— Да ти помогна ли? — Елиз се доближи.

Джени се стегна. Можеше да забрави за свенливостта си. При всички положения Елиз ще види гърдите й. Тя свали ръцете си и се обърна с лице към нея.

— Ще освободиш ли малко презрамките? — попита, опитвайки се да звучи равнодушно и подаде сутиена на Елиз — гърдите й висяха пред нея като втасало тесто за хляб. Трябваше да признае, че й олекна. Олекна й, но се смути.

Елиз започна да наглася презрамките и дори не се опитваше да прикрие факта, че беше зяпнала гърдите на Джени.

— Уау, те наистина са големи — отбеляза. — Как можеш да си толкова слаба и да имаш такива цици?

Джени сложи ръце на кръста и погледна в очите Елиз, опитвайки се да намери подходящ отговор, но вместо това избухна в смях.

— Цици? — тя се изхили.

Елиз се изчерви и подаде на Джени сутиена.

— Винаги съм ги наричала така, от малка.

Джени прокара презрамките през ръцете си и се обърна.

— Ще го закопчаеш ли? — Елиз го закопча и Джени се завъртя отново. Сутиенът имаше широка основа, но гърдите й бяха така притиснати една в друга, че гънката между тях беше дълга една миля. Елиз все още я наблюдаваше. — Мислиш ли, че е прекалено предизвикателно? — попита Джени. Тя се ухили. — Имам предвид, че моите цици така изглеждат още по-големи.

Елиз спря да премигва — нещо, което се случваше, когато беше унесена.

— Знаеш ли за какво писах днес в часа по творчество? — попита тя. Джени кимна и се обърна, така че Елиз да разкопчае сутиена.

— Ами за това писах — за твоите гърди.

Джени се напрегна отново. Ако някой мъж ти каже, че е писал за гърдите ти, можеш да си помислиш, че те сваля или е перверзен. Но Елиз беше момиче и нейна приятелка и Джени не знаеше какво да мисли.

— Мисля, че свърших — каза бързо. Тя вдигна от земята стария си сутиен и го сложи. — Ще си купя черния.

Бяха занесли осем сутиена в пробната, но Джени пробва само един.

— Сигурна ли си, че не искаш да пробваш и другите? — попита Елиз.

Джени облече тениската и метна пуловера на ръката си. Малката пробна изведнъж й се стори клаустрофобична.

— Не — отговори, дръпна настрани завесата и излезе в главния салон на отдела за бельо, който, естествено, беше пълен със сутиени. Хубаво щеше да бъде да отиде на някое място, където гърдите не са център на внимание.

На друга планета?

— Искате ли още една кола, госпожице? — попита сервитьорът с папионка.

— Не, благодаря — отговори Блеър, без да вдига очи от земята.

Цялата седмица умът й беше зает само с едно: интервюто й с Оуен Уелс. Направи дори някои проучвания в интернет, за да може да му зададе конкретни въпроси за „Уелс, Трахтман и Райе“ — юридическата фирма, в която беше съдружник. Най-накрая беше четвъртък вечер. Седеше сама в хотел „Комптън“ на ъгловата маса в бар „Линеман“ и го чакаше. Барът беше пълен, най-вече с хора на средна възраст в костюми, ушити по поръчка — обсъждаха бизнес сделки, пиеха уиски с лед или седяха с изрусени мадами, които определено не бяха жените им. Със златистите си стени, снежнобели покривки и джаз музика, барът имаше сексуална изисканост.

Блеър загуби почти три часа в приготовления: един час да се изкъпе, да изсуши косата си и да си направи онази спретната ученическа прическа, която придаваше на лицето й невинно, но интелектуално изражение. Един час, за да се облече с новата рокля „Ле Бест“ — коланът беше в комбинация с обувките „Ферагамо“, които й носеха късмет. Имаха седемсантиметрови токчета, които й придаваха допълнителна увереност и височина; един час, за да се гримира, да придобие онзи свеж и здравословен ефект на дванадесетчасовия сън, защото тя никога не излизаше и никога не доближаваше цигара или алкохол.

Точно така.

Беше само девет без петнадесет. Ако продължаваше да пие още кола, толкова много щеше да се нуждае от тоалетна, че нямаше да издържи интервюто, без да се подмокри. Това, което й се пиеше, беше „Столичная“, но имайки предвид късмета си, Оуен Уелс щеше да се появи на вратата точно когато отпиваше. Щяха да се потвърдят страховете му, че тя е просто една несериозна купонджийка, че иска да иде в „Йейл“, за да се налива и да свали капитана на местния отбор, да забременее и да принуди невинния почтен мъжки представител на „Йейл“ да се оженят.

В този момент един изключително изискан бизнесмен, седнал на бара, завъртя позлатения стол и се усмихна. Имаше вълниста черна коса, светли сини очи с дълги извита мигли и раздалечени черни вежди. Лицето и ръцете му бяха загорели с тена на ежедневния тенис и беше облечен е прекрасен морскосин вълнен костюм с чисто бяла риза и семпли златни копчета за ръкавели. Блеър никога не се заглеждаше по възрастни мъже. Този беше на не по-малко от 38 години, но толкова красив, че не можеше да не го забележиш.

— Ти ли си Блеър Уолдорф? — попита той с дълбок глас, който й се стори познат.

Блеър кимна колебливо.

— Да?

Слезе от стола, остави чашата си на бара и се запъти към нейната маса. Подаде й дясната си ръка.

— Аз съм Оуен Уелс.

— Здравейте! — Блеър се изправи бързо и му подаде ръка напълно объркана. Първо на първо, Оуен Уелс беше колега на баща й и трябваше да бъде стар, лошо облечен, оплешивяващ и дебел. Не че баща й беше такъв. Баща й се упражняваше с личен треньор всеки ден, носеше дрехи по поръчка и имаше страхотна коса. Но той беше гей. Второ на второ, Оуен Уелс каза, че ще носи вратовръзката на „Йейл“, а този тип не носеше изобщо вратовръзка, само чисто бяла риза — разкопчана, така че можеше да види горната част на чистата бяла тениска под ризата върху мускулестите му гърди, които сигурно бяха също толкова загорели, колкото останалата част от тялото му.

Не че си мислеше за останалата част от тялото му.

Трето на трето, тя не очакваше Оуен Уелс да е готин. Толкова много приличаше на Кари Грант в Любовна история, че изпита желание да се хвърли в ръцете му, да му каже да забрави за „Йейл“, да му каже, че беше изцяло негова.

Блеър дойде на себе си точно навреме, за да осъзнае, че все още държи ръката на Оуен. Стисна я толкова здраво и уверено, колкото можеше, притеснена от пълната си липса на концентрация. Срещата й с Оуен имаше само една цел: да го впечатли, за да влезе в „Йейл“.

— Благодаря ви, че направихте усилие да ме видите — каза неуверено.

— За мен е удоволствие — отговори той с дрезгавия си мъжки глас. — Тъкмо си спомних, че трябваше да нося вратовръзката на „Йейл“. Съжалявам. Напълно я бях забравил. Видях те да влизаш, но не бях сигурен, че си ти. Не очаквах да дойдеш по-рано.

Блеър веднага се зачуди дали е забелязал, че след като пристигна, прекара двадесет минути в тоалетната или че си духаше носа в коктейлната салфетка и изучаваше лицето си в огледалцето „Стила“ за евентуални дефекти — някое случайно гурелче или — пази боже — пъпчица.

— Обикновено подранявам — отговори тя. — Никога не закъснявам — тя отпи нервно от колата. Беше ли подходящ момент да му каже колко е впечатлена от работата му по случая „Home Depot“ срещу „Learning Channel“? Трябваше ли да му каже, че има много хубав костюм? Тя пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи.

— Тук е хубаво — каза и веднага съжали. Беше хубав бар, но звучеше сякаш искаше да живее там.

Оуен издърпа назад насрещния стол и я подкани да седне.

— Е, ще започваме ли?

Блеър беше благодарна за освободените му, но делови маниери. Тя седна на ръба на омекотения стол и кръстоса скромно крака.

— Да! — Засия оживено. — Когато кажете.

Сервитьорът пристигна и предложи на Оуен още една напитка. Той си поръча „Мейкърс Марк“ и погледна Блеър въпросително.

— Да ти поръчам ли още нещо, освен кока-кола? Обещавам да не казвам в „Йейл“ или на баща ти.

Блеър присви пръстите си в черните „Ферагамо“. Ако кажеше „да“, щеше да си признае, че й се пиеше, а ако кажеше „не“, щеше да изглежда превзета.