Нима не си заслужаваше? Какво от това, че някои личности претърпяха промени? Новите хора бяха също като другите — със същото право на живот. И ако няколко човешки съдби се скъсиха, много повече се удължиха и станаха по-щастливи. Наистина, една грандиозна литературна творба, шедьовър на човешкия разум и чувство, не бе написана в новата Реалност, но нима няколко екземпляра от нея не се запазиха в библиотеката на Вечността? И нима в нея нямаше да се създадат други големи произведения на изкуството?

И все пак тази нощ Харлан часове наред прекара в мъчително будуване и когато накрая изтощен задряма, му се случи нещо, което не му се бе случвало от години.

Сънува майка си.

Въпреки проявената слабост в самото начало на кариерата му за една биогодина Харлан стана известен във Вечността като „Техника на Туисъл“, а също и с доста язвителните прозвища „Момчето-чудо“ и „Безпогрешния“.

Срещите му с Купър станаха почти приятни. Двамата никога не се сприятелиха напълно. (Дори ако Купър би се насилил да направи първата крачка към сближението, Харлан може би нямаше да знае как да реагира.) Независимо от това те работеха добре заедно и интересът на Купър към праисторията нарасна до такава степен, че почти съперничеше с този на Харлан.

— Виж какво, Купър, имаш ли нещо против да отложим днешното занимание за утре? — запита веднъж Харлан. — Тази седмица трябва да отскоча до 3000-ия, да уточня едно Наблюдение, а човекът, с който искам да се срещна, е свободен днес следобед.

Очите на Купър жадно заблестяха:

— Не може ли да дойда и аз?

— Да дойдеш с мен в 3000-ия?

— Разбира се. Никога не съм пътувал с капсула, освен когато ме докараха тук от 78-ия, а тогава не разбирах още нищо.

Харлан бе свикнал да ползва Канала C, който по неписана традиция се предоставяше на Техниците по цялото си безконечно протежение през Столетията. Купър, без всякакви признаци на смущение, последва Харлан. Той влезе в капсулата без колебание и седна върху кръглото канапенце, което изцяло опасваше стените й.

Но след като Харлан активизира Полето и насочи капсулата към бъдещето, върху лицето на Купър се изписа едно почти комично изражение на удивление.

— Нищо не усещам — каза той. — Да не би нещо да не е в ред?

— Всичко е нормално. Не усещаш нищо, защото в буквалния смисъл на думата ние не се движим. Просто се изтегляме по Временното протежение на капсулата. Фактически — продължи Харлан с тон, който неусетно и за самия него бе станал назидателен — в момента ние с теб не сме материя, въпреки че това твърдение изглежда невероятно. Сто души могат да ползват същата капсула, за да се придвижват (ако бихме могли така да се изразим) с различна скорост по различни направления на Времето, като се движат един през друг и т.н. Универсалните физични закони просто не са в сила, що се отнася до Каналите на капсулите.

Устата на Купър едва забележимо се изви и Харлан с притеснение помисли: „Момчето се занимава с темпорална механика и по-добре от мен разбира това, което се опитвам да му обясня. Защо ли не млъкна и не престана да се правя на шут?“

Взел твърдо решение да не отрони повече нито дума, Харлан мрачно заразглежда Купър. Мустаците на младия човек от няколко месеца вече бяха напълно оформени. Те висяха покрай устата му по модата, известна във Вечността под названието „Малансонова“ само поради това, че единствената запазена снимка от изобретателя на Темпоралното Поле, за която със сигурност се знаеше, че е автентична (при това лоша и не на фокус), го представяше точно с такива мустаци. Затова и те бяха получили доста голяма популярност всред Вечните, въпреки че на малцина отиваха.

Очите на Купър бяха приковани от бързо сменящите се цифри, които отбелязваха номера на Столетията по пътя им.

— Кой е крайният предел в бъдещето, до който достига Каналът на капсулата? — внезапно попита той.

— Нима още не си минал този материал?

— За капсулите не знам почти нищо.

Харлан вдигна рамене.

— Вечността няма предел. Каналът продължава безкрайно.

— А лично вие до кой Век сте достигали?

— Този сега ще бъде най-отдалеченият. Но д-р Туисъл е бил даже и в 50000-ия.

— Велико Време! — прошепна Купър.

— Това е още нищо. Някои Вечни са били дори по-далече и от 150000-ия.

— Е, как е там?

— Ами… никак — мрачно отвърна Харлан. — Най-разнообразни форми на живот, но хора няма. Човечеството е изчезнало.

— Навярно са измрели? Или пък са унищожени?

— Едва ли някой би могъл да даде точен отговор на този въпрос.

— Не може ли да се направи нещо, за да се промени това положение?

— Е, виж какво, от 70000-ия нататък… — започна Харлан, но изведнъж сам се прекъсна. — О, Време, порази ни! Да говорим за нещо друго.

Съществуваше една тема, към която Вечните се отнасяха почти със суеверен страх и тя бе „Скритите Столетия“, т.е. периодът между 70000-ия и 150000-ия. По мълчаливо споразумение този въпрос почти не се повдигаше. Дори и незначителните познания на Харлан за тази ера се дължаха на тясното му сътрудничество с Туисъл. А това практически означаваше, че Вечните не можеха да проникнат във Времето на нито едно от хилядите такива Столетия в бъдещето.

Вратите между Вечността и Времето бяха непроницаеми. Защо? Това никой не знаеше.

От някои случайни забележки на Туисъл Харлан бе дошъл до заключението, че успешните опити за Промяна на Реалността обхваща Вековете до 70000-ия, но в по-далечно бъдеще не можеше да се направи почти нищо поради липсата на необходимите за целта Наблюдения.

Веднъж Туисъл се бе пошегувал:

— Ще проникнем и в тях някой ден. А междувременно 70000 Столетия на вниманието ни засега са напълно достатъчни.

Кой знае защо обаче думите му не прозвучаха съвсем убедително.

— Какво става с Вечността след 150000-ия? — продължи да разпитва Купър.

Харлан въздъхна. Ученикът явно нямаше намерение да се откаже от темата „табу“.

— Нищо — отвърна Харлан. — Секторите съществуват и след 70000-ия, но те не са заселени с Вечни; простират се на милиони Столетия в бъдещето, докато не изчезне всяка форма на живот, а също и по-нататък, докато слънцето прерасне в нова мъглявина и даже още по-далече. Вечността е безкрайна. Затова и се нарича Вечност.

— Значи слънцето, нашето слънце става ново?

— Разбира се. В противен случай Вечността не би съществувала. Именно това Ново Слънце е и нашият източник на енергия. Можеш ли да си представиш колко енергия е нужна за създаването на Темпорално Поле? Малансоновото поле, първо по рода си, е имало протежение само две секунди от единия до другия си край и е било толкова малко, че едва побирало главичката на една клечка кибрит, а необходимата за него атомна енергия се е равнявала на произведеното от една електроцентрала за цял ден. Трябвало да минат близо сто години, докато се моделира тънко като косъмче Темпорално Поле на достатъчно голямо разстояние в бъдещето, за да използва лъчевата енергия на Новото Слънце, което от своя страна отворило пътя за създаване на Поле с достатъчно големи размери, за да побере човек.

Купър въздъхна.

— Как ми се иска да престанат да ме тъпчат с уравнения и темпорална механика, а вместо тях да ме въведат в тази интересна материя. Ако например живеех по времето на Малансон…

— Именно тогава нищо нямаше да научиш. Той е живял през 24-ия, а Вечността се създава едва в края на 27-ия. Сам разбираш, че не е едно и също да се открие Темпоралното Поле и да се създаде Вечността. Хората от 24-ия дори не са имали понятие от значението на изобретеното от Малансон.

— Излиза, че той е изпреварил епохата си, нали?

— И то твърде много. Той не само е изобретил Темпоралното Поле, но е описал и основните закономерности, които обуславят съществуванието на Вечността, и е предсказал почти всичките й особености, с изключение на Промените в Реалността. При това с доста голяма точност… но като че вече пристигаме, Купър. Хайде, аз ще те последвам!