Затвори книгата и кръстоса ръце. Лицето й беше само на няколко инча от това на Елиз.

— Добре, да го направим.

Беше просто експеримент, нещо ново в скучната и снежна нощ.

Елиз се облегна назад и погали ръката на Джени. После и двете затвориха очите си. Елиз притисна устните си в плътно затворената уста на Джени. Не беше точно целувка — беше прекалено сухо. Беше повече като натискане.

Елиз прибра ръката си и двете отвориха очи.

— В книгата пише да се отпуснеш и да се наслаждаваш. Особено когато ти е за първи път.

„Какво става, да не знае книгата наизуст?“

Джени повдигна къдравата си кестенява коса нагоре и издиша дълбоко въздуха през носа. Нямаше представа защо е толкова нервна, но предпочиташе Елиз да се облече.

— Имаш ли нещо против да си сложиш дънките? — попита тя. — Струва ми се, че ще се отпусна повече, ако си с дрехи.

Елиз скочи бързо и нахлузи дънките.

— Така по-добре ли е? — попита тя и седна отново на дивана, без да ги закопчае.

— Да, нека опитаме пак — отговори Джени нетърпеливо. Тя затвори очи, прокара ръце под косата на Елиз и около врата й, опитвайки се да не бъде толкова срамежлива.

В края на краищата, беше артистка и артистите правеха всякакви луди неща.

Когато шоуто „Повече от голи“ приключи, свещите от сцената бяха прибрани и на черните тапицирани стени светнаха червени и сини лампи. Диджей Саси пусна френска хаус музика и клубът на улица „Харисън“ се превърна в дискотека от седемдесетте, пълна с полуголи слаби модели, които пиеха шампанско направо от бутилката.

Дан седеше сам на бара и пиеше коктейл с „Ред Бул“ и един Бог знае какво още. Имаше вкус на аспирин за бебета и го пиеше само защото барманът му обеща, че вътре има кофеин и още нещо, наречено таурин, което със сигурност щеше да го държи хипербуден през цялата нощ.

Внезапно забеляза една изключително висока жена с яркочервена бухнала перука — положително беше перука, розово червило и огромни слънчеви очила да стои по средата на претъпканото помещение с ръце около устата.

— Даниел Хъмфри? Тук ли е Даниел Хъмфри? — извика тя.

Беше Ръсти Клайн.

Дан обърна чашата до дъно и премигна, когато кофеинът, или каквото там имаше в чашата, проникна в мозъка му изведнъж. Запъти се към жената и сърцето му биеше по-силно от музиката.

— Аз съм Дан — каза дрезгаво.

— Ти ли си! Новият ни поет! Прекрасен си! — Ръсти Клайн повдигна очилата си на главата и залюля огромните златни гривни по дългите си кокалести ръце, когато грабна Дан и го целуна по бузите. Парфюмът й миришеше тежко и кисело, като риба тон.

— Обичам те, скъпи — каза тя и притисна Дан силно.

Дан се отдръпна назад. Не беше свикнал да го мачкат така и още по-малко някой, когото едва познаваше. Не очакваше Ръсти Клайн да бъде толкова страшна. Веждите й бяха боядисани, за да са в тон с перуката и беше облечена като боец, с черно кадифено яке „Повече от голи“ и подходящи черни кадифени панталони. На врата й висяха черни перли и покриваха бледите й кокалести гърди.

— Опитах се да напиша още поеми — заекна Дан. — За книгата ми.

— Чудесно! — извика Ръсти Клайн и го атакува отново с устни, намазвайки лицето му с розово червило. — Нека обядваме заедно някой ден през следващата седмица.

— Хм, следващата седмица съм на училище по цял ден, но свършвам в три и половина.

— Училище! — изкрещя Ръсти. — Толкова си сладък! Тогава можем да пием чай. Обади ми се в офиса и кажи на Бъкли, асистентката ми, да го уреди. О, по дяволите! — тя плесна силно Дан по ръката. Ноктите й бяха дълги поне три инча и лакирани в розово. — Има един човек тук, с когото непременно трябва да се запознаеш.

Ръсти се отдръпна и протегна ръце към едно слабо момиче с издължено, тъжно лице и мръсна руса коса. Върху мършавото си тяло носеше само една прозрачна бледорозова рокля и безжизнената й дълга до кръста коса не беше разресана, сякаш тъкмо ставаше от леглото.

— Мистъри Крац, това е Даниел Хъмфри, Даниел, това е Мистъри — Ръсти обяви на висок глас. — Мистъри, скъпа, помниш ли онази поема, която ти дадох да прочетеш? Онази, за която каза… Ох, по дяволите. Оставям те ти да му го кажеш. Сега ако ме извините, отивам да лижа задника на любимия си дизайнер — дано ми подари малко дрехи. Обичам ви и двамата. Чао! — добави тя, преди да си тръгне с черните си обувки със седемсантиметрови токчета.

Мистъри премигна с огромните си и изморени сиви очи. Изглеждаше като Пепеляшка, сякаш е мила пода цяла нощ.

— Твоята поема спаси живота ми — призна тихо. В слабата си ръка държеше издължена тънка чаша със светлочервена течност. — Кампари — каза тя, когато забеляза погледа му. — Искаш ли да го опиташ?

Дан никога не пиеше нещо, в което нямаше кофеин. Той поклати отрицателно глава и пъхна черната си тетрадка под мишница. След това си запали една „Кемъл“ и дръпна дълбоко. Вече беше по-добре. Сега поне имаше какво да прави, когато не знаеше какво да каже.

— И ти ли пишеш? — попита я той.

Мистъри потопи пръста си в питието и го облиза. Краищата на устата й бяха оцапани в червено от кампарито и приличаше на малко момиче, което е яло череши.

— Пиша поеми и кратки разкази. Работя по една книга за кремацията и преждевременната смърт. Ръсти казва, че съм следващата Силвия Плат — отговори тя. — А ти?

Дан отпи от питието си. Не беше сигурен какво искаше да каже с преждевременна смърт. „Имаше ли точно време, в което да умрем?“ Зачуди се дали не може и той да напише една поема за това, но от друга страна, не искаше да й отнеме темата.

— Предполага се, че съм следващият Кийтс.

Мистъри потопи отново пръст в кампарито и го облиза.

— Кой е любимият ти глагол?

Дан дръпна силно от цигарата си и издуха дима в претъпканата шумна зала. Нямаше представа дали е от клуба, от музиката, от кофеина или от таурина, но в този момент се чувстваше изключително жизнен и възбуден — обсъждаше любимите си думи с това момиче Мистъри, чийто живот беше спасил. Започваше да губи контрол.

— Мисля, че „умирам“ — отговори той, после довърши питието си и остави чашата на пода. — Глаголът „умирам“. — Със сигурност звучеше, все едно иска да я впечатли. В края на краищата, тя пишеше книга за преждевременна смърт и кремация. Но си беше истина. Почти всичките му поеми бяха за смъртта. Смъртта от любов, смъртта от гняв, смъртта от скука, от тревоги. Да заспиш и повече да не се събудиш.

Мистъри се засмя.

— И моят. — Сивите й очи и слабото издължено лице бяха потресаващо красиви, но предните й зъби бяха изкривени и жълти, все едно не е виждала зъболекар през целия си живот. Тя грабна още един коктейл с „Ред Бул“ от подноса на минаващия сервитьор и го подаде на Дан.

— Ръсти казва, че поетите са следващите кинозвезди. Някой ден ще обикаляме и двамата в лимузини с лична охрана. — Тя въздъхна тежко. — Макар че това няма да улесни живота ни — тя вдигна чашата си и я чукна с неговата.

— За поезията — вдигна тъжен тост.

След това грабна Дан за тила и го придърпа към себе си, дарявайки го с една дълга, просмукана от кампари целувка.

Дан знаеше, че трябва да отблъсне Мистъри, да й каже, че си има гадже и че е влюбен. Нямаше право на удоволствия с едно странно, почти голо момиче с пожълтели зъби. Но устните на Мистъри бяха сладко-горчиви и му се прииска да разбере защо е толкова тъжна и изморена. Искаше да я открие, така както откриваше перфектната метафора по средата на някоя поема, а за да постигне това, трябваше да продължи да я целува.

— Кое е любимото ти съществително? — прошепна задъхано в ухото й.

— „Секс“ — отговори тя и го целуна отново.

Дан се усмихна, докато я целуваше.

Може би е от таурина, но понякога е толкова хубаво да си лош.

— Значи това си ти. — Красив, загорял, рус тип, облечен с оранжеви шорти за сърф, бели кожени обувки „Биркенсток“ и кафяво-бяло кожено яке без нищо отдолу се усмихваше на Ванеса с ослепително бели зъби. Името му беше Дорк или Дюк и се представяше за режисьор. — Гениалният режисьор.