Арън вдигна рамене.

— Не знам. Мисля, че той е просто един инвестиционен банкер, влага много пари в „Йейл“ и ти флиртуваш с него само защото толкова много искаш да влезеш. Което е много жалко, мене ако питаш.

— Но не те питам — отговори Блеър. — Но може би трябва да се вслушам в Господин-приет-рано-в-„Харвард“-въпреки-че-единственото-което-прави-е-да-седи-по-бельо-и-да-пие-бира-преструвайки-се-че-свири-в-суперсъстав-който-всъщност-е-пълна-нула, тъй като ти очевидно знаеш всичко.

Едно такси спря рязко на ъгъла на 43-та улица и остави някого. Блеър се втурна към него.

— Недей да съдиш за нещо, от което нищо не разбираш! — извика на Арън, преди да скочи в колата и да тръшне вратата.

Арън потрепери в тънкото си памучно яке и сви раменете си срещу студения вятър, докато вървеше на изток по 42-ра улица към Централна гара. Хубаво щеше да бъде да види за малко приятелите си. Жените бяха голямо шило в неговия вегетариански задник.

Но си го заслужаваме — нали?

Дан полагаше усилия да не зяпа моделите, които дефилираха топлес на шоуто „Повече от голи“ само с къси кафяви плисирани полички — толкова къси, че можеше да види белите им гащички — прекрасен модел от петдесетте години, така прилепнали по телата им, че задните им части изпъкваха. Вместо да седи на първия ред, където го бе сложила Ръсти Клайн между Стиви Никс и актрисата с дълги бедра Ванеса Бийкрофт, Дан седеше откъм клуба на улица „Харисън“, сграбчил черната си кожена тетрадка, мъчейки се да изглежда вдъхновено, в случай че Ръсти Клайн е наблизо и тайно го наблюдава.

Шоуто се съпровождаше от странна немска музика и сцената беше обсипана със слама. Малки момчета с дълги руси коси и облечени в кожа водеха блеещи козички на кожени каишки. Изключително високите модели танцуваха около тях с олюляващи се гърди.

Варварство, написа Дан набързо. Козите акаха по цялата сцена и той забеляза, че поличките на моделите са с разкъсани краища. По бузите им течаха сини сълзи от спиралата. Разстроени доячки, написа Дан, опитвайки се да не звучи напълно неуместно. Освен това какво, по дяволите, правеше на модно шоу?

Двадесет и няколко годишната брюнетка, която седеше до него се наведе и надникна да прочете написаното.

— С кого работиш? — попита тя. — „Нилон“, „Тайм аут“? — Носеше островърхи кристални очила, прикрепени със златна верига около врата й. — Защо не си седнал с пресата?

Дан затвори черната тетрадка, преди да е прочела повече.

— Поет съм — каза важно. — Ръсти Клайн ме покани.

Жената не изглеждаше особено впечатлена.

— Какво си публикувал напоследък? — попита недоверчиво.

Дан пъхна тетрадката си под мишница и поглади новите си бакенбарди. Една от козите се отвърза и избяга от сцената. Четирима мъже от охраната се втурнаха след нея.

— Всъщност една от последните ми поеми в момента е публикувана в Ню Йоркър. Казва се „Мръсници“.

— Не може да бъде! — възкликна жената. Тя сложи в скута кожената си чанта „Повече от голи“ и извади един екземпляр на Ню Йоркър. Разгърна го и намери страница 42.

— Нямаш представа. Прочетох тази поема по телефона на всичките си приятелки. Не мога да повярвам, че си я написал.

Дан не знаеше какво да каже. Това бе първата му среща с истински обожател и се чувстваше едновременно смутен и възбуден.

— Радвам се, че ти харесва — отговори скромно.

— Да ми харесва? — повтори жената. — Ти промени живота ми! Имаш ли нещо против да ми дадеш автограф? — попита тя и подхвърли списанието в скута му.

Дан вдигна рамене и извади химикалката си. Даниел Хъмфри, написа точно до поемата, но подписът му изглеждаше малко невзрачен и безличен и затова добави още една малка завъртулка. Надраска няколко реда от историята на Габриел Гарсия Родс — живо кощунство, но на кого му пукаше. Даваше първия си автограф. Беше известен — истински, гениален писател!

— Толкова, толкова много съм ти благодарна — каза жената и прибра списанието. Тя посочи към тетрадката му. — Продължавай да пишеш — прошепна почтително. — Извинявай, че те притесних.

Немската фолклорна музика премина в опера и малките момчета с козичките напуснаха сцената. Моделите се появиха с дълги черни вълнени пелерини, електрикови кожени ботуши над коляното и шапки с щраусови пера. Изглеждаха като героини от филма Властелинът на пръстените.

Дан отвори тетрадката си и започна да пише. Добри и лоши вещици. Преследващи гладни вълци. Той захапа края на молива си и добави: Искам една цигара, по дяволите.

За своето появяване на шоуто „Култура на хуманността“ от Джедедая Ейнджъл на магистрала 1 в Челси, Ванеса наруши традицията си да носи само черно и зае от Руби една червена блуза с дълбоко деколте и три четвърти ръкави. Беше я обличала и преди с голям успех — може би заради изрязаното деколте, което разкриваше линията между гърдите й и част от черния дантелен сутиен. Ванеса пристигна късно, сестра й настоя да вземат такси и естествено, таксито заседна в снега близо до „Юниън Скуеър“. Докато шофьорът крещеше на Пътна помощ по клетъчния си телефон, Ванеса напусна кораба. Когато накрая пристигна в клуба, ушите й бяха измръзнали и приличаше на снежен човек. Модното шоу вече беше започнало и тя беше сигурна, че няма да я пуснат на гаражната врата, но когато каза името си на момичето от входа, то извика един мъж от охраната и я придружиха лично с фенерче до мястото й в центъра на първия ред. На стола имаше прикрепена картичка и името КРИСТИНА РИЧИ беше задраскано с черен маркер. На негово място пишеше ВАНЕСА ЕЙБРАМС. Никога досега през целия си живот Ванеса не се беше чувствала толкова специална.

Стаята беше тъмна, с изключение на запалените високи свещи от двете страни на подиума. Моделите в морскосини моряшки рокли над коляното, с бели кантове и златисти копчета на реверите държаха тръби на устата си и от уредбата ехтеше звукът на силна морска буря. Бялата стена зад сцената беше осветена с прожектор и на нея вървеше документалният филм за Ню Йорк на Ванеса. Филмът беше черно-бял, съчетаващ класиката на четиридесетте години с моряшките рокли на моделите. И докато й се струваше, че всички взимаха прекалено насериозно цялата тази глупост с морската мода, трябваше да признае, че беше много яко да види собствения си филм, отразен с прожектора.

Тънката като сламка жена до нея с дълги червени нокти отвори своя Палм Пайлът и написа Страхотен фон. Носеше идентификационна картичка на Вог на кашмирения си бежов пуловер и кестенявата й коса беше подстригана късо с изсветлени кичури. Продължи да пише. Забележка: да попитам Тед откъде е филмът.

На Ванеса й мина през ум да я побутне леко и да й каже, „Аз го направих“, но реши, че е по-забавно да замълчи и да види какво ще стане. Може би някой ще се отврати от филма, ще вдигне голям шум около него и Ванеса ще стане пословична като долнокачествен режисьор, чиято ужасна изповед за Ню Йорк е уронила сериозно имиджа на Модната седмица. Чудеше се какво прави Дан на шоуто „Повече от голи“. Представи си го да иска огънче от новия бразилски супермодел — Аник, или както там се казваше — без дори да я познава. Това й харесваше най-много в Дан — ангелската му невинност.

Филмът стигна до частта, в която двама възрастни мъже с еднакви черно-бели карирани вълнени палта и черни вълнени шапки играеха шах във Вашингтонския Скуеър Парк. Главата на единия се олюля надолу и той заспа с горящата цигара, подпряна на увисналата му долна устна. Другият тип го плесна по пръстите, за да се увери, че спи, преди да премести една шахматна фигурка, и след това го сръга, за да се събуди.

Бурята затихна на Магистрала 1 и засвири оркестър. Мускулести мъже модели довлякоха една картонена лодка на сцената. Теглеха я с дебели въжета и бяха полуоблечени — единствено с морскосини шорти. Лодката спря и смъкнаха малкото мостче. Жените заизлизаха по двойки — бяха стотици и как се бяха събрали в лодката? Всичките облечени в морскосиньо сатенено бельо от две части с дълги над коляното бели мрежести чорапи, бели ръкавици до лактите и бели кожени ботуши над коляното. Слязоха по стълбата с военна крачка и затанцуваха сложен танц, смесица от акробатика и воден балет. Изведнъж стройните редици от жестикулиращи модели се разделиха, за да разкрият елегантен модел с къдрава червена коса до раменете, облечен с бял костюм от три части със златна диамантена верижка, потраквайки ритмично с токове.