— Две нормални парчета — каза Нейт на високия и слаб, оплешивяващ пицар със светлочервена тениска Добре дошли в Лосървил. Той опря лакти на плота и отмести настрани пластмасовите бурканчета с чеснова сол, червен пипер и риган. — Къде е Мичел?

Малкият страничен бизнес на Мичел не беше тайна в пицарията. Пицарят повдигна гъстите си черни вежди. Името му всъщност май беше Рей, но макар да купуваше пица и марихуана с години, Нейт все още не беше сигурен.

— Мичел вече си тръгна. Изпусна го.

Нейт потупа задния джоб на жълто-кафявите си панталони, където бе пъхнал портфейла си марка „Коуч“ и в гърлото му заседна задавяща буца страх. Разбира се, че не беше пристрастен, но не обичаше да остава на сухо без никаква трева, когато планираше да си завие една хубава и голяма, за да убие следобеда. И утре следобед, и другиден следобед…

— Какво? Искаш да кажеш, че е заминал вече за Амстердам?

Рей — или може би Рой — отвори лъскавата метална врата на фурната и с майсторско движение подхвърли две горещи парчета върху двуслойни хартиени чинии. После ги поднесе на плота към Нейт.

— Съжалявам, приятел — каза полусъстрадателно. — Но отсега нататък ние продаваме пица и напитки и само пица и напитки. Ясно?

Нейт взе чинията с пицата и после я сложи обратно на плота. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Извади портфейла си и взе десетдоларова банкнота от дебелата пачка.

— Задръж рестото — промърмори и хвърли парите на плота, преди да си тръгне с пицата.

Навън, на улицата, той се залута към парка, чувствайки се като бездомно куче. Купуваше трева от Мичел още от осми клас. Един случаен майски следобед, Нейт и неговият приятел Джереми Скот Томпкинсън бяха отишли до пицарията да си вземат по парче и Мичел бе дочул Джереми да подстрекава Нейт да открадне бурканчето с риган и да го изпушат вкъщи. Мичел им предложи да им продаде нещо още по-силно и оттогава Нейт и приятелите му идваха винаги. Какво трябваше да направи сега, да си купи долнокачествен материал от някой случаен измамник в Сентръл Парк? Повечето от тези типове продаваха боклук, изсушена тексаска трева, нищо общо със сочните зелени семена, които Мичел получаваше директно от своя чичо в Перу. Освен това беше чувал, че половината от дилърите в Сентръл Парк са ченгета и чакаха точно типове като него, за да ги задържат.

Изхвърли наполовина изядената пица в най-близкото кошче и зарови ръка в джобовете на моряшкото си палто „Хуго Бос“, където намери недопушена цигара. Пресече Пето авеню и седна на една пейка в парка да я запали. Не обърна внимание на групичката от хилещи се десетокласнички с тъмносини униформи на „Констънс Билард“, които му отправяха сладострастни нежни погледи, докато го подминаваха.

С усмивка тип „знам, че съм неустоим“, златистокестенява коса, смарагдовозелени очи, винаги загорял тен и секси опит в строежа и управлението на платноходи, Нейт Арчибалд бе най-желаното момче в Горен Ийст Сайд. Не му се налагаше да търси девойки. Те сами му се хвърляха. Буквално.

Нейт дръпна силно от горящата цигара и извади мобилния си телефон от джоба. Проблемът беше, че приятелите му по трева от „Сейнт Джуд“ — Джереми Скот Томпкинсън, Чарли Дърн и Антъни Авалдсен — всичките купуваха от Мичел. Мичел бе най-добрият. Все пак заслужаваше си да им звънне и да провери дали някой от тях не е успял да се запаси, преди дилърът им да изчезне.

Джереми беше в такси на път за междуучилищното състезание по скуош на 92-ра улица Y.

— Съжалявам, пич — гласът му пращеше по телефона, — цял ден съм на „Золофт“ — взех го от майка си. Защо просто не купиш евтин от онези дилъри в парка, или нещо подобно?

Нейт сви рамене. Да купуваш евтина трева в парка — това бе толкова… ниско.

— Нямай грижа, пич — каза на Джереми. — До утре.

Чарли беше в комплекс „Върджин“ и купуваше дискове с малкия си брат.

— Много яко — каза, когато Нейт му описа ситуацията. — Близо си до парка, нали? Купи евтин.

— Даа, окей — отговори Нейт. — До утре.

Антъни беше на кормуване в новото спортно BMW-M3, което му подариха родителите преди седмица за осемнадесетия му рожден ден.

— Потърси нещо в аптечката на майка си — посъветва го той. — Родителите са краен вариант.

— Ще потърся — отговори Нейт. — По-късно. — Той затвори и дръпна за последно от малката цигара. — По дяволите! — изпсува, изхвърляйки остатъка в мръсния сняг под краката си.

Този семестър трябваше да бъде двадесет и четири часов купон. Имаше успешно интервю в „Браун“ през септември и беше сигурен, че молбата му е направила достатъчно впечатление, за да го приемат. Освен това, вече не излизаше с малката Джени Хъмфри, която бе много сладка и имаше огромни гърди, но която отне прекалено много от свободното му време. За останалата част от учебната година Нейт беше планирал да се напушва, да се събира с приятелите и просто да го кара спокойно, докато завърши. Без доверения му дилър, този план беше безсмислен.

Нейт седна отново на зелената дървена пейка и заби поглед във варовика на луксозните жилищни сгради на Пето авеню. Вдясно от него можеше да види ъгъла на кооперацията на Блеър на 72-ра улица. Високо, на последния етаж, сивата котка на Блеър, Кити Минки, сигурно се беше опънала върху розовата кувертюра на леглото на стопанката си, нетърпелива да се прибере вкъщи и да я почеше под брадичката с коралово розовите си нокти. Импулсивно, Нейт започна да избира мобилния й телефон. Позвъня шест пъти, преди тя да го вдигне.

— Ало? — отговори Блеър с метален глас.

Тя беше в новия салон на Гарън на Източна 57-ма улица, декориран като турски харем. От тавана висяха прозрачни розови и жълти воали, а в салона бяха нахвърляни огромни розови и жълти бродирани възглавнички, където клиентите да се отпуснат и да опитат турско кафе, докато чакат реда си. Пред всеки фризьорски стол имаше огромно огледало с позлатена рамка. Джани, новият фризьор на Блеър, тъкмо беше разресал току-що измитата й, намазана с балсам коса. Притиснала мобилния телефон във влажното си ухо, Блеър се взираше в отражението си. Това бе критичният момент: Щеше ли да се осмели да се подстриже?

— Хей. Аз съм, Нейт — тя чу стария познат глас в ухото си.

Блеър беше прекалено шокирана, за да отговори. Не бяха разговаряли от навечерието на Нова година и дори тогава разговорът завърши зле. Какво правеше Нейт, като й се обажда сега?

— Нейт? — Блеър отговори полунетърпеливо, полулюбопитно. — Много ли е важно, защото в интерес на истината не мога да говоря. Хващаш ме в много неподходящ момент.

— Нее, не е важно — отговори Нейт, мъчейки се да измисли някое смислено обяснение защо изобщо й се обажда. — Хрумна ми, че може да те интересува, че реших да го зарежа. Знаеш — да не пуша вече трева — той изрита купчина замръзнали боклуци. Дори не беше сигурен, че това е истина. Наистина ли зарязваше тревата?_ Завинаги_?

Блеър стискаше телефона и мълчеше объркано от другата страна на линията. Нейт винаги беше странен — особено като беше напушен, но никога толкова странен. Джани потропа нетърпеливо по стола й с гребена от костенуркова черупка.

— Супер, това е добре за теб — каза най-накрая. — Виж, трябва да те оставям, става ли?

Блеър звучеше заета, а Нейт дори не знаеше защо изобщо й се обади.

— Доскоро — промърмори той и мушна телефона обратно в джоба на палтото си.

— Чао — Блеър метна сребристорозовата „Нокия“ в червената си раница и изпъна рамене на кожения въртящ стол.

— Готова съм — каза на Джани, като се опитваше да звучи уверено. — Само запомни, искам я къса, но женствена.

Малки бръчици от смях се появиха по загорялото лице на Джани, с нарочно пусната няколкодневна брада. Той премигна с тъмните си кафяви очи с дълги мигли. „Точно кат Катерина Хепбърн. Нали?“

М-хм.

Блеър затегна колана на бежовото наметало, което й дадоха в салона и се взря в отражението на Джани и черната му, намазана с гел коса, надявайки се, че не е толкова глупав и некомпетентен, колкото изглеждаше. Може би беше просто въпрос на произношение. „Не, не Катрин Хепбърн. Одри Хепбърн. Знаеш, като Закуска в Тифани? Моята красавица? Забавно лице?“ Блеър се замисли за още някоя известна личност, някоя с прилична къса прическа.