Харлан се обърна с гръб към него. Мислите му отново потекоха по установените вече пътища, които дни наред бяха изцяло заети с тази грижа. Техникът смътно дочу, че Туисъл каза нещо, но едва когато Компютърът повтори въпроса си, той се сепна и дойде на себе си:

— Моля?

— Питам: готово ли е момичето ти за път? И схваща ли тя какво й предстои да направи?

— Да, разбира се. Аз й обясних всичко.

— Е, как го прие тя?

— Какво?… А, да, да… хм… така, както и предполагах. Не се страхува.

— Останаха по-малко от три биочаса.

— Знам.

С това разговорът приключи и Харлан отново остана насаме с мислите си и подтискащото съзнание за големия товар, който бе длъжен да поеме върху плещите си.

След като бе привършено с товаренето на капсулата и управляващите механизми бяха регулирани, Нойс и Харлан се появиха облечени вече за път. Костюмите им наподобяваха селски дрехи от началото на 20-ия Век.

Нойс бе внесла някои корекции в препоръките на Харлан относно гардероба й, позовавайки се на женската си интуиция по въпросите на облеклото и естетиката. Тя грижливо бе избрала детайли за тоалета си от рекламните картинки в съответните томове на ежеседмичника и най-внимателно беше разглеждала вещите, доставени от десетина различни Столетия.

— Ти как мислиш? — понякога се допитваше Нойс до Харлан.

— Щом става дума за женска интуиция, ти сама най-добре можеш да прецениш — вдигаше той рамене.

— Това е лош знак, Ендрю — каза тя с пресилено безгрижен тон, който прозвуча доста фалшиво. — Прекалено отстъпчив си. И изобщо, какво става с теб? Ти не си на себе си. Вече няколко дни просто не мога да те позная.

— Нищо ми няма — унило отвърна Харлан.

Когато ги видя облечени като туземци от 20-ия Век, Туисъл направи опит да каже нещо духовито:

— Пресвято Време! — възкликна той. — Какви грозни одежди са носели хората в предисторическата епоха и все пак — ужасният костюм не е в състояние да скрие красотата ти, мила моя.

Нойс му се усмихна сърдечно и Харлан, който стоеше до нея в безучастно мълчание, бе принуден да признае, че в старомодно-галантния комплимент на Туисъл имаше известна доза истина. Роклята на девойката не подчертаваше фигурата й. Гримът й бе сведен до няколко неизразителни цапвания на боя по устните и страните, а веждите й бяха грозно изписани. Великолепната й коса (това беше най-ужасното от всичко) бе безжалостно подстригана. Но въпреки това тя оставаше прекрасна.

Сам Харлан вече почти бе свикнал с неудобния колан и плътно прилепващата дреха под мишниците и в чатала, а също и с белезникавомишия цвят на грубата тъкан. И преди неведнъж му се бе налагало да облича странни костюми от други Столетия.

— Всъщност намерението ми беше да поставя в капсулата ръчно управление, както бяхме говорили преди — обърна се Туисъл към Харлан, — но се оказва, че това е невъзможно. За тази цел инженерите трябва да имат достатъчно мощен източник на енергия, за да са в състояние да регулират придвижването във Времето, а такива източници извън Вечността никъде няма. Единственото, което можем да направим оттук, когато ви изпратим в предисторическата епоха, е да променим локалното напрежение на Темпоралното Поле. И все пак успяхме да монтираме лост за връщане.

Той ги въведе в капсулата, проби си път между купищата снаряжения и им посочи едно малко метално лостче, което стърчеше върху вътрешната стена и нарушаваше идеално гладката повърхност.

— Цялата работа се свежда до инсталирането на един обикновен прекъсвач — каза той. — Вместо автоматически да се завърне веднага във Вечността, капсулата може да остане в предисторическата епоха неопределено време. Щом обаче пожелаете да се върнете, обръщате лоста и се озовавате пак тук. А след това — второто и, надявам се, последно пътешествие…

— Второ пътешествие? — смаяно извика Нойс.

— Знаеш ли, не успях да ти обясня — обърна се Харлан към нея. — Виж, целта на сегашната експедиция е да установи точно момента на появата на Купър в 20-ия. Ние не знаем колко Време е изминало от пристигането му и публикуването на обявлението. Ще се свържем с него, като му пишем на упоменатия в съобщението пощенски адрес, и ще се постараем да си изясним минутата на пристигането му или поне да получим възможно най-точни сведения по този въпрос. След това ще можем да се върнем към същия момент, като прибавим и петнайсетте минути, през които капсулата е останала в предисторическата епоха, за да може Купър да…

— Разбираш ли, не можем да изпратим капсулата в едно и също място и време в два различни момента на биовремето — намеси се Туисъл и се опита да се усмихне ободрително на Нойс.

Младата жена добросъвестно се стараеше да усвои обяснението.

— Аха — каза тя доста неопределено.

Туисъл продължи, като се обръщаше към нея:

— Когато пресрещнем Купър в момента на пристигането му, ние ще обърнем всички микроизменения. Обявлението с гъбовидния облак от атомен взрив отново ще изчезне, а сам Купър ще узнае само това, че капсулата, която е изчезнала, както ние предварително го предупредихме, изведнъж се е появила отново. Той изобщо няма да разбере, че по погрешка е бил в друго Столетие, а и ние няма да му кажем нищо по този въпрос. Ще му обясним, че сме пропуснали да му дадем някакво особено важно указание (ще скалъпим нещо), а после ни остава само да се надяваме, че той ще сметне епизода за маловажен и когато пише мемоара си, няма да упомене, че е бил изпращан два пъти в миналото.

Нойс повдигна изскубаните си вежди.

— Всичко това е доста сложно за мен — каза тя.

— Да. За съжаление.

Туисъл потри ръце и погледна Харлан и Нойс така, като че го измъчваха някакви вътрешни съмнения. След това той възвърна самообладанието си, извади нова цигара и дори успя да придаде на гласа си известна напереност:

— А сега, моето момче, желая ти успех.

Туисъл за миг стисна ръката на Харлан, кимна на Нойс и слезе от капсулата.

— Тръгваме ли вече? — попита тя, когато останаха насаме.

— След няколко минути — отвърна Харлан.

Той хвърли един кос поглед към Нойс. Тя го гледаше в очите, усмихната и безстрашна.

За момент Харлан изпита вътрешна необходимост да й отвърне със същата усмивка, но се въздържа. Та това бе чувство, а не разсъдък; инстинкт, а не мисъл. Той отмести очите си от девойката.

В самото пътуване нямаше нищо или почти нищо особено; то не се различаваше от обикновено пътуване с капсула. По едно време те почувствуваха някакво леко разтърсване, което вероятно съответствуваше на преминаването през долната граница на Вечността. То би могло да бъде просто плод на възбуденото им въображение, защото бе едва доловимо.

А след това капсулата спря в предисторическите Времена, те слязоха от нея и стъпиха в един скалист, пустинен свят, осветен от ярките лъчи на следобедното слънце. В слабото подухване на ветреца вече се чувствуваше лекото и освежително захлаждане на настъпващата нощ. Нито един звук не нарушаваше тишината. Голите скали бяха безразборно разпръснати и величествени, оцветени матово във всички нюанси на дъгата от смесите на желязото, медта и хрома. Зашеметен от великолепието на безлюдната и почти безжизнена местност, Харлан се почувствува смален и нищожен. Във Вечността, която не принадлежеше към материалния свят, нямаше слънце и дори въздухът бе вносен. Спомените от детството му бяха смътни. А при Наблюденията си в различните Столетия той имаше работа само с хората и техните градове. Никога в живота си не бе виждал такова нещо. Нойс докосна лакътя му.

— Ендрю! Студено ми е.

Той трепна и се обърна към нея.

— Дали няма да е добре да включим инфралампата? — запита тя.

— Добре. В пещерата на Купър.

— А ти знаеш ли къде е тя?

— Съвсем наблизо — лаконично отвърна той.

Харлан беше уверен в това. Местоположението на пещерата бе точно определено в мемоара и първоначално Купър, а след това и той бяха изпратени на същото място.