Сенър просто бе във възторг.

— Великолепно! Великолепно! В края на краищата именно това е израз на основния парадокс на пътешествията във Времето, ако приемем, че Реалността е неизменна, нали? Смея да твърдя, че на вашите любимци от Първобитното общество никога не им е минавало през ум, че Реалността може да бъде променена. Не съм ли прав?

Харлан позабави отговора си. Той не можеше да разбере накъде клони разговорът и какво всъщност преследваше с него Сенър, а това го обезсърчаваше.

— Знанията ми са недостатъчни, за да ви отговоря нещо определено, сър — каза той. — Предполагам, че може да са съществували хипотези за взаимоизключващи се пътища на развитие или различни плоскости на битието. Не зная точно.

Сенър издаде долната си устна.

— Сигурен съм, че се лъжете. Може би са ви заблудили някои неясни места, на които сте се натъкнали в тези книги, и вие сте започнали да им приписвате собствените си мисли. Не, не е по силите на човешкия мозък да обхване цялата философска сложност на понятието Реалност, преди на практика да опознае характера на пътуванията във Времето. Защо например Реалността има инерция? Всички знаем, че това е така. За да се извърши Промяна, истинска Промяна, всяко въздействие трябва да достигне определена величина. И дори тогава Реалността се стреми да се върне към изходното си положение.

Да предположим например, че сме извършили Промяна тук, в 575-ия. Реалността ще се изменя прогресивно някъде до към 600-ия Век. След това интензивността на изменението ще започне да намалява, но ще може да се проследи, да кажем, някъде до към 650-ия. Оттам нататък Реалността ще остане неизменна. Всички сме убедени, че това е така, но кой може да обясни защо е именно така? Ако не го знаехме от практиката, бихме помислили, че с отдалечаване от Столетието, където е била извършена Промяната, въздействието й ще се изменя в непрекъснато растяща прогресия, и бихме сгрешили.

Да вземем друг пример. Чувал съм, че Техник Харлан безпогрешно определя необходимата Минимална Промяна във всяка възможна ситуация. Мога да се басирам, че той не може да обясни как точно постига това съвършенство.

А сега помислете само колко безпомощни трябва да са били хората в предисторическата ера. Тях ги е вълнувал въпросът, дали е възможно човек да убие собствения си дядо, защото не знаят какво всъщност представлява Реалността. Да си представим една по-вероятна и по-лека за анализиране ситуация: пътешествувайки из Времето, човек среща самия себе си…

— „Човек среща самия себе си“, така ли? И какво? — рязко реагира Харлан.

Обстоятелството, че Техникът прекъсна Компютъра, бе само по себе си голямо нарушение на етикета. А тонът, с който бяха произнесени думите му, направи неучтивостта едва ли не скандална и погледите на всички присъствуващи се насочиха с укор към Харлан.

За миг Сенър онемя, но веднага продължи с обиграния тон на човек, твърдо решил да остане учтив въпреки почти непреодолимите трудности. Той завърши мисълта си, която Харлан си бе позволил да прекъсне, и по такъв начин избягна необходимостта да даде пряк отговор на нетактичния въпрос, отправен към него.

— … и да разгледаме четирите възможности в тази ситуация. Да назовем по-младия в биологическото време индивид А, а по-стария — Б. Случай първи: А и Б не се виждат и действията на единия не засягат другия. Тогава може да се счита, че практически те не са се срещали, и затова трябва да изоставим този случай като тривиален.

Случай втори: Б, по-късната личност, вижда А, но А не вижда Б. Тук също не бива да се очакват някакви сериозни последствия. Б вижда А в положение, в което той самият е бил, да извършва някаква работа, която Б вече много добре знае. Всъщност и в този случай няма нищо принципиално ново.

Третата и четвъртата възможност са А да вижда Б, но Б да не вижда А и А и Б да се виждат. Във всяка една от тези вероятности същественото е това, че А е видял Б. Човекът, намиращ се на по-ранен етап в своето биологическо битие, вижда себе си на друг, по-късен етап. Обърнете внимание, че по такъв начин той узнава, че ще доживее до възрастта на Б. Той вижда как Б извършва определено действие и разбира, че му предстои да извърши това действие в бъдещето. Но човек, който знае какво го очаква, и то с най-големи подробности, може да използва по някакъв начин тази си информация и с това да промени бъдещето си. Оттук следва, че Реалността би трябвало да се измени така, че срещата на А и Б да стане невъзможна или поне да не се допуска А да види Б. По-нататък, тъй като не съществуват начини да се открие каквото и да било в една Реалност, която е престанала да бъде Реална, А никога не е срещал Б. Аналогично, във всеки явен парадокс, свързан с преместването във Времето, Реалността винаги се променя по такъв начин, че не допуска парадокса, и ние стигаме до извода, че парадокси, свързани с пътешествията във Времето, няма и не може да има.

Сенър изглеждаше много доволен от себе си и речта си, но още докато той обгръщаше всички с тържествуващ поглед, Туисъл се надигна от мястото си.

— Моля да ме извините, господа, но времето не чака — нетърпеливо каза той.

И съвсем неочаквано за Харлан закуската завърши.

Петимата члена на Комитета кимнаха за сбогом на Харлан и напускаха стаята един по един с вид на хора, чието любопитство, и без това съвсем умерено, е било задоволено. Единствено Сенър се ръкува с него и придружи кимването с няколко думи, произнесени с дрезгав глас:

— Довиждане, млади човече.

Харлан гледаше със смесени чувства как те напускаха стаята. Каква ли беше всъщност целта на тази закуска? И защо трябваше да стане дума точно за човека, който среща себе си във Времето? Не бяха споменали нищо за Нойс. Значеше ли това, че те се бяха събрали само за да го огледат? Да го изследват от главата до петите и да предоставят на Туисъл окончателното решение?

Туисъл се върна на масата, от която вече бяха изчезнали храната и приборите. Сега двамата с Харлан останаха насаме и като че за да подчертае това обстоятелство, Туисъл извади нова цигара и тя се озова на обичайното си място — между пръстите му.

— А сега — на работа, Харлан! — каза той. — Предстои ни голям ден.

Но Харлан не искаше и не можеше да чака повече.

— Преди да започваме каквото и да било, трябва да си поговоря с вас — каза той с категоричен тон.

Туисъл като че се учуди. Кожата на лицето му се набръчка около обезцветените му очи и той замислено изтръска пепелта от цигарата си.

— Разбира се, ще поговорим, щом искаш — каза той, — но първо седни, не стой прав, моето момче.

Техник Ендрю Харлан не седна. Той просто кипеше и афектиран крачеше напред-назад покрай масата, като изстрелваше изреченията си с все по-голяма скорост и се стараеше с всички сили в яростта си да не започне да ръмжи нечленоразделно. Старши Компютър Лейбан Туисъл непрекъснато трябваше да върти главата си, която напомняше презряла ябълка, за да следи нервните му движения.

— Вече няколко седмици — казваше Харлан — изучавам филмите върху историята на математиката. Това са филмокниги от няколко Реалности на 575-ия. Всъщност Реалностите нямат особено голямо значение. Математиката си е същата. Нито последователността на развитието, нито характерът й се променят. Променят се само имената; едни и същи открития в различните Реалности са рожба на различни хора, но крайните резултати… и т.н. и т.н. Както и да е, аз добре запомних тази интересна закономерност. Учудвате ли се?

— Странно занимание за един Техник — каза Туисъл, като се намръщи.

— Но аз не съм обикновен Техник — възрази Харлан. — И вие отлично знаете това.

— Продължавай — каза Туисъл и погледна часовника си.

С необичайна нервност той започна да върти цигарата между пръстите си.

— Далече в праисторическото минало, в 24-ия Век, живял човек на име Викор Малансон — говореше Харлан. — Преди всичко той е известен с това, че е първият, който е успял да създаде Темпорално Поле. Оттук естествено следва, че той е основал Вечността, тъй като Вечността е едно обширно Темпорално Поле, в което обикновеното Време прави късо съединение и върху което не се разпростират физичните закони на обикновеното Време.