— Сигурна съм, че ще бъде използвана повече като бастун, отколкото като сабя. Но въпреки това… наистина трябва да си струва. Ще я вземем.

Докато продавачът я опаковаше, Корделия разглеждаше витрината с украсени с емайл зашеметители.

— Искате да си купите ли, миледи? — попита Друшнакови.

— Аз… всъщност не искам. На Бараяр има достатъчно войници и без да ги внасят от колонията Бета. Не съм тук за това. А вие харесахте ли си нещо?

Очите на Друшнакови се изпълниха с копнеж, но тя поклати отрицателно глава, и плъзна ръка към болерото си.

— Оръжието на капитан Негри е най-доброто. Дори и в „Сийглинг“ нямат по-добро, а само по-красиво.

Късно същата вечер тримата — Воркосиган, Корделия и лейтенант Куделка седнаха да вечерят. Новият личен секретар на Воркосиган изглеждаше малко уморен.

— Какво правихте през целия ден? — попита Корделия.

— Брояхме хора, най-вече — отвърна Воркосиган. — Министър-председателят Вортала се съмнява в някои от гласовете и ги пресмятахме при закрити врати. Това, което ще видиш утре в залата на Съвета, всъщност не е бараярската политика в действие, а само нейните резултати. А ти как прекара деня?

— Отлично. Ходих на пазар. Един момент. — Тя извали бастуна със сабята и свали опаковката. — Просто искам да те предпазя от това да изтощиш окончателно Ку.

Куделка я погледна благодарно — само от учтивост, защото по очите му се разбираше, че е ядосан. Изражението му обаче се замени с изненада, когато пое бастуна и едва не го изпусна от неочакваната му тежина.

— Хей! Това не…

— Натисни дръжката на това място. Не го насочвай към…

Щрак!

— …прозореца!

За щастие ножницата уцели рамката и шумно отскочи. Ку и Арал скочиха от местата си.

Очите на Куделка блестяха, докато оглеждаше острието на сабята. Корделия му донесе ножницата.

— О, миледи! — Но после лицето му се отпусна безжизнено, той внимателно върна оръжието в бастуна и тъжно й го подаде. — Струва ми се, че не разбирате. Аз не съм Вор. Не е законно да притежавам лична сабя.

— Оо — натъжи се Корделия.

Воркосиган вдигна вежди.

— Мога ли да хвърля един поглед, Корделия? — Той разгледа оръжието, като го извади от ножницата вече по-предпазливо. — Хм. Прав ли съм да мисля, че е платено с моите пари?

— Ами, предполагам, че ще бъдеш прав, когато пристигне сметката. Макар да не смятам, че трябва да плащаш за сабята, която счупих. Но бих могла да върна бастуна в магазина.

— Разбирам. — поусмихна се той. — Лейтенант Куделка, като ваш командир и втори васал на Ецар Ворбара, официално ви връчвам това мое оръжие, за да го носите в служба на императора, да бъде вечно царството му. — Неизбежната ирония на официалната фраза разтегна устните му, но той бързо смени изражението си и върна бастуна на Куделка, който отново засия.

— Благодаря ви, сър!

Корделия само поклати глава.

— Струва ми се, че никога няма да разбера тази планета.

— Ще поръчам на Ку да ти намери подходящи исторически книги. Но не тази вечер. Едва ще има време да сложи в ред днешните си бележки, преди тук да се появи Вортала с неколцина „скитници“. Можеш да работиш в библиотеката на баща ми, Ку. Ще се срещнем там.

Вечерята свърши. Куделка се оттегли в библиотеката да работи, а Воркосиган и Корделия отидоха да почетат в съседната й дневна, преди да започне нощното съвещание на Воркосиган. Имаше още доста доклади, които той прегледа набързо с ръчния си апарат за четене. Корделия подели времето си между прослушването на запис на бараярско-руски фразеологичен речник и на един още по-ужасен диск за отглеждането на деца. Тишината бе нарушавана от случайното мърморене на Воркосиган, отправено по-скоро към самия него, отколкото към нея: „Аха! Ето какво се готви да направи това копеле!“ или „По дяволите, тези схеми са странни. Ще трябва да ги проверим…“ Корделия също промърморваше по нещо от време на време: „О, Боже, питам се дали всички бебета са такива.“ А пък откъм стената на библиотеката се чуваше периодично „щрак!“, което ги караше да се споглеждат и да избухват в смях.

— О, Господи — каза Корделия след третото или четвъртото избухване, — надявам се, че не съм го отвлякла много от задълженията му.

— Ще се справи, щом се поуспокои. Личният секретар на Ворбара го взе да му показва как да се организира. Ку ще го следва по време на целия протокол по погребението и след това ще може да се оправя с всичко. Между другото, идеята за бастуна е гениална, благодаря ти.

— Да, забелязах, че е извънредно чувствителен по отношение на недъга си. Помислих си, че това може би ще заглади малко перушината му.

— Такова е нашето общество. То е… прекалено сурово с всеки, който има физически недостатъци.

— Разбирам. Странно… като го споменаваш сега, не си спомням да съм виждала по улиците или някъде другаде хора, които да не изглеждат здрави. Освен в болницата. Никакви деца в инвалидни колички, бутани от родители с празен поглед…

— И няма да видиш — мрачно я погледна Воркосиган. — Всички откриваеми проблеми се елиминират още преди раждането.

— Е, и ние правим така. Но обикновено преди зачеването.

— Също и при раждане. А и след това.

— Оо!

— Що се отнася до сакатите възрастни…

— Боже мили, да не би да ги подлагате на евтаназия?

— Вашият мичман Дюбауър не би могъл да живее тук.

Дюбауър бе уцелен в главата с невроразрушител и бе оцелял. Почти оцелял.

— Що се отнася до недъзи като този на Куделка или още по-лошо… обществото направо им лепва дамга. Наблюдавай го някой път в по-голяма група хора, не сред близките му приятели. Високият процент на самоубийствата сред уволнените по здравословни причини войници не е случаен.

— Това е ужасно!

— Някога го приемах за нещо нормално. Сега… вече не. Но мнозина все още мислят така.

— Ами проблеми като този на Ботари?

— Зависи. Той беше полезен луд. А безполезните… — провлачи Арал и погледна ботушите си. Корделия усети студ.

— Непрекъснато си мисля, че съм започнала да свиквам с тукашния живот. После завивам зад ъгъла и веднага попадам на нещо подобно.

— Изминали са едва осемдесет години, откакто Бараяр отново е установил контакт с галактическата цивилизация. По време на Периода на изолация не сме изгубили единствено технологията. Сега си я възвръщаме бързо, като взето назаем палто. Но под него… все още сме дяволски голи.

Не след дълго пристигнаха граф Вортала и неговите „скитници“ и Воркосиган изчезна в библиотеката. Старият граф Пьотър Воркосиган, бащата на Арал, пристигна малко по-късно — беше дошъл да участва в гласуването на пълния Съвет.

— Е, той си е обезпечил това гласуване — пошегува се Корделия със свекъра си, докато му помагаше да съблече дрехата си в настланото с каменни плочи преддверие.

— Ха! Ще има късмет, ако спечели. През последните няколко години издигна някои доста радикални мнения. Ако не ми беше син, щеше да има да взема. — Но набръчканото лице на Пьотър изглеждаше гордо.

Корделия премига при това описание на политическите възгледи на Арал Воркосиган.

— Признавам си, никога не съм си го представяла като революционер. „Радикален“ трябва да е доста по-разтегливо понятие, отколкото си мислех.

— О, той не се смята за такъв. Мисли си, че може да стигне до средата на пътя и после да се откаже. Според мен, ако още няколко години върви по този път, ще открие, че е яхнал тигър — мрачно поклати глава графът. — Но ела при мен, момичето ми, и седни да ми кажеш как си. Изглеждаш добре, наред ли е всичко?

Старият граф проявяваше искрен интерес към развитието на бъдещия си внук. Корделия чувстваше, че бременността й я е издигнала в очите му неимоверно — от едва поносим каприз на Арал до нещо, което опасно граничеше с полубожественост. Той я обсипваше с одобрението си, което беше почти непреодолимо, и тя никога не му се присмиваше, макар понякога да й се искаше.

Беше открила една рисунка на Арал, изобразяваща реакцията на баща му към нейната бременност в деня, когато тя донесе потвърждението за състоянието си. Беше се върнала в езерното имение Воркосиган през онзи летен ден и откри Арал на кея. Той се маеше край лодката си — беше разпънал платната да съхнат на слънце и джапаше в локвите.