Вярно, че като Ученик у Харлан се бяха зародили съмнения във възможността да попаднеш точно в желаната точка от повърхността на Земята при пътешествията си във Времето. Той си припомни как веднъж бе поспорил с Наставника си Яроу:
— Но нали Земята се върти около Слънцето — бе казал той, — а Слънцето се движи около Центъра на Галактиката и самата Галактика също се намира в движение. Ако от дадена точка на земната повърхност се преместим сто години назад, ще се окажем в празно пространство, защото ще са необходими цели сто години, за да може Земята да достигне тази точка.
(В онези дни Харлан още казваше „сто години“ вместо Столетие.)
— Не бива да разделяме категориите Време и Пространство — троснато бе отвърнал Яроу. — Като се движим във Времето, ние се движим и в Пространството, заедно със Земята. А може би ти смяташ, че птицата, която се извисява във въздуха, изведнъж ще се окаже също в празно пространство, защото Земята се върти около Слънцето и прелита със скорост осемнайсет мили в секунда?
Да се доказва нещо по пътя на аналогията, както е известно, е рискована работа, но по-късно Харлан се запозна и с по-солидни аргументи. Ето защо сега, след безпрецедентното пътешествие в праисторическия свят, той уверено направи няколко крачки и съвсем не се удиви, като откри входа на пещерата точно там, където бе посочено в инструкцията.
Харлан избута настрана скалата и разхвърляните камъни, които прикриваха входа, и влезе вътре.
Тънкият бял лъч на фенерчето му разсичаше тъмнината подобно на скалпел. Инч по инч Харлан най-старателно оглеждаше стените, тавана и пода на пещерата. Нойс, която не се отделяше и крачка от него, запита с шепот:
— Какво търсиш?
— Нещо. Каквото и да е — отвърна той.
Харлан намери своето „нещо“, „каквото и да е“ в самия край на пещерата под формата на изгладен камък, който подобно на преспапие покриваше зеленикавите банкноти.
Той хвърли камъка настрана и побутна листчетата с палеца си.
— Какво е това? — запита Нойс.
— Банкноти. Средство за размяна. Пари.
— Знаеше ли, че са тук?
— Не знаех нищо, но се надявах.
Той просто се бе позовал на същата обратима логика, на която се опираше и Туисъл — откриване на причината по следствието. Вечността съществува — следователно Купър трябваше да вземе правилни решения. Щом той, Харлан, разчиташе, че обявлението ще го насочи към съответното Време, беше естествено пещерата да се яви като допълнително средство за свръзка.
И все пак може да се каже, че благоприятният начин, по който се развиваха събитията, надминаваше и най-смелите му мечти. Неведнъж по време на подготовката си за пътешествието в предисторическата епоха Харлан се бе опасявал, че появата му в града с кюлчета злато и без пукнат грош в джоба ще възбуди подозрение и задръжки.
Разбира се, Купър успешно беше преминал тази фаза, но той бе имал достатъчно време на разположение. Харлан измери на ръка тежестта на пачката. Толкова пари не можеха да се съберат за ден-два. Добре се беше оправил младежът, изумително добре.
Още малко и кръгът щеше да се затвори.
Във все по-ръждивия отблясък на залязващото слънце те пренесоха припасите в пещерата. Капсулата бе покрита с дифузен отразяващ филм, който трябваше да я скрие от любопитни погледи. Освен това Харлан бе въоръжен с огнестрелно оръжие и при нужда можеше да го използва за „най-любознателните“. Включиха инфралампата, закрепиха фенерчето в една цепнатина и в пещерата стана топло и светло.
А навън бе хладна мартенска нощ.
Нойс замислено гледаше как параболоидният отражател на инфралампата бавно се въртеше.
— Какво смяташ да правиш сега, Ендрю? — запита тя.
— Утре сутрин тръгвам за най-близкия град — отвърна той. — Знам къде се намира, т.е. къде би трябвало да се намира.
(Мислено той отново смени условното наклонение с изявително. Нямаше да срещне никакви затруднения. И отново — логиката на Туисъл.)
— И аз ще дойда с теб, нали?
Харлан поклати отрицателно глава.
— Ти не знаеш езика — каза той, — а и без това пътешествието няма да е лесно.
С къса коса Нойс изглеждаше странно архаична, а внезапният гняв, който проблесна в очите й, принуди Харлан смутено да отвърне поглед от нея.
— Не бива да ме мислиш за глупачка, Ендрю — каза тя. — Та ти почти не разговаряш с мен. Не ме поглеждаш. Какво има? Навярно нравствеността на родното ти Столетие отново взема връх над теб. Или пък ме обвиняваш за това, че заради мен си изменил на идеалите на Вечността? А може би смяташ, че аз съм те покварила? Какво има?
— И през ум не може да ти мине какво смятам — каза той.
— А ти все пак го опиши. Сега е моментът да поговорим. Едва ли след това ще ни се удаде такава възможност. Мислиш ли, че още ме обичаш? Защо ли питам? Та щеше ли да ме използваш като изкупителна жертва, ако сърцето ти бе изпълнено с любов? Защо ме доведе тук? Обясни ми. Защо не ме остави във Вечността, щом не съм ти нужна и ти е противно дори самото ми присъствие?
— Съществува опасност — промърмори Харлан.
— Хайде, говори най-после.
— Повече от опасност. Кошмар. Кошмарът на Компютър Туисъл — каза Харлан. — Той ми разказа за него, когато в панически ужас, с шеметна бързина ние летяхме към теб през Скритите Столетия. Туисъл размишляваше върху възможността тези Столетия на отдалеченото бъдеще да крият еволюирали разновидности на човешкия род, непознати същества, може би суперчовеци, които ни отрязват пътя към тях и замислят да сложат край на нашата дейност по Промените на Реалността. Той смяташе, че те бяха поставили бариерата на 100000-ия. Но след това ние те намерихме и Компютър Туисъл забрави своя кошмар. Просто дойде до извода, че изобщо не е имало никаква бариера, и се върна към по-неотложния въпрос за спасяването на Вечността.
Но аз, знаеш, се заразих от неговите страхове. Бях сигурен, че имаше препятствие. Никой от Вечните не би могъл да го постави, защото, според думите на Туисъл, такова нещо бе теоретически невъзможно. А може би науката при нас не е достатъчно развита. Но бариера имаше. И тя бе поставена там от някой или от нещо.
Разбира се — продължи замислено Харлан, — в някои отношения Туисъл се заблуждава. Той счита, че човек трябва да еволюира, но това не е така. Вечните не се интересуват особено много от палеонтологията, обаче тя е била една от популярните науки в последните Столетия на праисторическата епоха, така че имам известна представа от нея. И поне едно нещо знам със сигурност: живите същества еволюират само ако това се налага от измененията в обкръжаващата ги среда. Ако тя е стабилна, то и тези същества може да останат неизменни в продължение на милиони Столетия. Първобитният човек е еволюирал много бързо, защото е живял в сурова, непрекъснато меняща се обстановка. Но веднага щом се е научил да изменя средата си по собствено желание, той я направил приятна и стабилна, така че той, естествено, е престанал да се развива.
— Нямам представа за какво говориш — каза Нойс, без ни най-малко да смекчи тона си, — но ми е ясно, че не каза и дума за нас с теб, а това сега е единствената тема, която ме интересува.
Външно Харлан успя да запази присъствие на духа.
— И все пак, защо бе поставена тази бариера на Времето в 100000-ия? — продължаваше той. — Каква цел се преследваше с нея? Ти беше невредима. Тогава за какво бе нужна тя? И аз си зададох въпроса: последва ли нещо от това, че бариерата беше поставена, или — с други думи — какво не би се случило, ако бариерата не беше сложена?
Той замълча, като се загледа в неудобните си тежки ботуши от естествена кожа. Помисли си, че би се почувствувал безкрайно удобно, ако ги свали през нощта, но сега това беше невъзможно, сега — не.
— Отговорът на този въпрос можеше да бъде само един — каза Харлан с мрачна тържественост. — Когато тази бариера се изпречи на пътя ми, обезумял от гняв, аз се устремих назад, да взема невронния бич и с негова помощ да накарам Финдж да признае всичко. За да те спася, бях готов да рискувам Вечността и при мисълта, че съм те загубил завинаги, едва не я унищожих. Разбираш ли?
