Един от графовете, облечен в червено-синя униформа, коленичи пред Грегор и Карийн и поднесе своята копринена златистокафява торбичка. Корделия позна граф Видал Вордариан, плосколикия мъж, когото Арал бе описал възпитано като представител на „другата най-консервативна партия“ — т.е. с приблизително същите политически възгледи като граф Пьотър — с глас, който я бе накарал да се запита дали това не е кодова фраза за „фанатичен изолационист“. Необезобразено от гняв, лицето му беше далеч по-привлекателно Той се обърна към принцеса Карийн и каза нещо, което я накара да вдигне брадичка и да се засмее. За миг ръката му се облегна фамилиарно на коляното й, а тя сложи за кратко длан върху неговата; после той се изправи, поклони се и отстъпи мястото си на следващия. Когато Вордариан се обърна с гръб, усмивката на Карийн изчезна.

Грегор погледна тъжно Арал, Корделия и Друшнакови и каза сериозно нещо на майка си. Карийн даде знак на един от стражите и след няколко минути към тях се приближи началникът на охраната, искайки разрешение да отведе Дру. Тя бе заместена от един ненатрапчив младеж, който ги следваше на достатъчно разстояние, за да не може да чува разговора им.

За щастие Корделия и Арал скоро срещнаха лорд и лейди Ворпатрил, с които Корделия не се притесняваше да води разговор без предварителен политико-социален инструктаж. Парадната червено-синя униформа на капитан лорд Ворпатрил подхождаше съвършено на тъмната му коса, но лейди Ворпатрил го засенчваше с алената си рокля. В буйната й черна коса, която контрастираше удивително с кадифенобялата й кожа, бяха вплетени цветя. Корделия си помисли, че двамата са типична ворска двойка, красива и ведра. Ефектът бе леко опорочен, когато по несвързаната реч на капитан Ворпатрил тя разбра, че е пиян. Но пък беше весело пиян и представата й за него се промени съвсем леко, и то не в отрицателна посока.

Отвлечен от някакви хора, които се спуснаха към него, Воркосиган повери Корделия на лейди Ворпатрил. Двете жени обиколиха елегантните подноси с ордьоври, предлагани от прислужниците, и поговориха за бременността си. Лорд Ворпатрил се извини и се насочи към един поднос с вино. Алис говореше за цвета и кройката на следващата рокля на Корделия:

— Черно-бяла — каза авторитетно тя. Корделия кимна покорно, питайки се дали скоро ще вечерят или ще продължават да се залъгват с минаващите покрай тях подноси.

Алис я отведе в женската тоалетна — обект на постоянното им посещение заради обременените им мехури — и на връщане я представи на още няколко жени от префинения й социален кръг. После влезе в оживена дискусия с една своя дългогодишна приятелка относно предстоящия бал на дъщеря й и Корделия се оттегли в периферията на групата.

Тя отстъпи тихо назад, отделяйки се (опита се да не си помисли „от стадото“) за миг мълчаливо съзерцание. Каква странна смесица беше Бараяр — в един миг уютен и близък, а в следващия — ужасяващ и чужд… но представлението беше интересно… А! Ясно какво липсваше! На колонията Бета церемония от такава величина би се предавала изцяло по холовизията, за да бъде споделена на живо от цялата планета. Всяко движение би било внимателно репетиран танц край видеокамерите и коментаторите. Тук не се виждаше холовизор. Единствените записи се правеха от Имперската служба за сигурност за личните й цели, които нямаха нищо общо с хореографията.

— Лейди Воркосиган? — каза нечий учтив глас. Корделия прекъсна размишленията си и се обърна. Беше комодор граф Вордариан. Той носеше червено-синя, а не личната си униформа, което показваше, че е на действителна служба и несъмнено краси Имперския генерален щаб. В кой ли отдел? А, да, в оперативния, Арал нали й беше казал. Държеше чаша и се усмихваше сърдечно.

— Кажете, граф Вордариан — отзова се тя също усмихната. Бяха се виждали пътьом достатъчно често, тъй че Корделия реши да се държи, сякаш се познават. Регентските задължения нямаха свършване, колкото и да й се искаше — отдавна вече бе време да започне да си създава свои собствени връзки, а не да търси от Арал напътствия за всяка нова крачка.

— Добре ли прекарвате? — попита той.

— О, да. — Тя се опита да измисли какво още да каже. — Прекрасно е.

— Като вас, миледи — вдигна в нейна чест чашата си той и отпи.

Сърцето й се разтуптя, но тя откри причината преди очите й да се разширят забележимо. Последният бараярски офицер, който бе вдигал наздравица в нейна чест, беше адмирал Ворутиър, при съвсем различни обстоятелства. Вордариан случайно беше повторил жеста му съвсем точно. Сега не беше време за мъчителни спомени. Корделия премига.

— Лейди Ворпатрил ми помогна много. Тя е безкрайно великодушна.

Вордариан кимна деликатно към корема й.

— Разбирам, че трябва да изкажа поздравленията си и на вас. Момче ли е, или момиче?

— А? О, да, момче е, благодаря ви. Казаха ми, че името му трябва да бъде Пьотър Майлс.

— Изненадан съм. Мислех си, че лорд-регентът ще иска първо да има дъщеря.

Корделия наведе глава, озадачена от ироничния му тон.

— Всичко това започна преди Арал да стане регент.

— Но сигурно сте знаели, че му предстои да го назначат.

— Не знаех. Но си мислех, че всички вие, бараярски милитаристи, сте луди по синовете. Защо смятате, че би искал дъщеря? — „Аз искам дъщеря…“

— Струваше ми се, че лорд Воркосиган ще мисли за, хм, работата си в дългосрочен план. Има ли по-добър начин да укрепи приемствеността на властта си след регентството освен да стане тъст на императора?

Корделия се стресна.

— Мислите, че залага приемствеността на управлението на планетата на възможността двама юноши да се влюбят един в друг след петнайсетина години?

— Любов? — Сега той изглеждаше объркан.

— Вие, бараярците, сте… — Тя прехапа език преди да каже „луди“. Би било нелюбезно. — Арал определено е по… практичен. — Макар че едва ли можеше да го нарече неромантичен.

— Извънредно любопитно — каза той. Погледът му пак се спря върху корема й. — Според вас той обмисля нещо по-непосредствено?

— Моля?

Той се усмихна и сви рамене. Корделия се намръщи.

— Да не би да имате предвид, че ако щяхме да имаме момиче, всеки щеше да си мисли така?

— Със сигурност.

Тя въздъхна.

— Боже мой. Това… Не мога да си представя, че някои здравомислещ би се стремил към бараярската власт. Доколкото разбирам, тя прави човек мишена за всеки маниак. — Корделия си представи лейтенант Куделка, с окървавено лице и оглушал. — А е жалко и за жената, която е имала лошия късмет да се свърже с него.

Той я погледна внимателно.

— Имате предвид онзи нещастен инцидент? Има ли някакви резултати от разследването, знаете ли?

— Не съм чула нищо. Негри и Илян говорят най-вече за сетаганданиите. Но човекът, който е изстрелял гранатата, се е измъкнал невредим.

— Много лошо. — Той пресуши чашата си и я смени с нова, донесена му незабавно от прислужник, облечен в ливреята на Ворбара. Корделия погледна пълните с вино чаши с копнеж. Но й бе забранено да пие. Още един плюс на бетанската бременност в маточни репликатори. У дома тя би могла да се трови спокойно, докато детето й растеше, наблюдавано денонощно от трезви специалисти, на сигурно и безопасно място в репликаторните банки. Ами ако тя бе попаднала под звуковата граната… Ах, как копнееше за едно питие!

Е, не й трябваше умопомрачаващият етанол, разговорът с бараярци бе достатъчно умопомрачителен. Потърси с поглед Арал в тълпата — ето го, и Ку е до рамото му. Разговаряха с Пьотър и други двама възрастни, побелели мъже в графски ливреи. Както бе предрекъл Арал, слухът му се беше нормализирал за два дни. Но очите му още се местеха от лице на лице, попивайки движението на устните, а почти недокоснатата чаша само красеше ръката му. По задължение, несъмнено. Щеше ли някога да се освободи от задължения?

— Смути ли го много нападението? — попита Вордариан, проследявайки погледа й.

— А вие нямаше ли да се смутите? — каза Корделия. — Не знам… той е бил свидетел на толкова много насилие през живота си, повече, отколкото мога да си представя. Може да е почти като… заглушаващ шум. Който може да се изчисти — „Иска ми се да можех да го изчистя.“