— Но това се учи още в училище, момчето ми.

— Да, но там не се учи, че Викор Малансон в никакъв случай не е могъл да получи Темпоралното Поле в 24-ия Век. И никой друг не би могъл. Тогава още не е съществувала необходимата математическа база за това. Фундаменталните уравнения на Лефебвър не са съществували; те са могли да бъдат изведени едва след появата на трудовете на Жан Вердир в 27-ия Век.

За Старши Компютър Туисъл съществуваше само един начин да изрази крайното си удивление — да изпусне цигарата си, което и направи сега. Дори усмивката изчезна от лицето му.

— Нима някой ти е обяснил уравненията на Лефебвър, момче? — запита той.

— Не. И аз не твърдя, че ги разбирам. Но за мен е съвсем ясно, че без тях не е могло да бъде създадено Темпорално Поле. И освен това, те не са могли да бъдат открити до 27-ия. Това също зная твърдо.

Туисъл се наведе да си вземе цигарата и замислено я погледна.

— А ако все пак Малансон случайно е получил Темпоралното Поле, без да има представа от сложната математическа обосновка? Ако това е било едно чисто емпирическо откритие? Историята познава много такива случаи.

— Мислил съм и за това. Но след като Полето е било изобретено, нужни са били почти триста години, за да се разработи съответствуваща теория и за целия този период първоначалната постановка на Малансон не претърпяла никакви изменения или усъвършенствувания. Това вече не би могло да бъде съвпадение. Съществуват безброй доказателства, че Малансон е използувал уравненията на Лефебвър за своя проект. Ако Малансон е знаел за тях или пък ги е извел самостоятелно, нещо невъзможно без изследователската работа на Вердир, защо тогава никъде не говори за това?

— Ти упорито си се заел да разсъждаваш като математик — каза Туисъл. — Кой те информира за всичко това?

— Чел съм такива филмокниги.

— Нищо повече?

— И съм размишлявал.

— Без специална математическа подготовка? Знаеш ли, моето момче, че от години те наблюдавам най-внимателно, но дори и през ум не ми беше минавало, че притежаваш по-особен талант в тази област. Продължавай.

— Първо: Вечността не би могла да възникне, ако Малансон не беше открил Темпоралното Поле. А Малансон никога не би могъл да постигне това, без да познава онези висши раздели в математиката, които са били разработени едва доста по-късно.

И второ: сега тук, във Вечността, има един Ученик, който е бил приет в разрез с всички съществуващи правила за подбор на Вечни, тъй като бил надхвърлил обичайната възраст и отгоре на това — женен. И вие сте се заели с неговото обучение по математика и социология на Първобитното общество.

— Е, и какво от това?

— Убеден съм, че възнамерявате по някакъв начин да го изпратите в миналото, зад долната граница на Вечността — в 24-ия. Вашата цел е този Ученик, Купър, да покаже на Малансон уравненията на Лефебвър. Следователно вие сам разбирате — прибави Харлан в изблик на възбуда, — че специалното ми положение като специалист по праистория и като човек, който отлично разбира за какво именно трябва да послужат тези негови познания, ми позволяват да разчитам на специално отношение към мен. На съвсем специално отношение.

— Пресвято Време! — избоботи Туисъл.

— Така е, нали? Само с моя помощ ще можете да затворите кръга. Иначе… — той преднамерено не довърши изречението.

— Съвсем близо си до истината — каза Туисъл. — И все пак аз бих могъл да се закълна, че нищо не издаваше…

Той потъна в размисъл, в който, както изглеждаше, нито обкръжаващият го свят, нито Харлан играеха някаква роля.

— Само „съвсем близо до истината“ ли? — бързо реагира Харлан. — Не, това е цялата истина.

Той дори сам не можеше да обясни защо бе толкова сигурен във верността на всичко, което каза, макар че се стараеше да се абстрахира напълно от факта, че отчаяно му се искаше наистина да е така.

— Не, не, не е пълната истина — каза Туисъл. — Ученикът Купър няма да замине в 24-ия да обяснява каквото и да било на Малансон.

— Не ви вярвам.

— Но трябва да ми повярваш. Трябва да схванеш колко важно е това. За успешното завършване на проекта ми е нужна твоята помощ. Виждаш ли, Харлан, всъщност ситуацията е много по-сложна и кръгът е много по-затворен, отколкото на тебе ти се струва. Ученикът Шеридан Купър е Викор Малансон.

В този миг Харлан бе така уверен в правотата на изводите си, че не можеше да си представи, че Туисъл все още беше в състояние да му каже нещо, което да го учуди. Лъжеше се.

— Малансон. Той?… — объркано заекна Харлан.

Туисъл спокойно довърши цигарата си, извади друга и продължи:

— Да, Малансон. Искаш ли накратко да ти разкажа биографията му? Слушай. Роден в 78-ия, прекарал известно време във Вечността и починал в 24-ия.

С малката си ръка Туисъл леко стисна лакътя на Харлан и сбръчканото му лице на гном се разтегна в неизменната му усмивка.

— Но стига за това, момче. Биовремето лети дори за нас и днес ние не принадлежим само на себе си. А сега, ако нямаш нищо против, да отидем в кабинета ми.

Той тръгна напред, а Харлан, все още не успял да дойде на себе си, го следваше, без да забелязва по пътя си нито вратите, които автоматически се отваряха при приближаването им, нито ескалаторите, с които се придвижваха от един етаж на друг.

Той трескаво размисляше как да преустрои плана си на действие, като го приспособи към допълнителното обстоятелство, което сега бе узнал. След като премина първият миг на объркване от внезапния шок, решителността му се възвърна. В края на краищата това с нищо не променяше нещата и дори увеличаваше ролята му в съдбата на Вечността, като го превръщаше в решителна фигура. Следователно сега съществуваше още по-голяма вероятност да удовлетворят всичките му искания и да бъдат принудени да му върнат Нойс.

Нойс!

Да го порази Времето, само да посмеят да я докоснат. Та тя бе смисълът на живота му, единственото, което му бе останало. Цялата Вечност бе само една ефимерна фантасмагория и съвсем не си заслужаваше всички жертви.

Когато изведнъж забеляза, че се намира в кабинета на Туисъл, Харлан не можа ясно да си припомни как от трапезарията се бе озовал тук. Той се оглежда наоколо няколко секунди, като напразно се опитваше да спре погледа си върху някакъв определен предмет, за да почувствува твърда почва под краката си, но все още всичко му изглеждаше като част от един безкрайно дълъг и нелеп сън.

Кабинетът на Туисъл представляваше чиста, дълга стая с ослепително бели порцеланови плоскости, които придаваха болничен вид на обстановката. Едната от дългите стени на кабинета от пода до тавана бе препълнена с блокове изчислителни машини, които, взети заедно, представляваха най-големият Кибермозък за индивидуално ползване и един от най-значителните във Вечността изобщо. Отсрещната стена бе натъпкана с филмокниги със справочна литература. Между тези две стени оставаше свободен само един коридор, който се разнообразяваше от бюро, два стола, записваща и излъчваща апаратура. Имаше и някакъв странен предмет, какъвто Харлан не беше виждал досега и чието предназначение се изясни едва когато Туисъл хвърли фаса си в него.

Той безшумно проблесна и… Туисъл, с обичайната си фокусническа ловкост, вече държеше друга цигара между пръстите си.

„А сега — на целта!“ — помисли си Харлан.

Той заговори може би малко по-високо и по-агресивно, отколкото би трябвало:

— В 482-ия има едно момиче…

Туисъл се намръщи и махна бързо с ръка, като че да отклони някаква неприятна тема.

— Знам, знам. Нищо няма да й направят. На тебе — също. Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

— Искате да кажете…

— Вече казах — всичко ми е известно. Ако този въпрос те е вълнувал, можеш вече да бъдеш съвсем спокоен.

Харлан изумено погледна стареца. Нима това бе всичко? Въпреки че той многократно бе виждал в мечтите си огромната власт, която щеше да получи един ден, все пак не се бе надявал на толкова неоспорими доказателства.