От време на време той се потопяваше в един свят, в който животът бе живот, а смъртта — смърт; където човек вземаше решения веднъж завинаги; където не можеше да се предотврати злото, нито пък да се насърчава доброто и след като битката при Ватерлоо бе веднъж загубена, тя бе действително и завинаги загубена. Харлан особено се възхищаваше от един поетичен откъс, в който се казваше, че нищо, излязло изпод перото на човека, не може да се унищожи. А след това му бе трудно, потресаващо трудно да върне мислите си към Вечността и към един свят, където Реалността бе нещо подвижно и мимолетно, нещо, което хора като него можеха да държат в ръцете си и да му придават по-добра форма, когато пожелаят.
Илюзията за Дядо Мраз се разпръсна в момента, в който Хоби Финдж заговори рязко и повелително:
— Утре вече може да пристъпите към обичайното проучване на настоящата Реалност. Искам добросъвестно, изчерпателно и конкретно изследване. И да сме наясно — никакви кръшкания. Още сутринта ще получите първото си пространствено-хронологично указание. Разбрано?
— Да, Компютър — отвърна Харлан. Още тогава той реши, че те двамата с Асистент-Компютъра Хоби Финдж няма да могат да мелят брашно, за което особено съжаляваше.
На следващата сутрин Харлан получи инструкцията във вид на сложни перфорации върху лентата на функциониращия Кибермозък. Загрижен да не допусне дори най-минималната грешка още в самото начало, той използва джобен дешифратор, за да го преведе на Единен Междувременен Език. Всъщност отдавна бе свикнал да разчита перфолентата от прима виста.
В ръководството бе отбелязано по кое време и къде той можеше или не можеше да се появи в обществото на 482-ия Век: какво му се разрешаваше да прави и какво не; а също и това, което трябваше да избягва на всяка цена. Присъствието му бе допустимо само в такива места и часове, когато бе сигурно, че не може да представлява заплаха за Реалността.
Харлан не се чувствуваше добре в 482-ия Век. Той с нищо не приличаше на неговия суров и сдържан дом. Епоха, в която етиката и моралът имаха съдържание съвсем различно от това, с което Харлан бе привикнал. Едно грубо епикурейско-материалистично общество, с многобройни признаци на матриархат. Това бе единствената епоха (Харлан най-внимателно провери в летописите), в която ектогенните1 раждания ставаха все по-популярни и в кулминационната й точка за 40% от жените раждането се състоеше само в приноса им с едно оплодено яйце от яйчниците. Хората се събираха и разделяха по взаимно съгласие, а бракът според закона бе въпрос само на лично споразумение без всякакви ангажименти. Разбира се, брачните съюзи, които се сключваха с цел да се създаде поколение, рязко се разграничаваха от социалните функции на брака и се уреждаха на чисто евгенични2 принципи.
Имаше стотици причини Харлан да смята това общество за нездраво и затова жадуваше за Промяна на Реалността. Неведнъж му бе хрумвало, че собственото му присъствие в Столетието можеше да предизвика „разклонението на пътя“ и да промени историята му, понеже той бе човек от друго Време. Ако обезпокоителното му присъствие можеше да стане достатъчно обезпокоително в някой критичен момент, би възникнал нов клон в развитието, който дотогава е бил нереализирана вероятност, и милиони жени, търсещи само плътски наслаждения, биха открили с удивление, че са станали верни съпруги и предани майки. А всъщност това би било нова Реалност, с нови спомени и те не биха могли да кажат, да помислят или дори да сънуват, че някога всичко е било съвършено различно.
За съжаление обаче една такава постъпка би означавала да излезе от рамките на пространствено-хронологическата инструкция, а това бе немислимо. Пък дори и Харлан да се решеше на подобно безумие, всяко случайно въздействие би могло да промени Реалността по най-неочакван начин. Нищо чудно да стане и много по-лоша. Само щателен анализ и подробни изчисления можеха правилно и точно да определят характера на Промяната.
Независимо от възгледите си, Харлан оставаше Наблюдател, а идеалният Наблюдател бе просто една машина от сетивно-възприемчиви нервни клетки, свързана с отчетно-регистриращ механизъм. Между възприятието и отчета място за емоции нямаше.
В това отношение отчетите на Харлан бяха самото съвършенство.
След задължителния отчет в края на втората седмица Асистент-Компютър Финдж покани Харлан в кабинета си.
— Наблюдател, поздравявам ви за логическата стройност и яснота в отчетите ви — каза той сухо и студено. — Но какво всъщност мислите вие самият по тези въпроси?
Харлан потърси убежище в непроницаемото изражение, което придоби лицето му, изражение, сякаш с мъка издялано от дървото на родния му 95-и Век.
— Изобщо не мисля по тях — отсече той.
— Хайде, хайде. Вие сте от 95-ия, а и двамата отлично знаем какво означава това. Несъмнено нашето Столетие ви дразни.
— Нима нещо в отчетите ми ви е навело на подобна мисъл? — вдигна рамене Харлан.
Въпросът бе едва ли не безочлив и Финдж го посрещна с нервно барабанене на късите си пръсти върху бюрото.
— Моля отговорете на въпроса ми все пак! — настоя той.
— От гледна точка на Социологията това Столетие в много отношения достига до ексцесии — отвърна Харлан. — Трите последни Промени в Реалността поставиха ударение именно върху тези особености на Столетието. Предполагам, че все някога нередностите ще трябва да се отстранят. Крайностите никога не водят до нещо добро.
— Значи, вие сте си направили труда да изучите миналите Реалности на Столетието?
— Аз съм Наблюдател и съм длъжен да знам всички факти, които се отнасят до поверения ми обект.
Харлан лавираше. Разбира се, той действително имаше правото и дори задължението да се запознае с тези факти. Финдж вероятно знаеше това. Всяко Столетие периодически се разтърсваше от Промените в Реалността. Наблюденията, колкото и детайлни да бяха, не можеха да запазят значението си по-дълго време, а се нуждаеха от допълнителна проверка. Ето защо всички Столетия, принадлежащи към Вечността, непрекъснато бяха обект на Наблюдения. А за да наблюдаваш правилно, трябва да можеш да представиш не само фактите от текущата Реалност, но също така и да установиш тяхната връзка с фактите от предишни Реалности. И въпреки всичко за Харлан изглеждаше очевидно, че това проучване на съкровените му мисли не бе продиктувано само от личната неприязън на Финдж към него. Финдж изглеждаше някак твърде определено враждебен.
Друг път пък Финдж, нахълтал внезапно в малкия кабинет на Харлан, за да донесе новините, каза:
— Отчетите ви правят много добро впечатление в Съвета на Времето.
Харлан се поколеба, след това промърмори:
— Благодаря.
— В Съвета са единодушни, че вие проявявате необикновена проницателност.
— Правя всичко по силите си.
Изведнъж Финдж запита:
— Срещали ли сте се някога със Старши Компютър Туисъл?
— Компютър Туисъл? — очите на Харлан широко се разтвориха. — Не, сър. Защо?
— Изглежда, че той особено много се интересува от вашите отчети.
Кръглите бузи на Финдж се спуснаха намусено и той промени темата.
— А на мен ми се струва, че вие сте си изработили собствена философия, свое виждане на историята.
Тези думи се оказаха голямо изкушение за Харлан. Тщеславие и предпазливост се пребориха и първото победи.
— Учил съм праистория, сър.
— Праистория? В училище?
— Не съвсем, Компютър. Сам. Това е мое… хоби. Сякаш гледам история неподвижно застинала, замразена. Тази история може да се изучи най-подробно за разлика от Столетията на Вечността, които непрекъснато се менят.
Харлан се поразпали от завладелите го мисли.
— Все едно че взимаш филмокнига и старателно разучаваш всеки кадър. Виждат се ред детайли, които неминуемо бихме пропуснали, ако филмът се прожектираше просто за забавление. Мисля, че това мое хоби много ми помага в конкретните ми задачи.
