне назначението си в предисторическата епоха, ампулата с изотопа се изстрелва в планините, след което капсулата се връща във Вечността. В същия момент на биовремето, когато се извършва изстрелът, ампулата се появява едновременно във всички Столетия на бъдещето все по-стара и по-стара. В 575-ия Век един Техник излиза от Вечността във Времето, намира скритата ампула по излъчването й и я извлича оттам.

Щом веднъж е измерена интензивността на радиацията, лесно може да се определи времето, в което ампулата е останала по склоновете на планината, и следователно да се узнае с точност до два десетични знака в кое Столетие е попаднала капсулата. Изпратихме в миналото десетки ампули с различна енергия на тласъка и построихме калибрирана крива. Тя бе проверена чрез изстрелването на ампули вече не в предисторическата епоха, а в ранните Столетия на Вечността, където бяха възможни преки наблюдения.

Естествено имаше и неудачи. Първите няколко ампули се загубиха, тъй като не бяхме се съобразили с не особено големите геологически изменения между последните Столетия на Първобитния строй и 575-ия Век. Следващите три ампули също не можаха да бъдат намерени в 575-ия. Вероятно имаше някаква авария в катапултното устройство и то ги бе заровило дълбоко в недрата на планината. Преустановихме експериментите, когато нивото на радиацията се повиши дотолкова, че се уплашихме да не би някой от туземците да забележи излъчването и да се заинтересува по какъв начин са попаднали там радиоактивни отпадъци. Но ние успяхме да проведем ред успешни експерименти, които ни дават основание да вярваме, че можем да изпратим човек във всяко от праисторическите Столетия, с точност до стотните.

Слушаш ме внимателно, нали, Купър?

— Отлично разбрах всичко, Компютър Туисъл — отвърна Купър. — Виждал съм тази калибрирана крива и по-рано, без да разбирам значението й, но сега всичко ми е ясно.

Харлан слушаше този разговор с все по-нарастващ интерес. Той се вгледа в скалата, която отчиташе Столетията. Светещата порцеланова дъга върху метала с тънки чертички бе разделена на Столетия, Децистолетия и Сантистолетия. Сребристият метал проблясваше между прозиращите порцеланови деления и на фона му те се открояваха още по-ярко. Цифрите бяха дребни, с изящна изработка, но като се надвеси над прибора, Харлан забеляза, че на скалата са нанесени всички Векове от 17-ия до 27-ия. Тънката като косъм стрелка бе закована на чертичката, отбелязваща 23,17-ия Век.

Харлан бе виждал подобни векоизмервателни уреди и затова натисна пусковия лост почти механически, но той не се помръдна. Стрелката остана на мястото си.

Харлан почти подскочи, когато внезапно чу Туисъл да се обръща към него.

— Техник Харлан!

— Да, Компютър! — извика той в отговор, но веднага се сети, че Туисъл не можеше да го чуе. Той се приближи до прозореца и кимна.

Туисъл заговори, като че бе прочел мислите на Харлан:

— Векометърът е нагласен за изпращане на капсулата в далечното минало, и то точно в 23,17-ия Век. Никакво допълнително регулиране не е нужно. Единствената ти задача е в съответния момент на биовремето да дадеш необходимия Темпорален тласък. Отдясно на Векометъра се намира хронометър. Кимни, щом го откриеш.

Харлан кимна.

— Отчитайки биосекундите, които остават до старта на капсулата, хронометърът ще достигне нулата. Когато застане на делението минус петнайсет секунди, включваш контакта. Това е проста работа. Разбра ли как?

Харлан отново кимна.

— Не се изисква абсолютен синхрон — продължи Туисъл. — Можеш да го включиш в минус четиринайсет, тринайсет или дори минус пет секунди, но все пак за по-сигурно постарай се, моля ти се, да не е по-късно от минус десет секунди. Достатъчно е да включиш контакта и автоматите ще довършат останалото, като точно в нулевия момент ще дадат необходимия Темпорален тласък. Разбрано?

Харлан още веднъж кимна. Бе разбрал дори повече, отколкото бе казал Туисъл. Ако не включеше контакта в минус десет секунди, то това щеше да бъде направено без него.

„Ще минем и без чужда помощ“ — мрачно помисли Харлан.

— Имаме на разположение трийсет биоминути — каза Туисъл. — Ние с Купър ще отидем да проверим снаряжението му.

Те излязоха. Вратата се затвори след тях и Харлан остана сам с пулта, времето (стрелката на хронометъра вече бавно се придвижваше назад към нулата)… и твърдата решимост да осъществи това, което бе замислил.

Харлан се отдалечи от прозореца. Той бръкна в джоба си и почти издърпа неврозния бич, който все още си стоеше там. Ръката му леко потреперваше.

Отново се промъкна мисълта: „Самсонов удар върху храма — и край!“

С едно ъгълче от съзнанието си той си помисли с неприязън: „Колко Вечни изобщо са чували за Самсон? Колко души знаят как е загинал?“

Оставаха само двайсет и пет минути. Той не знаеше със сигурност колко време щеше да е необходимо за операцията, която бе замислил. Всъщност дори не беше уверен, че непременно ще успее.

Но какъв избор имаше? Влажните му пръсти едва не изпуснаха оръжието, докато сваляха приклада.

Устремен към целта, той действуваше бързо и в пълна забрава. Най-малко от всички възможни варианти го безпокоеше мисълта, че сам той можеше да премине в небитието.

В минус една минута Харлан стоеше в пълна готовност пред пулта.

Съвсем безпристрастно си помисли: „Може би последната минута от живота…“

Той не виждаше нищо друго в стаята освен червената тънка като косъмче стрелка, която отчиташе секундите.

Минус трийсет секунди.

Помисли си: „Няма да боли. Това не е смърт.“

Опита се да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан задвижи превключвателя към един контакт. Не прибързвай!