Да. Точно така беше.

По павираната улица изгромоли камион за бира. От каросерията долитаха изкусителни бълбукащи звуци.

Крис пресече на другия тротоар, продължи надолу по улица O и докато минаваше край гимназията „Света Троица“, изотзад я догони някакъв свещеник, бръкнал в джобовете на шушляковото си яке. Млад. Много напрегнат. Небръснат. Малко след като я задмина, той свърна надясно по тясна пресечка към двора зад църквата.

Заинтригувана, Крис спря на пресечката и го проследи с поглед.

Свещеникът вървеше към бяла дървена къщичка. Старата мрежеста врата изскърца и отвътре излезе друг свещеник. Той отривисто кимна на младежа и с наведена глава забърза към входа на църквата. Вратата на вилата пак изскърца и Крис видя трети свещеник. Приличаше… Хей, та това е той! Да, същият, който се усмихна, когато Бърк каза „чука се“! Само че сега изглеждаше много сериозен, когато безмълвно поздрави новодошлия и го прегърна през раменете с благ и някак бащински жест. После въведе младежа вътре и мрежестата врата се затвори с бавно, жалостиво скърцане.

Крис се загледа в обувките си. Беше озадачена. Що за история? Запита се дали йезуитите ходят на изповед.

От далечината долетя глух тътен на гръмотевица. Крис вдигна очи към небето. Щеше ли да завали?… възкресението и вечният живот…

Да. Да, разбира се. Другия вторник. В далечината изпращя мълния. Не ни се обаждай, малката, скъпа, ние ще ти се обадим.

Тя вдигна яката на шлифера и бавно продължи напред.

Надяваше се да завали.

След минута вече си бе у дома. Изтича до тоалетната. После влезе в кухнята.

— Привет, Крис, как мина денят?

До масата седеше красива блондинка на двайсет и няколко години. Шарън Спенсър. Свежа. От Орегон. През последните три години работеше като секретарка на Крис и наставничка на Ригън.

— О, обичайните щуротии. — Крис лениво пристъпи до масата и започна да преглежда пощата. — Има ли нещо вълнуващо?

— Искаш ли другата седмица да вечеряш в Белия дом?

— Де да знам, Марти; на теб какво ти се прави?

— Да се натъпча с шоколад до премаляване.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая.

— Какво прави?

— Вае. Птица, струва ми се. За теб.

— Да, тъкмо птица ми трябва — промърмори Крис. Тя пристъпи до печката и си наля чаша горещо кафе. — Шегуваше ли се за вечерята?

— Не, разбира се — отвърна Шарън. — В четвъртък е.

— Много народ ли ще има?

— Не. Доколкото разбрах, само петима или шестима.

— Страхотно!

Стана й приятно, но не беше особено изненадана. Всички жадуваха за компанията й: шофьори, поети, професори, крале. Какво харесваха в нея? Жизнеността?

Крис седна до масата.

— Как мина урокът?

Шарън запали цигара и се намръщи.

— Пак имахме трудности с математиката.

— Сериозно? Чудна работа.

— Да, знам. Това й е любимият предмет.

— Ами такава е днешната математика. Господи, аз не бих могла дори да си разваля дребни за автобуса, ако…

— Здравей, мамо!

Дъщеричката на Крис се втурна през вратата с разперени ръце към майка си. Две рижави опашки. Грейнало луничаво лице.

— Здрасти, малко чудовище. — Широко усмихната, Крис сграбчи детето в прегръдката си и млясна възторжено сочната розова бузка; не можеше да удържи бликналата си обич.

— Мммляс-мммляс-мммляс! — Още целувки. После тя се отдръпна, вгледа се в лицето на Ригън и попита: — Е, какво прави днес? Нещо вълнуващо?

— Е, разни работи.

— Какви работи? Хубави ли бяха?

— Чакай да си помисля. — Ригън опря колене в краката на майка си и леко се залюля напред-назад. — Ами… учих, разбира се.

— Аха…

— И рисувах.

— Какво рисува?

— Ами… цветя, нали знаеш. Маргаритки. Само че розови. И после… а, да! Онзи кон! — Очите на Ригън внезапно се разшириха от вълнение. — Онзи човек имаше кон, нали разбираш, там, край реката. Вървяхме, мамо, нали разбираш, и после дойде онзи кон, беше толкова красив! О, мамо, трябваше да го видиш, и човекът ми позволи да го яхна! Наистина! Е, само за минутка!

Крис намигна многозначително на Шарън.

— Същият ли? — попита тя и повдигна вежди.

Когато Крис се прехвърлиха за снимки във Вашингтон, русата секретарка, която бе станала буквално част от семейството, се настани при тях в стаята за гости на горния етаж. Но после се запозна с „конника“, който ползваше услугите на една близка конюшня и тогава Крис реши, че Шарън се нуждае от място за уединение. Нае й апартамент в скъп хотел и настоя да плати сметката.

— Да, същият — усмихна се Шарън.

— Конят беше сив — добави Ригън. — Мамо, не може ли да си вземем кон? Тоест, исках да кажа може ли?

— Ще видим, скъпа.

— Когато ще си имам кон?

— Ще видим. Е, къде е твоята птица?

При тия думи Ригън я изгледа с недоумение спря за миг, после се завъртя към Шарън и се усмихна широко, разкривайки шините върху зъбите си, но в усмивката имаше и плах упрек.

— Казала си! — Тя отново се обърна към майка си и се изкиска. — Трябваше да е изненада.

— Искаш да кажеш…

— С дълга смешна човка, както я искаше!

— О, Ригс, толкова си мила. Може ли да я видя?

— Не, още не съм я оцветила. Кога ще вечеряме, мамо?

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Още не е станало пет. Кога обядвахте? — обърна се Крис към Шарън.

— О, някъде към дванайсет — отговори Шарън.

— А кога се прибират Уили и Карл?

Крис им беше дала свободен ден.

— Към седем, мисля — каза Шарън.

— Мамо, може ли да отидем на ресторант? — обади се умолително Ригън. — Може ли?

Крис хвана ръката на дъщеря си, усмихна се нежно и я целуна.

— Бягай горе да се облечеш и тръгваме.

— Обичам те!

И Ригън изтича към стаята си.

— Скъпа, облечи си новата рокля! — извика след нея Крис.

— Иска ли ти се пак да си на единайсет? — попита замислено Шарън.

— Знам ли… — Крис отново започна да преглежда писмата. — Със сегашния ум? И с всички спомени?

— Естествено.

— В никакъв случай.

— Помисли пак.

Крис остави писмата и взе една папка е прикрепен към корицата плик от нейния агент Едуард Джарис.

— Мисля, че бях им казала за известно време да не ми пращат сценарии.

— Трябва да го прочетеш — каза Шарън.

— Тъй ли?

— Да, аз го прочетох тази сутрин.

— Добра вест?

— Според мен страхотна.

— И ще играя монахиня, която открива, че е лесбийка, нали?

— Не, нищо няма да играеш.

— Я гледай ти! Значи киното наистина е тръгнало към добро. Какви ги дрънкаш, Шарън? Защо ми се хилиш така?

— Искат да бъдеш режисьор — обясни плахо Шарън и пусна облаче дим от цигарата си.

— Какво?

— Прочети писмото.

— О, Боже, Шар, ти се шегуваш!

Крис грабна писмото и очите жадно запрескачаха от дума на дума: „… нов сценарий… триптих… студиото иска сър Стивън Мур… приема ролята при условие…“

— Да режисирам неговите сцени!

Крис размаха ръце и нададе дрезгав, писклив вик на радост. После притисна писмото към гърдите си.

— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!

Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“

Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…

— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.

— Виж в гардероба — отговори Крис.

— Вече гледах там!

— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори: