Финдж се вгледа в него с удивление, поразтвори малките си очи и без дума да отрони, излезе.

Оттогава той периодически захващаше разговор за праисторията, но неохотните коментарии на Харлан изслушваше със съвършено безстрастно изражение на пълничкото си лице.

Харлан се чудеше дали да съжалява за това, че се изкуши да се похвали пред Финдж, или пък да го разглежда като възможност за едно по-бързо повишение.

Той се спря на първата алтернатива, когато един ден, като се разминаваше с него в коридор номер 1, Финдж рязко запита, така че всички околни да чуят:

— Велико Време, Харлан, никога ли не се усмихвате?

Откритието, че Финдж го мразеше, бе голям удар за Харлан. След този случай той сам започна да изпитва към Финдж нещо като отвращение.

Три месеца усилен труд в 482-ия Век бяха достатъчни, за да се изучат основно всичките му особености. Ето защо Харлан не се учуди, когато внезапно бе спешно извикан в кабинета на Финдж. Очакваше ново назначение. Окончателният му доклад бе готов от няколко дни. В 482-ия съществуваше стремеж за увеличаване износа на целулозни тъкани в обезлесените Столетия, например в 1174-ия Век, но съвсем не им се нравеха насрещните предложения за доставка на пушена риба. И така, Харлан бе изработил дълъг списък от подобни старателно систематизирани и анализирани точки.

Като се отправи към кабинета на Финдж, Харлан взе проекта за доклада със себе си.

Но за 482-ия изобщо не стана дума. Вместо това Финдж го представи на един повехнал и сбръчкан човечец с оредяла бяла коса и лице на гном, на което през време на целия разговор бе лепната постоянна усмивка. Тя бе ту силно тревожна, ту неимоверно весела, но през цялото време не изчезна нито за миг от лицето му. Между два пожълтели от никотина пръста той държеше запалена цигара.

Това бе първата цигара, която Харлан виждаше през живота си, и затова обърна повече внимание на димящия цилиндър, а по-малко — на притежателя му и съвсем не бе подготвен за по-нататъшния развой на събитията.

— Старши Компютър Туисъл, представям ви Наблюдател Ендрю Харлан — сухо каза Финдж.

Поразен, Харлан премести погледа си от цигарата на човечеца към самия него.

— Здравейте! — каза Старши Компютър Туисъл с писклив глас. — Значи, вие сте младият човек, който пише такива прекрасни отчети?

Харлан сякаш онемя.

Лейбън Туисъл бе мит, жива легенда. Лейбън Туисъл бе човек, когото той, Харлан, трябваше да познае веднага. Той бе най-изтъкнатият Компютър на Вечността, или с други думи, най-бележитият от всички Вечни. Той бе председател на Съвета на Времето. Бе ръководил повече Промени в Реалността, отколкото всеки друг Компютър в цялата история на Вечността. Той бе… Направил е …

Паметта на Харлан напълно му изневери. Като се усмихваше глуповато, той кимна утвърдително с глава но не обели и дума.

Туисъл поднесе цигарата към устните си и бързо всмукна няколко пъти.

— Оставете ни сами, Финдж — каза той. — Искам да поговоря с момчето насаме.

Финдж стана, промърмори нещо под носа си и излезе.

Туисъл се обърна към Харлан:

— Изглеждаш смутен, младежо. Успокой се, няма за какво да се притесняваш.

Но неочакваното запознанство с Туисъл подействува като шок на Харлан. Естествено е да се смутиш, когато считаш някого за гигант, а се окаже, че той не е висок дори пет фута и половина.

Възможно ли бе зад полегатото, съвършено плешиво чело да се крие мозък на гений? Дали в малките очи, които се притваряха в безбройни бръчки, светеше остър ум, или това бе само добро настроение?

Харлан съвсем се обърка. Цигарата като че замъгляваше всичките му мисли, които и без друго почти не бе в състояние да събере. Едно кълбенце дим достигна до него, Харлан трепна и се отдръпна.

Очите на Туисъл се присвиха, сякаш искаше да проникне в облака дим, и той заговори с ужасен акцент на езика на десетото хилядолетие:

— Бредпочиташ ли аз да говор на твоя сам език, кладежо?

Внезапно напушен от истеричен смях, Харлан отвърна прилежно:

— Говоря доста добре Единен Междувременен Език, сър.

Каза това на Междувременен Език, езика, който говореха всички Вечни и който той бе усвоил още първите месеци след озоваването си във Вечността.

— Глупости! — отвърна Туисъл с нетърпящ възражения тон. — Междувременният е напълно излишен. Владея съвършено езиците на десетото хилядолетие.

Харлан предположи, че навярно са изминали четирийсетина години, откакто на Туисъл му се бе налагало да ползва местните диалекти.

Доволен, че е направил нужното впечатление, Туисъл премина на Междувременен и съвсем забрави за „съвършеното си местно наречие“.

— Бих ти предложил цигара, младежо, но съм сигурен, че не пушиш. Едва ли някой някога в историята е одобрявал пушенето. Всъщност хубави цигари се произвеждат само в 72-ия и на мен ми ги доставят специално оттам. Казвам ти го за всеки случай, може някога да пропушиш. Но това е загубена работа. Миналата седмица ми се наложи да остана два дни в 123-ия. Пушенето — забранено! Искам да кажа, дори и в специално определения Сектор за Вечността. Вечните в това Столетие са се приспособили към нравите на Времето. Ако бях запалил цигара, несъмнено щеше да им се стори, че небето се стоварва върху тях.

Понякога си мисля, че бих желал да изчисля една голяма Промяна в Реалността, с която да анулирам всякакви забрани на тютюнопушенето във всички Столетия. Подобна Промяна обаче би предизвикала войни в 58-ия или робовладелско общество в 1000-ия. Винаги има едно „обаче“.

Отначало Харлан се смути, а след това се разтревожи. Разбра, че зад това несвързано ломотене се таеше нещо.

Гърлото му се стегна и той едва събра глас да попита:

— Мога ли да узная, защо сте пожелали да се срещнете с мен, сър?

— Харесвам отчетите ти, момко.

В очите на Харлан проблесна скрита радост, но той не се усмихна.

— Благодаря, сър.

— В тях прозира нещо артистично. Имаш отлична интуиция. Усещаш нещата. Мисля, че съм ти намерил добро място във Вечността, съответствуващо на способностите ти, и съм дошъл да ти го предложа.

„Просто не мога да повярвам“ — помисли си Харлан. Той се постара да обуздае буйната радост в гласа си.

— Това е голяма чест за мен, сър — каза Харлан почтително.

А междувременно Старши Компютър Туисъл бе привършил цигарата си и със сръчността на фокусник я замести веднага с друга, която неизвестно откъде се озова в лявата му ръка. В паузата между две всмуквания той каза:

— В името на Времето, млади човече, остави тези стереотипни фрази! „Голяма чест“, ба! Дрън, дрън. Глупости. Изрази чувствата си ясно и просто. Радваш ли се, а?

— Да, сър — предпазливо отвърна Харлан.

— Добре тогава. Не може и да бъде другояче. Искаш ли да станеш Техник?

— Техник! — извика Харлан и подскочи от мястото си.

— Седни. Седни. Ти като че се учуди?

— Компютър Туисъл, никога не съм и предполагал, че някога мога да стана Техник.

— Знам — сухо каза Туисъл, — странно, че никой никога не е допускал подобно поприще за себе си. Всичко друго, но не и това. А Техници трудно се намират и винаги са много търсени. Няма Сектор от Вечността, който да може да се похвали с достатъчно Техници.

— Едва ли точно аз съм подходящ за такава работа.

— Искаш да кажеш, че не ти подхожда работа, свързана с неприятности? Кълна се във Времето, ако си предан на Вечността, а аз смятам, че си — ще се издигнеш над тези неща. Е, да, глупаците ще странят от теб и ти ще се чувствуваш изолиран. Но повярвай, ще привикнеш с това. А в замяна винаги ще изпитваш удовлетворение от съзнанието, че си необходим, крайно необходим. Необходим за мен.

— За вас, сър? Лично за вас?

— Да, лично за мен. — Усмивката на стария човек се озари от проницателност. — Ти няма да бъдеш обикновен Техник. Ще станеш мой личен Техник. Ще имаш особено обществено положение. Е, какво ще кажеш за такова предложение?