За момент спря пред къщата, вдъхна дълбоко чистия утринен въздух и се вслуша в приглушените всекидневни звуци на пробудения живот. Хвърли печален погледна надясно, където стръмни каменни стъпала слизаха към далечната улица M, а малко по-нататък се извисяваха причудливите старинни кули и средиземноморският керемиден покрив на най-старата сграда на Джорджтаунския университет. Странно. Странен квартал, помисли си тя. Дявол да го вземе, защо пък да не остана? Да купя къщата. Да заживея тук.

От далечината долетя тежкият камбанен звук на часовника в университетското градче. Меланхоличният отзвук тръпнеше по тинестите води на реката и се процеждаше право в умореното сърце на актрисата. Тя тръгна към работата си, към суматохата и бутафорната имитация на старини.

Щом влезе през главната порта на студентското градче, депресията й поотслабна, после почти изчезна, когато зърна редицата каравани-гримьорни по алеята близо до южната ограда; а към осем часа, със започването на първите снимки, вече беше почти напълно във форма и почна да спори за сценария.

— Хей! Бърк! Погледни тая глупост, ако обичаш!

— О, ти си имала и сценарий! Колко мило!

Режисьорът Бърк Денингс — спретнат, приказно строен и с лукаво намигащо ляво око — сръчно откъсна с потрепващи пръсти тънка хартиена ивица от нейния сценарий и се изкиска.

— Ето че си намерих и нещо за дъвчене.

Двамата стояха на площадката пред административната сграда на университета сред тълпа актьори, статисти и хора от техническия екип. Тук-там по моравата се мяркаха любопитни зрители, предимно от Йезуитския факултет. Отегченият оператор разгърна вестник, а Денингс лапна хартията и пак се изкиска. Още от сутринта лъхаше на джин.

— О, да, страшно се радвам, че са ти дали сценарий.

Този изящен, деликатен и застаряващ мъж говореше с тъй чаровен и изискан британски акцент, че от устата му дори и най-грубите ругатни звучаха изтънчено, а когато той пиеше, винаги изглеждаше готов да избухне в неудържим смях.

— А сега кажи, скъпа. Какво има? Какво те тормози?

Във въпросния епизод деканът на въображаемия факултет от сценария трябваше да говори пред група студенти в опит да предотврати седяща стачка. После Крис трябваше да изтича нагоре по стъпалата към площадката, да грабне мегафона от ръцете на декана и да посочи към административната сграда с вик: „Да срутим това!“

— Няма никакъв смисъл — каза Крис.

— За мен е напълно ясно — излъга Денингс.

— Тъй ли? Е, обясни ми го тогава, мъдрецо. От какъв зор ще срутват сградата? Защо? Каква ти е идеята?

— Будалкаш ли ме?

— Не, питам защо.

— Защото я има, мила моя.

— В сценария ли?

— Не, тук, пред нас.

— Стига, Бърк, това просто не е в неин стил. Изобщо не е в характера й. Не би го направила.

— Като нищо ще го направи.

— Не, няма.

— Да викнем ли сценариста? Мисля, че е в Париж!

— Укрива ли се?

— Чука се!

Той подметна думата с безупречно произношение и лисичите му очи проблеснаха върху бледото лице, докато сквернословието се издигаше към готическите камбанарии. Крис избухна в смях и се хвана за раменете му, за да не падне.

— О, Бърк, ти си невъзможен, по дяволите!

— Да — отвърна той със скромността на монарх, потвърждаващ, че три пъти е отхвърлял короната. — И сега какво ще правим със сценария?

Крис не го чу. Озърташе се притеснено към един йезуит на около четирийсет години в тълпата зрители, за да види дали е чул неприличната дума. Човекът имаше мургаво, загрубяло лице. Като на боксьор. Очите му бяха печални и скръбни, но срещнаха нейния поглед с успокояваща топлина. Той се усмихна и кимна. Беше чул. Погледна часовника си и се отдалечи.

— Попитах те дали да продължим с епизода.

Крис се обърна и го изгледа разсеяно.

— Ами да, Бърк. Хайде да го направим.

— Слава на Всевишния.

— Не, чакай!

— Мили Боже!

Тя възрази срещу структурата на епизода. Смяташе, че с репликата си достига върховната точка и напрежението спада, когато веднага след това нахълтва в сградата.

— Това не добавя нищо — заяви Крис. — Тъпо е.

— Да, скъпа, тъпо е — искрено потвърди Бърк. — Но монтажистът настоява да го направим, тъй че няма накъде. Разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Естествено, че не разбираш, скъпа, защото си абсолютно права. Наистина е тъпо. Виждаш ли, тъй като в следващата сцена — Денингс се изкиска — Джед излиза през същата тази врата, монтажистът е сигурен, че ще спечелим номинация, ако предишната сцена завърши с твоето излизане.

— Шегуваш ли се?

— О, съгласен съм с теб, скъпа. Идеята е просто безумно шантава. Но сега дай да снимаме, а аз ти гарантирам, че ще отрежа кадъра в окончателния вариант. С огромно удоволствие.

Крис се разсмя. И прие. Бърк се озърна към монтажиста, който имаше славата на избухлив егоист, склонен към безконечни спорове. Той разговаряше с оператора. Режисьорът въздъхна от облекчение.

Изчаквайки на моравата в подножието на стълбището, докато прожекторите загряваха, Крис видя как горе Денингс нахока някакъв нещастен техник и лицето му грейна самодоволно. Той сякаш се наслаждаваше на своята ексцентричност. Но Крис знаеше, че когато е подпийнал, може да избухне внезапно, а ако това се случеше по малките часове, имаше навика да звъни на влиятелни хора и да ги ругае с най-грозни думи заради въображаеми обиди. Тя помнеше един шеф на студио, чиято единствена вина бе, че на работно съвещание забеляза леко оръфаните маншети на ризата на Денингс. В резултат Денингс го събуди около три след полунощ и го нарече „похотлив шопар“, чийто баща, основателят на студиото, бил „най-вероятно смахнат“ и „непрестанно обарвал Джуди Гарланд“ при снимките на „Вълшебникът от Оз“. На следващия ден Денингс се преструваше, че не помни нищо и се усмихваше под мустак докато засегнатите описваха най-подробно какво е направил. Макар че ако му беше изгодно, веднага си спомняше всичко. Крис се усмихна и тръсна глава, като си го спомни как в пристъп на безумна пиянска ярост разгроми кабинета си в студиото, а по-късно, когато директорът на продукцията му връчи подробна сметка и снимки на щетите, той ги отхвърли като „явен фалшификат“, защото пораженията били „много-много по-страшни“. Крис не смяташе, че е алкохолик или дори безнадежден пияница; навярно пиеше и се държеше скандално защото очакваха това от него — просто поддържаше легендата.

Какво пък, помисли си тя, и това е безсмъртие.

Озърна се през рамо да погледне йезуита, който се бе усмихнал на ругатнята на Бърк. Човекът вървеше с клюмнала глава в далечината като самотен черен облак, търсещ дъждовна буря. Крис не обичаше свещениците. Бяха толкова самоуверени. Толкова непоклатими. И все пак този тук…

— Готова ли си, Крис?

— Напълно.

— Добре, пълна тишина! — подвикна асистент-режисьорът.

— Камера — нареди Бърк.

— Работи!

— Снимаме!

Крис изтича нагоре по стъпалата. Статистите я посрещнаха с приветствени викове, а Денингс я гледаше и се питаше какво си е наумила. Прекалено бързо бе отстъпила в спора. Той хвърли многозначителен поглед на отговорника по диалога, който тутакси дотърча и му връчи разгърнат сценарий като престарял църковен послушник, подаващ на требника на своя свещеник за тържествена литургия.

Снимаха само когато слънцето се показваше иззад облаците, но към четири небето окончателно притъмня.

— Бърк, светлината пада — отбеляза тревожно асистент-режисьорът.

— Да, тия шибани облаци плъзнаха по целия свят.

По нареждане на Денингс асистент-режисьорът разпусна екипа до следващия ден.

Крис вървеше към къщи, гледаше тротоара и се чувстваше много изморена. На ъгъла на Трийсет и шеста и улица O тя спря да даде автограф на един стар италиански търговец, който я повика от вратата на своето магазинче. Крис се подписа върху книжен плик за покупки и добави „с най-сърдечни пожелания“. Докато чакаше да отминат колите преди да пресече улица N тя се озърна диагонално към католическата църква с името на някакъв светия. Поддържаха я йезуитите. Беше чувала, че Джон Кенеди я посещавал и там се оженил за Джаки. Опита се да си го представи: Джон Кенеди сред църковни свещи и сбръчкани благочестиви старици; Джон Кенеди, привел глава за молитва. Вярвам… разведряване с руснаците; вярвам, вярвам… Аполо IV сред потракването на броеницата; вярвам във възкресението и вечния живот…