— О, здрасти, Карас — сърдечно го поздрави Ригън.

— Здравей — отговори спокойно свещеникът. — Как се чувстваш?

— В момента съм много щастлив да те видя. Да. Много щастлив. — Дългият белезникав език провисна навън, а очите нагло се вгледаха в Карас. — Виждам, че си в работно облекло. Много добре. — Ново къркорене. — Малко смрад няма да ти попречи, нали, Карас?

— Ни най-малко.

— Лъжец.

— Дразнят ли те лъжите?

— Само донякъде.

— Но дяволът обича лъжците.

— Само изпечените, драги ми Карас, само изпечените. А и кой ти каза, че съм самият дявол?

— Не беше ли ти?

— О, може и да съм го казал. Може. Не съм добре. Между другото, повярва ли ми?

— Да, повярвах ти.

— Тогава приеми моите извинения. Заблудил съм те. Всъщност съм просто един клет изтормозен демон. Един от дяволите. Разликата е тънка, но много важна за нашия отец в ада. Грозно звучи това — ад. Подхвърлих му да променим името на Шотландско измерение, но той никога не ме слуша. Хей, Карас, нали няма да му кажеш, че съм се представял за него? Ще си мълчиш, нали? Когато го видиш.

— Да го видя? Той тук ли е?

— В прасенцето? Де тоз късмет. Тук сме само една малка сбирка на клети души. Между другото, не ни обвиняваш, че сме тук, нали? В края на краищата няма къде да отидем. Бездомници сме.

— И докога смятате да останете?

С изкривено от гняв лице Ригън подскочи от възглавницата и яростно изкрещя:

— Докато свинчето умре! — После също тъй внезапно се отпусна назад и с лигава усмивка добави: — Впрочем денят е чудесен за екзорсизъм.

Книгата! Трябва да го е прочела в книгата!

Погледът на подигравателните очи се впи в него.

— Не се бави, Карас. Започвай.

— Ще ти хареса ли?

— Безумно.

— Но това няма ли да те прогони от Ригън?

— Ще ни обедини.

— Теб и Ригън?

— Теб и нас, вкусно залъче. Теб и нас.

Карас замръзна. Ясно усети лекия леден допир на нечии ръце. Миг по-късно ръцете изчезнаха. Страх ли беше това, запита се Карас. Страх от какво?

— Да, ще се включиш в нашето малко семейство — продължи Ригън. — Разбираш ли, лошото на небесните поличби е там, че видиш ли ги, вече нямаш оправдания. Забелязал ли си за колко чудеса чуваме напоследък? Не по наша вина, драги ми Карас. Стараем се!

Карас рязко завъртя глава, защото чу внезапен тропот. Едно чекмедже на бюрото се бе отворило докрай и свещеникът изтръпна, като го видя да се затваря с трясък. Ето! Доказано паранормално явление! И изведнъж емоциите се свлякоха като парче прогнила кора от дървесен дънер. Свещеникът си спомни за телекинезата и научните й обяснения. Тихо кискане го накара да се обърне към Ригън. Тя се хилеше.

— Какво удоволствие е да си бъбря с теб, Карас — каза тя с познатия гърлен глас. — Чувствам се свободен. Разгулно разпервам огромните си криле. В крайна сметка дори самият факт, че просто ти казвам това, само обрича душата ти на още по-страшно проклятие, мое мило и некадърно докторче.

— Ти ли го направи? Ти ли отвори чекмеджето преди малко?

Съществото, наречено Ригън, не го слушаше. Беше се загледало към вратата, откъдето долитаха нечии бързи стъпки по коридора. Лицето му отново се промени и пред Карас изникна една от другите личности.

— Мръсно копеле! — изкрещя гласът с британски акцент. — Шибан хун!

Карл влезе с касетофона. Без да поглежда леглото, той бързо го подаде на Карас и напусна стаята с пребледняло лице.

— Вън, Химлер! Махай се от очите ми! Върви при куцата си дъщеря! Занеси й кисело зеле. Кисело зеле и хероин, Торндайк! Страшно ще й хареса! Тя…

Карл затръшна вратата и съществото изведнъж пак стана добродушно.

— О, здрасти, здрасти! Какво става? — бодро попита то, гледайки как Карас намества касетофона върху нощното шкафче до леглото. — Ще записваме ли нещо, отче? Колко забавно! Страшно обичам театъра! Обожавам го!

— Добре — отговори Карас и натисна червения бутон за запис. — Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Сега и акредитивни писма ли ще ми искаш, приятел? — изкиска се създанието. — Знаеш ли, в едно ученическо представление играх Пък. — Озърна се. — Между другото, къде ми е питието? Умирам от жажда.

— Ако ми кажеш името си, ще се опитам да ти намеря.

— Да бе — изкиска се то. — И сам ще си го излочиш.

— Защо не ми казваш името си? — попита Карас.

— Шибан мародер!

С тия думи британската самоличност изчезна и мигновено отстъпи място на демоничната Ригън.

— И какво ще правим сега, Карас? А, виждам. Записваме. Какво безсилие!

Карас придърпа стол до леглото и седна.

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Прочети Милтън и ще видиш, че харесвам адските механизми. Те заглушават всички ония проклети и тъпи послания от него.

— За кого говориш?

Съществото шумно пръдна.

— Ето ти отговора.

Изведнъж в ноздрите на Карас нахлу мощна воня. Миришеше на…

— Кисело зеле, Карас? Забеляза ли?

Наистина мирише на кисело зеле, помисли смаяно йезуитът. Сякаш идваше откъм леглото, от тялото на Ригън, после изчезна и остана само предишната смрад. Карас се намръщи. Въобразих ли си го? Самовнушение?

— С кого говорих преди малко? — попита Карас.

— С един от нашата компания.

— Демон?

— Надценяваш го. Думата демон означава „мъдрец“. Той е тъп.

Йезуитът наостри уши.

— О, така ли? И на какъв език демон означава „мъдрец“?

— На гръцки, разбира се.

— Говориш ли гръцки?

— Перфектно.

Един от знаците, помисли развълнувано Карас. Тя говори на непознат език! Не беше се надявал на такъв късмет.

— Pos egnokas hoti presbyteros eimi? — бързо попита той на старогръцки.

— Не съм в настроение, Карас.

— А, добре. Значи всъщност не можеш…

— Казах, че не съм в настроение!

Карас погледна настрани, после пак се обърна към леглото и попита любезно:

— Ти ли отвори чекмеджето?

— Да, уверявам те, Карас.

Карас кимна.

— Много впечатляващо. Трябва да си наистина много мощен демон.

— О, такъв съм, вкусно залъче, такъв съм. Между другото, забеляза ли, че понякога говоря досущ като пародия на онзи лицемер, Клайв Стейпълс Луис?

Съществото избухна в дрезгав, задавен смях. Карас го изчака да млъкне.

— Да, много интересно. Но сега да си поговорим за фокуса с чекмеджето.

— Какво?

— Невероятен е. Питах се, дали можеш да го повториш.

— Като му дойде времето.

— Защо не сега?

— Ами нали трябва да ти оставим някакъв повод за съмнение! Да, колкото да осигурим крайния резултат. — Демоничната личност се изкиска злорадо. — Ах, какво новаторство — да атакувам чрез истината! Да, радостна изненада!

Карас го гледаше и ледените пръсти отново докоснаха тила му. Защо пак този страх, запита се той. Защо?

— Заради мен — изрече Ригън с грозна усмивка.

Карас се поколеба, после бързо прогони съмнението: В това състояние може да е способна на телепатия.

— Можеш ли да ми кажеш какво мисля в момента?

— Драги ми Карас, отегчително е да чета мислите ти.

— О, значи не можеш да четеш мисли. Това ли ми казваш?

Ригън извърна глава и разсеяно подръпна чаршафа.

— Приеми го както си искаш — глухо каза тя. — Както си искаш…

Настана тишина. Карас слушаше как скърца двигателят на касетофона, чуваше задавеното дишане на Ригън. Реши, че трябва да запише още от речта й в това състояние и се приведе напред, демонстрирайки интерес.

— Ти си безкрайно интересно създание — каза сърдечно той.

Ригън се ухили.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, наистина! Бих искал да чуя повече за миналото ти. Така и не ми каза кой си.

— Глух ли си? Казах ти. Дявол съм.

— Да, знам, но какъв точно дявол? Как се казваш?

— Какво те вълнува името, Карас? Сериозно! Добре де, наричай ме Хауди, щом така ще ти е удобно.