— Ти си абсолютна бомба, истинската статия! Ню Йоркър, проклетият Ню Йоркър!

Дан се подхилваше, малко засрамен. Безброй тетрадки, изпълнени със странни, несвързани поеми бяха натъпкани в прашни кутии в мрачния килер. Въпреки че беше издател на недотам известните бийтпоеми, истината беше, че Руфъс никога не беше публикуван.

— Няма да повярваш — Руфъс продължи и после замлъкна. Дан чу пускането на водата в тоалетната чиния. Нормално. Баща му е говорил от тоалетната.

Дан изпи кафето си и тръгна отново, пресече „Бродуей“ и се запъти към 77-ма улица. Ако не побързаше, щеше да закъснее за първия час по химия. Не че това беше толкова лошо.

— Татко, там ли си? — попита той.

— Чакай малко, сине — Руфъс отговори разсеяно, — заети са ми ръцете.

Дан можеше да види баща си как си избърсва ръцете в протритата червена кърпа на вратата в банята и после изважда списанието изпод мишница, за да прочете поемата на Дан още веднъж.

— Деканите от „Браун“ и „Колумбия“ току-що се обадиха, за да ми кажат какъв гений си — обясни Руфъс. Звучеше с пълна уста и Дан дочу течаща вода. Зъбите ли си миеше? — Олигавиха се целите, алчните копелета.

— „Браун“ и „Колумбия“? Наистина ли? — Дан повтори с недоумение. Тротоарът около него, магазините и пешеходците, всичко неочаквано избледня в бавно движеща се океанска маса. — Сигурен ли си, че бяха те? „Колумбия“ и „Браун“?

— Толкова сигурен, колкото съм сигурен, че урината ми е все още жълта — Руфъс отвърна весело.

Дан обикновено настръхваше от циничността на баща си, но сега го вълнуваше прекалено много собствения му успех. Може би да публикуват творбите ти, в крайна сметка не беше толкова зле. Черните метални врати на училището вече бяха пред него.

— Хм, татко, трябва вече да влизам в час и мерси, че се обади. Благодаря ти за всичко — обзе го изблик на нежност към стария му войнствен татко.

— Няма нищо, момчето ми. Но не се главозамайвай — пошегува се Руфъс и не можеше да скрие гордостта в гласа си. — Не забравяй, поетите са скромно племе.

— Ще запомня — обеща веднага Дан. — Благодаря ти пак, татко.

Затвори телефона, подбутна училищните врати и се насочи към Аги, възрастният портиер, който сменяше перуките си всяка седмица. Мобилният му телефон бибипна и той си даде сметка, че е имал пропуснато обаждане, докато разговаря с баща си. Мобилните бяха забранени в училище, но първия час вече беше започнал и коридорите бяха празни. Докато изкачваше бетонните стълби за лабораторията по химия, той прослуша пощата си.

— Даниел Хъмфри, обажда се Ръсти Клайн от „Клайн, Лоуенщайн и Шут“. — Прочетох поемата ти в Ню Йоркър и, предполагайки, че все още нямаш агент, ще те представлявам. Записала съм те в списъка на гостите за шоуто „Повече от голи“ в петък вечер. Нека говорим тогава. Може би още не го съзнаваш, но ти си жесток, Даниел. Публиката има нужда от млади поети, за да почувства своето нищожество и лековерие. И сега, след като им привлякохме вниманието, постарай се да го задържиш. Ти си следващият Кийтс. Толкова бързо ще те направим известен, че ще забравиш, че не си се родил такъв. Скоро и това ще стане. Чао!

Дан трепереше пред вратата на лабораторията, докато прослушваше за втори път на един дъх съобщението на Ръсти Клайн. Беше чувал за Ръсти Клайн. Тя беше агентът, който уреди едномилионната сделка за книгата за шотландския жокей, който претендираше да бъде незаконният син на принц Чарлз. Дан беше чел за това в Ню Йорк поуст. Нямаше понятие за шоуто „Повече от голи“, но беше много мило от страна на Ръсти да го включи в списъка на гостите, когато дори не се бяха срещали. Освен това обожаваше да го наричат следващия Кийтс. Кийтс бе един от най-важните му източници на влияние и ако Ръсти Клайн беше разбрала това само от една негова поема, той определено искаше тя да го представлява.

Дан прибра телефона обратно в чантата и извади отново Ню Йоркър. Този път обърна на страницата със сътрудниците и прочете кратката си биография, преди да отвори на поемата на страница четиридесет и две. Прочете я от начало до край, без повече да се срамува да види произведението си публикувано. Ръсти Клайн мислеше, че е добър. Ръсти Клайн! Може би беше добър. Той надникна през малкия прозорец на лабораторията по химия и погледна редицата от момчешки глави, подредени като шахматни фигури срещу черната дъска. Училището изведнъж изглеждаше толкова банално. Той беше на път да се занимава с много по-важни и по-хубави неща!

Ненадейно вратата на лабораторията се отвори и смешно ниският господин Шиндълдекер застана, взирайки се в Дан — носеше грозен двуреден костюм и подръпваше закривения си кестеняв мустак.

— Мислите ли да се присъедините към нас, господин Хъмфри, или предпочитате да останете тук и да гледате през прозореца?

Дан сви на руло списанието и го мушна под мишница.

— Мисля, че ще се присъединя към вас — отговори той, влезе в лабораторията и се запъти с бавна крачка към едно от последните места в дъното.

Колко странно. Дан никога не беше спокоен, а сега едва позна гласа си — имаше известна нотка напереност, все едно че нещо ново в него разцъфна и беше на път да излезе.

Беше като стих от една поема на Кийтс — „Защо се смея тази вечер?“ Поезията, Славата и Красотата наистина са вълнуващи…

И Дан определено го чувстваше.

— Нека да излезем навън и да пушим — прошепна Елиз в ухото на Джени на път за закусвалнята в междучасието в единадесет часа — почивката в „Констънс Билард“ за сок и бисквити. Само учениците от горния клас можеха да излизат извън училище по време на почивката, така че тя наистина предлагаше нещо напълно невъзможно.

Джени се спря на стълбите.

— Не знаех, че пушиш.

Елиз разкопча малкия си външен джоб на бежовата раница „Кенет Коул“ и извади наполовина изпушен пакет Marlboro lights.

— Само понякога — отговори тя и прибра пакета, преди да се появи на стълбите някоя учителка. — Идваш ли?

Джени се поколеба. Ако портиерката ги види да тръгват, можеше да им се разкрещи, да се обади на учителката или дори на техните родители. „Как…?“

— Хайде да тръгваме — Елиз я подкани и я дръпна за ръката. Тя се затича по стълбите, влачейки Джени след себе си. — Тръгвай, тръгвай, тръгвай!

Джени затаи дъх, докато следваше Елиз по стълбите и прекоси през фоайето, застлано с червен килим към входните врати. Трина, портиерката, лаеше нещо по телефона и в същото време сортираше пощата. Тя дори не забеляза двете първокурснички, които профучаха покрай нея, без да се разпишат.

Блеър седеше сама на верандата на Източна 94-та улица, където се събираха ученичките от горния курс на „Констънс Билард“, пушеше ядосано ултралеки „Мерит“ и преглеждаше въпросите за интервюто в колежа, за което се готвеше от октомври. Оставаха само два дена до интервюто й с Оуен Уелс и тя нямаше намерение да се провали и този път.

„Разкажи ми за твоите интереси. С какви неща се занимаваш след училище?“

„Президентка съм на Френския клуб и Училищния съвет за социални услуги. Освен това съм съветничка в консултантска група и съветвам първокурсничките по обществени въпроси. Имам Национална награда по тенис — през лятото играя всеки ден, а през зимата два пъти седмично. Доброволка съм в обществените кухни винаги, когато мога. Председателствам организационните комитети на осем вида благотворителни дейности през годината. Тази неделя щяхме да организираме бал за Деня на свети Валентин в полза на «Малки сърца» — благотворително дружество за деца със сърдечни проблеми, но балът беше отменен заради Седмицата на модата. Притеснявахме се, че никой няма да дойде. Изпратих писма на всички от списъка за гости и събрах почти 300 000 долара. Събирането на дарения определено е една от силните ми страни и категорично смятам да бъда доброволка в «Йейл».“