Но Нойс бе отхвърлила Финдж въпреки мечтите си за безсмъртие и бе избрала Харлан. Така че очевидно не само сметка бе ръководила избора й. Известна роля бе играло и чувството.

Мислите на Харлан бяха неспокойни и объркани и всеки момент възбуждението му нарастваше.

Те трябваше да бъдат заедно, и то още сега. Преди да бъде извършена каквато и да е Промяна в Реалността. Той си припомни какво бе казал насмешливо Финдж: „Не можеш да задържиш мига дори във Вечността.“

Но така ли бе в действителност? А може би все пак беше възможно?

Харлан вече знаеше какво точно трябваше да направи. Гневните подигравки на Финдж го бяха довели до такова състояние, че той бе готов да извърши престъпление, а последният сарказъм на Финдж бе подсказал на Харлан какъв характер трябваше да има престъплението му. След това той не изгуби нито миг. Напусна стаята си едва ли не бегом, с вълнение и дори с радост, за да извърши углавно престъпление срещу Вечността.

Никой не го бе запитал къде отива. Никой не го беше спрял.

Това поне бе преимуществото в социалната изолация на Техника. Като мина през Каналите за капсулите, Харлан се насочи към вратата на Времето, седна в машината и я запали. Разбира се, имаше вероятност някому да се наложи да се възползва от същия изход със законно основание и той несъмнено щеше да се учуди, че вратата е отворена. Харлан се поколеба за миг, но запечата изхода с личния си печат. Никой нямаше да обърне внимание на една запечатана врата. Но незапечатана врата с работещи устройства можеше да предизвика сензация.

А нищо чудно и самият Финдж да се озове на това място. Трябваше да рискува.

Нойс все още стоеше, където я бе оставил. След напускането на 482-ия Харлан бе прекарал няколко мъчителни самотни часа (биочаса) във Вечността, но за Нойс той се появи едва ли не секунди след изчезването си. Дори косъмче не бе трепнало върху главата й.

— Забрави ли нещо, Ендрю? — запита тя стреснато.

Харлан жадно я изгледа, но не се реши да я докосне, за да не събуди отвращението й към себе си. Той помнеше думите на Финдж.

— Трябва да правиш каквото ти наредя, Нойс — каза той с хриплив глас.

— Но случило ли се е нещо неприятно? Та ти току-що изчезна. Просто преди миг.

— Не се безпокой — каза Харлан.

Той едва обузда желанието си да хване ръката й, да се опита ласкаво да я успокои. Вместо това й заговори със суров глас. Като че някакъв демон го тласкаше непрекъснато по грешен път. Защо се бе върнал в първия възможен момент? Така само я бе изплашил с внезапното си появяване миг след изчезването си.

Всъщност дълбоко в себе си той съзнаваше защо бе постъпил така. Пространствено-хронологичната инструкция даваше два запасни дни. Колкото по-малко използваше това време, толкова по-големи бяха шансовете за успех и толкова по-малка бе вероятността да бъде разкрит. Той бе свикнал да насочва капсулата към възможно най-отдалеченото минало. Смешно глупав риск… Харлан много лесно би могъл да сбърка в изчисленията и да влезе във Времето преди момента, в който се бе разделил с Нойс. Какво щеше да стане тогава? Едно от първите правила, които бе научил като Наблюдател, гласеше: човек, който влиза два пъти в един и същ отрязък от Времето на една и съща Реалност, рискува да срещне там самия себе си.

А това някак си не беше желателно. Защо? Харлан не би могъл да отговори на този въпрос, но знаеше със сигурност, че не искаше да се среща очи в очи с друг предишен (или бъдещ) Харлан. Освен това то би било парадокс. Техникът си припомни фразата, която Туисъл обичаше да повтаря: „Във Времето няма парадокси само защото самото Време всячески ги избягва.“

Докато в главата на Харлан с шеметна бързина се носеха тези мисли, Нойс го гледаше с големи, блестящи очи.

След това тя се приближи до него и като постави прохладните си ръце върху горящите му бузи, тихо каза:

— Имаш неприятности, нали?

Стори му се, че погледът й е нежен, любящ. Но беше ли възможно това? Тя вече бе постигнала целта си. Какво искаше повече? Той сграбчи китките на ръцете й и каза с дрезгав глас:

— Ще дойдеш ли с мен? Сега, веднага. Без да задаваш въпроси? Ще направиш ли всичко, което ти кажа?

— Необходимо ли е? — запита тя.

— Необходимо е, Нойс. Много е важно.

— Тогава идвам — каза тя просто, като че всеки ден се бяха обръщали към нея с подобни молби и тя винаги се бе съгласявала.

Пред входа на капсулата Нойс се поколеба за миг и влезе.

— Отиваме нагоре, Нойс — каза Харлан.

— Значи в бъдещето, нали?

Когато девойката стъпи в капсулата, там вече се раздаваше тихо бръмчене от включена апаратура. Харлан незабележимо натисна с лакът стартовия контакт.

В началото, при това неописуемо чувство на „движение“ през Времето, изобщо не й се зави свят, както се беше опасявал Харлан.

Тя седеше тихо, бе така красива и спокойна, че на Харлан му прималяваше, като я гледаше, и той не даваше пет пари, че като вкарва човек от Времето във Вечността, нарушава законите.

— Този циферблат отчита номера на годините, нали, Ендрю? — запита тя.

— Не, на Вековете.

— Искаш да кажеш, че ние сме отскочили хиляди години в бъдещето? Вече?

— Именно.

— Просто не усетих нищо.

— Знам.

— Но как се движим?

Тя се огледа наоколо.

— Не зная, Нойс.

— Не знаеш?

— Във Вечността има много трудноразбираеми неща.

Числата върху циферблата нарастваха все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в мъгливо петно. С лакътя си Харлан бе превключил капсулата на максималната скорост. Повишеният разход на енергия би могъл да бъде забелязан в енергийните подстанции, но Харлан вярваше, че това няма да събуди подозрения. Наистина, никой не го чакаше на входа на Вечността, когато се завърна там с Нойс, и с това девет десети от битката бе спечелена. Сега му оставаше само да я скрие на някакво безопасно място. Харлан отново я погледна.

— Вечните не знаят всичко — каза той.

— А аз дори не съм и Вечна — промърмори тя. — Зная толкова малко.

Пулсът на Харлан се ускори. Все още не е Вечна? Но Финдж бе казал…

„Остави сега тази работа — увещаваше той сам себе си. — Тя идва с теб. Тя се усмихва на теб. Какво искаш повече?“

И все пак той запита:

— Ти смяташ, че Вечните са безсмъртни, нали?

— Просто те се наричат Вечни и затова всички смятат, че наистина са такива — усмихна му се ведро тя. — Но всъщност не е така, нали?

— Значи ти не мислиш като тях?

— След като поживях във Вечността, престанах да вярвам в безсмъртието на обитателите й. Хората съвсем не разговаряха така, сякаш щяха да живеят вечно, а освен това имаше и старци.

— И все пак онази нощ ти ми каза, че ще бъда безсмъртен.

Все така усмихната, тя се премести по-близо до него.

— Просто си помислих: кой знае?

Въпреки старанието си Харлан не успя напълно да прикрие напрежението в гласа си, когато запита:

— А как постъпват Временните, за да станат Вечни?

Усмивката й мигновено изчезна. Дали само му се стори, или тя действително леко се изчерви?

— Защо питаш?

— Интересно ми е.

— Глупаво е — отвърна тя. — Предпочитам да не говоря за това.

Нойс се зае да разглежда ноктите на изящните си пръсти, които блещукаха матово в слабо осветената капсула. Харлан разсеяно мислеше и без всякаква връзка му хрумна, че на някоя вечеринка, където осветлението на стените има мек ултравиолетов нюанс, тези нокти щяха да проблясват с нежно ябълковозелен или замислено-пурпурен оттенък в зависимост от ъгъла, под който тя държеше ръцете си. Някое умно момиче, такова като Нойс, би могло да получи от тях шест различни отсенки и да използва цветовете за разнообразните настроения, които иска да покаже пред хората. Синьо — за невинност, яркожълто — за смях, виолетово — за тъга и яркочервено — за страст.