— Да, сър.

Харлан се отпусна на стола и потри неспокойно ръце. По принцип такова нещо не се практикуваше. Петнайсет до шестнайсет години — такава бе възрастта за постъпване във Вечността. Какво значи всичко това? Може би Туисъл го поставяше на ново изпитание?

— Седнете и да започваме — каза той. — Пълното име и номера на Века, в който живеете.

— Бринсли Шеридан Купър от 78-ия Век, сър — отвърна Ученикът със заекване.

Харлан поомекна. Значи, отблизо. Само седемнайсет Столетия по-рано от неговия собствен Век. Почти съсед във Времето.

— Интересува ли ви праисторията? — запита той.

— Не зная почти нищо за нея, но Компютър Туисъл ми нареди да се занимавам с тези въпроси.

— С какво друго се занимавате?

— Математика. Темпорална механика. Но за сега владея само най-основни неща. В 78-ия ремонтирах скоростни прахосмукачки.

Беше излишно да симулира интерес към понятието „скоростна прахосмукачка“. Все едно дали е обикновена прахосмукачка, сметачна машина или вид грим със спрей. Можеше да бъде всичко — това не го засягаше.

— Знаете ли нещо за историята изобщо? — запита Харлан.

— Учил съм история на Европа.

— Сигурно сте от тия места?

— Да, родих се в Европа. Разбира се, в училище се наблягаше най-вече на съвременната история. След революциите от 54 година; 7554, имам предвид.

— Добре. Като начало — изхвърлете това от главата си! То е лишено от всякакъв смисъл. Историята, която учат Временните, се променя с всяка Промяна на Реалността. Те, естествено, не осъзнават това. Всяка Реалност смята собствената си история за единствена. Съвсем различно стоят нещата с праисторията. Каквото и да правим, тя си остава неизменна. Колумб и Вашингтон, Мусолини и Хиърфорд — всички те съществуват.

Купър се поусмихна. Той прокара малкия си пръст по горната си устна и чак сега Харлан забеляза наболия върху нея мъх — сякаш Ученикът си пускаше мустаци.

— Вече доста време съм тук — каза Купър, — а още не мога напълно… да привикна с това.

— Да привикнете с какво по-точно?

— С това, че ме делят петстотин Столетия от родното ми място.

— И моето положение е подобно. Аз съм от 95-ия.

— Това е друго нещо. Вие сте по-възрастен от мен и все пак в друг смисъл аз съм Седемнайсет Столетия по-стар от вас. Бих могъл да бъда ваш пра-пра-пра и т.н. дядо.

— Да допуснем, че е така. Какво значение има?

— Е, нужно е известно време, за да се привикне с това положение. — В гласа на Купър се прокрадваха нотки на непокорство.

— Всички сме при еднакви условия — коравосърдечно отвърна Харлан и започна урока за Първобитното общество.

Три часа от занятието бяха изминали, а той все още обясняваше аргументирано и подробно защо преди 1-ви Век е имало и други епохи. (— Нима 1-ви Век не е наистина пръв? — жално бе запитал Купър.)

В края на заниманието Харлан даде на Ученика една книга; не от най-добрите, наистина, но за начало щеше да свърши работа.

— По-нататък ще ви предложа нещо по-сериозно — обеща той.

Към края на седмицата наболите косъмчета върху горната устна на Купър се превърнаха в ясно забележими черни мустачки, които го правеха да изглежда десет години по-възрастен и подчертаваха тясната му брадичка. Харлан си помисли, че те нямаше да внесат кой знае каква положителна промяна във външността на Ученика.

— Прочетох книгата — каза Купър.

— Как я намираш?

— В известно отношение…

Последва дълга пауза, след което Купър започна нова мисъл:

— Последните Векове от Първобитното общество приличат доста на 78-ия. Те, знаете, ми напомниха за в къщи. Два пъти сънувах жена си.

— Жена ти? — избухна Харлан.

— Бях женен, преди да попадна тук.

— Да ме порази Времето! Нима доведоха тук и съпругата ти?

Купър поклати отрицателно глава.

— Дори не знам дали Промяната през последната година я е засегнала. Ако е така, предполагам, че всъщност сега тя не ми е жена.

Харлан се съвзе от първоначалния шок. Разбира се, щом Ученикът е бил двайсет и три годишен, когато са го взели във Вечността, напълно вероятно е да е бил вече семеен. Едно безпрецедентно явление влече след себе си и друго.

Какво ставаше на тая Земя? След като веднъж бяха допуснати изключения от правилата, нямаше да мине много време и във всичко щеше да настъпи пълен безпорядък. А Вечността бе така уредена, че едва ли щеше да извърши подобни изменения.

— Надявам се, не планираш разходка до 78-ия, за да провериш дали тя все още е твоя жена.

Жестокостта в думите на Харлан не бе преднамерена; тя се дължеше на силната му тревога за съдбата на Вечността.

Ученикът вдигна глава; в очите му се четеше твърдост и спокойствие:

— Не.

Харлан смутено се размърда на бюрото си.

— Виж, това е друго. Нямаш вече семейство. Нямаш никого. Ти си Вечен и най-добре забрави веднъж завинаги всички, които някога си познавал там, във Времето.

Купър стисна устни и бързо каза със силен акцент:

— Говорите като типичен Техник.

С две ръце, до болка силно, Харлан се вкопчи в облегалката на бюрото.

— Какво намекваш? — запита той с хриплив глас. — Че като съм Техник, аз съм този, който извършва Промените? Затова и ги защищавам и искам от теб да ръкопляскаш, нали? Виж, дете, ти не си живял тук дори година; не знаеш още езика; не си наясно с понятията Време и Вечност, а претендираш, че знаеш всичко за Техниците, включително и това как да ги уязвиш.

— Съжалявам много — бързо отвърна Купър, — не исках да ви засегна.

— Разбира се, не, че де се е чуло и видяло някой да обиди Техник? Ти просто непрекъснато чуваш какво говорят всички, нали? Казват: „Студено като сърцето на Техник“, така ли е? Казват: „За Техника съдбата на един милиард хора е равносилна на прозявката му.“ И други неща от този сорт. Какво ще кажеш ти за това, господин Купър? Как смяташ, дават ли ти тези приказки нужната житейска опитност, за да се присъединиш към общата маса? Може би така би се почувствувал велика личност? Важен лост във Вечността, а?

— Казах, че съжалявам.

— Добре. Просто искам да знаеш, че няма и месец, откак работя като Техник, и лично аз никога не съм извършвал Промяна в Реалността. А сега — на работа!

На следващия ден Старши Компютър Туисъл извика Харлан в кабинета си.

— Слушай, момчето ми, какво би казал за една екскурзия във Времето? Цел — реализиране на М.Н.П.

Предложението дойде във възможно най-подходящ момент. Цяла сутрин Харлан изпитваше угризения на съвестта, че страхливо отрече някога лично да е извършвал работа на Техник; че по детски наивно извика: „Не ме обвинявайте, още нищо лошо не съм направил.“

А това бе равносилно на признание, че в работата на Техника наистина имаше нещо лошо и че той самият нямаше още вина само защото бе твърде нов в играта, за да бъде вече престъпник.

Ето защо Харлан се зарадва на възможността да унищожи това оправдание. Би било нещо като покаяние. Тогава щеше да каже на Купър:

— Да, аз извърших такова нещо, което превърна тези милиони хора в съвършено нови личности, но това бе нужно и затова съм горд, че го направих именно аз.

И Харлан радостно изрече:

— Готов съм, сър.

— Хубаво. Хубаво. Вярвам, млади човече, ще ти бъде приятно да чуеш (Туисъл изпусна едно кълбо дим и цигарата му се разгоря ослепително), че заключенията, които си предал, до едно се потвърдиха и се оказаха с висока степен на точност.

— Благодаря, сър. („Сега вече са заключения, не догадки, както по-рано“ — помисли Харлан.)

— Талантлив си. Имаш майсторска ръка, момко. Очаквам от теб големи неща. Като начало да започнем с 223-ия. Твърдението ти, че при натискане амбриажа на космическия кораб би се осигурило необходимото „разклонение“ без нежелателни странични явления, е напълно вярно. Ще извършиш ли зацепването?

— Да, сър.

Така всъщност Харлан започна кариерата си на Техник. Оттогава той вече не беше просто човек с розово-червен отличителен знак. Бе държал Реалността в ръцете си. За няколко минути, откраднати от 223-ия, той се бе намесил в действието на машината, в резултат на което един млад човек не можа да осъществи намерението си да присъствува на лекцията по механика. Вследствие на това той така и никога не се залови със слънчевата техника и изобретяването на едно съвършено просто устройство се забави десет решителни години. А това от своя страна, колкото и неправдоподобно да звучи, доведе до предотвратяване на войната в 224-ия.