— Колко ще продължи забавата? — попита Корделия.

— До зори за онези, които издържат повече от мен. Аз ще се оттегля в полунощ, след което ще настъпи часът на сериозните пиячи.

— Някои от тях вече изглеждат достатъчно сериозни.

— За съжаление — усмихна се Карийн. — Ще можете да видите класата Вор едновременно откъм най-добрата и най-лошата й страна още преди да е свършила нощта.

— Мога да си представя. Изненадана съм, че не ограничавате вноса на смъртоносни опиати.

Усмивката на Карийн стана по-остра.

— Но пиянските скандали са традиционни. — После гласът й се смекчи. — Всъщност подобни неща се внасят, поне в градовете с портове за совалки. Както обикновено, ние очевидно само увеличаваме, а не намаляваме собствените си обичаи.

— Навярно така е най-добре — намръщи се Корделия. Как да попита най-деликатно? — Граф Видал Вордариан от сериозните пиячи ли е?

— Не — погледна я с присвити очи Карийн. — Защо питате?

— Имах много странен разговор с него. Помислих си, че причина за това може да е свръхдоза етанол. — Тя си спомни ръката на Вордариан върху коляното на принцесата — една кратка интимна ласка. — Добре ли го познавате? Как бихте го оценили?

— Той е богат… горд… — преценяващо отвърна Карийн. — Остана лоялен към Ецар по време на машинациите на Сердж срещу баща му. Лоялен към империята, към класата Вор. В областта на Вордариан има четири големи промишлени града плюс военни бази, складове за продукти, там е най-големият военен порт за совалки… Областта на Видал определено е най-важната в икономическо отношение на Бараяр. Войната почти не засегна областта на Вордариан, тя е една от малкото, които ни оставиха сетаганданците според договора. Разположихме там първите си бази, защото открихме съоръжения, построени и изоставени от сетаганданците. Всичко това допринесе за сериозно икономическо развитие.

— Това е… интересно — каза Корделия, — но аз питах за него като човек. За предпочитанията му например. Харесвате ли го?

— По едно време — каза тихо Карийн — се чудех дали Видал притежава достатъчно мощ, за да ме закриля от Сердж. След смъртта на Ецар. С напредването на болестта на Ецар си мислех, че е по-добре да си потърся защита. Очевидно нищо не ставаше и никой не ми казваше нищо.

— Ако Сердж беше станал император, как би могъл да ви закриля един обикновен граф? — попита Корделия.

— Щеше да се наложи да стане… нещо повече. Видал беше амбициозен и ако беше подходящо насърчаван, би могъл да спаси всички ни. Беше и патриот: Бог знае, ако Сердж бе жив, можеше да разруши Бараяр. Но Ецар ми обеща да не допуска да ми се случи нещо и изпълни обещанието си. Сердж умря преди Ецар и… и оттогава се опитвам да охладя отношенията си с Видал.

Корделия потърка разсеяно долната си устна.

— Оо! Но все пак, харесвате ли го, имам предвид лично? Ще ви допадне ли някой ден от вдовстваща принцеса да се превърнете в графиня Вордариан?

— О! Не сега. Вторият баща на императора би бил прекалено могъщ човек и би пречил на регента. Твърде опасен поляритет, ако не са съюзници или абсолютно точно балансирани. Или ако и двете неща не са съчетани в лицето на един човек.

— Като това да си тъст на императора?

— Да, точно така.

— Трудно разбирам това… полово предаване на властта. Имате ли някакви претенции към империята лично вие?

— Военните ще решат — сви рамене принцесата. Гласът й се снижи. — Това е като болест, нали? Аз съм твърде близо, докосвам се, заразявам се… Грегор е надеждата ми за оцеляване. И мой затвор.

— Не искате ли да имате свой личен живот?

— Не. Просто искам да живея.

Корделия се отпусна объркана. „Сердж ли те е научил да не оскърбяваш?“

— Така ли смята и Вордариан? Имам предвид, че властта не е единственото нещо, което можете да му предложите. Струва ми се, че подценявате личната си привлекателност.

— На Бараяр… властта е единственото нещо. — Лицето й стана разсеяно. — Признавам… че веднъж помолих капитан Негри да ми докладва за Видал. Той е съвсем нормален.

Това одобрение не бе точно представата на Корделия за изразяване на безгранична любов. И все пак можеше да се закълне, че в очите на Вордариан по време на церемонията не бе открила само стремеж към власт. Дали назначаването на Арал за регент случайно не бе попречило на ухажването му? Можеше ли това да обясни докрай сексистката враждебност в думите му към самата нея…

Друшнакови се върна при тях на пръсти.

— Заспа — прошепна нежно тя. Карийн кимна и отпусна глава за миг отдих. Почивката й бе прекъсната от облечен в ливреята на Ворбара пратеник, който се обърна към нея:

— Ще откриете ли танците с милорд регента, миледи? Очакват ви.

Молба или заповед беше това? Безизразният глас на прислужника прозвуча по-скоро зловещо-заповеднически.

— Последното ми задължение тази вечер — увери принцесата, докато нахлузваха отново обувките си. Тези на Корделия сякаш се бяха свили с два номера от началото на вечерта. Тя тръгна куцайки след Карийн, Дру я последва.

Подът на голямата зала на първия етаж бе покрит с паркет, в който бяха инкрустирани многоцветни растения, лози и животни. На колонията Бета полираната му повърхност би била изложена в някой музей, а тези невероятни хора танцуваха върху нея! Истински музиканти — избрани при ужасна конкуренция от Имперския оркестър, както бе информирана Корделия — свиреха в бараярски стил. Дори валсовете звучаха като маршове. Арал и принцесата се поклониха един на друг и той я поведе за няколко кръга из помещението — официален танц, при който всеки повтаряше огледално стъпките на партньора си, с високо вдигнати длани, без да докосва тези на другия. Корделия бе очарована. Никога не бе предполагала, че Арал може да танцува. Това очевидно изпълни социалните изисквания и останалите двойки се впуснаха под звуците на музиката. Арал се върна при нея, изглеждаше леко възбуден.

— Един танц, миледи?

След тази вечеря по-скоро би подремнала. Как успяваше мъжът й да поддържа ужасната си свръхактивност? Със скрит ужас навярно. Тя поклати усмихнато глава.

— Не знам как.

— Аха. — Тръгнаха да се поразходят. — Мога да ти покажа — предложи той, докато излизаха на терасата към градината. Беше приятно прохладно и тъмно и само няколко разноцветни лампи предпазваха от препъване по алеите.

— Мм — отвърна със съмнение тя. — Ако можеш да намериш някое безлюдно местенце. — Ако обаче можеха да намерят безлюдно местенце, тя би могла да измисли по-интересни занимания от танцуването.

— Ами ето… шшт! — намигна й в мрака той и стисна ръката й предупредително. Застанаха неподвижно пред малка поляна, обградена с тисове и някакви розови, мъхнати, неземни растения. Музиката се чуваше ясно.

— Опитай, Ку — настояваше гласът на Друшнакови. Дру и Ку бяха застанали с лице един към друг. Изпълнен със съмнение, Куделка остави бастуна си на каменния парапет и се облегна на ръцете й. Започнаха да пристъпват лекичко, а Дру броеше сериозно: — Едно-две-три, едно-две-три, едно-две-три…

Куделка се препъна, тя го подхвана, а той я прегърна през кръста и поклати ядосано глава.

— Не се получава, Дру!

— Шш! — докосна с пръст устните си тя. — Опитай пак. Ще ти помагам. Каза, че трябва да упражняваш координацията си. Колко пъти, преди да постигнеш резултат? Повече от един, обзалагам се.

— Старецът няма да ме остави да се откажа.

— Е, може пък и аз да не те оставя.

— Уморен съм — оплака се Куделка.

„Ами тогава преминете към целувките — предложи им мислено Корделия, приглушавайки смеха си. — Можете да го правите и седнали.“ Друшнакови обаче бе твърдо решена да продължи и те започнаха отново:

— Едно-две-три, едно-две-три… — Опитът за пореден път завърши с нещо, което се стори на Корделия чудесно начало на прегръдка при положение, че една от страните би имала здравия разум и нервите да продължи.

Арал поклати глава и тръгнаха да се връщат през храсталака. Очевидно възбуден, той долепи устни до нейните — а може би да сподави смеха си. Уви, деликатността им се оказа напразна: някакъв непознат ворски лорд мина залитайки покрай тях, прекоси терасата — Ку и Дру замръзнаха, — наведе се над каменния парапет и съвсем традиционно повърна върху беззащитните храсти. От тъмнината се разнесоха възмутените гласове на мъж и жена. Куделка взе бастуна си и двамата неуспели танцьори се отдалечиха бързо. Ворският лорд повърна отново, а мъжът, станал жертва на пиянството му, започна да се катери по парапета, обещавайки жестока отплата. Воркосиган благоразумно отведе Корделия.