— Ако искаш — каза Херман, — ще ида да те пазаря като мой брат.

А дрехи? Това осуетяваше предложението му. Херман не беше по-богат от мен. Неговото пътуване предварително беше платено от брат му до Гиакил, а ние двамата не можехме да дадем толкова, дори ако съберяхме всичките негови и мои пари.

Трябваше да се откажем от тази мисъл. За да ме утеши, той ме заведе да вечерям с него, а след вечерята и на театър, за който един негов съотечественик музикант в оркестъра ни даде две места. Като първа пиеса играеха комедията със заглавие „Открита война“, в която донасяха на сцената едно от действащите лица в сандък.

— Ето твоята работа — каза Херман. — През почивката ще ти обясня какво ми хрумна.

Идеята му беше да купи един голям сандък, аз да се скрия вътре един час преди заминаването и той да го занесе на борда, добре затворен и завързан. Когато излезем в открито море, ще го отвори и капитанът при невъзможността да ме свали на суша, а още по-малко да ме хвърли в морето, ще бъде принуден да ме остави. Веднъж тръгнал, ще трябва сам да намеря начин да ме приемат на работа.

Това беше безумно, но в него имаше нещо авантюристично, което ме съблазни.

На другия ден ние посетихме всичките оказионни магазини на града и намерихме за десет франка един голям сандък, обкован с железни обръчи, който беше точно за моя ръст — сякаш ми беше правен по мярка. Херман го занесе у дома си, където беше подслонил и мен, и проби в него много дупки, за да мога да дишам. Аз се наместих вътре, той го затвори и останах така два часа. Чувствах се съвсем удобно. Можех да движа ръцете и краката си, да се обръщам на страна и на гръб, а когато искам — да сменя и положението си.

Корабът, с който щеше да пътува Херман, тръгваше на другия ден в два часа следобед. Употребих това време, за да разгледам кораба, който се казваше „Ориноко“, и да напиша дълго писмо на мама, за да й съобщя, че най-после тръгвах по море, и за да й поискам прошка, загдето действах против волята й, като се надявах, че така ще бъде по-добре за всички ни. Към това писмо прибавих друго, за Диелет, в което й разказвах всичко, което бях научил от Херман, и й поръчах да бъде нежна към мама.

Два часа преди прилива, точно по пладне, Херман ме накара да вляза в сандъка и подавайки ми парче хляб, каза със смях:

— До утре. Ако огладнееш много, можеш да ядеш.

Трябваше да остана двадесет часа в тази кутия, защото разсъдихме, че ако се покажех много рано, в околността на Хавър, капитанът можеше да ме качи на някоя рибарска лодка или на някой кораб пилот, докато в открито море тази опасност беше много по-малка. Вече дълги дни южният вятър духаше доста силно. За двадесет часа ние трябваше да бъдем оттатък Шербург, насред Ламанша.

Отвътре бяхме заковали две кожени дръжки и аз се улових за тях, за да не бъда много силно подхвърлян при пренасянето. Херман заключи двете брави, уви многократно въжето около сандъка и ме качи на гърба си. Смееше се така силно, че аз се друсах като на кон.

Това веселие беше прекъснато изведнъж с пристигането ни на борда на „Ориноко“.

— Какво е това, което носите? — извика капитанът.

— Куфарът ми.

— Много е късно. Отделението за багаж е затворено.

Точно на това разчитахме и ние. Ако то беше отворено, щяха да ме свалят на дъното на кораба, да натрупат други сандъци върху моя и да остана там чак до Гиакил. Сега щяха да ме оставят на палубата или в кабината на Херман.

Но нещата не се уредиха така лесно. Дълго време капитанът отказваше да приеме сандъка и аз вече мислех, че ще ме върнат на сушата. Най-после ме свалиха в долния етаж на кораба заедно с други сандъци, донесени в последния час.

— Ще ги наместим по пътя — каза един моряк.

По пътя, това нямаше значение. Надявах се, че не ще остана дълго в сандъка.

Скоро чух как въжетата падаха във водата. В същото време завъртяха макарите и над главата ми останаха отмерените стъпки на моряците, които извеждаха кораба вън от дока.

Чрез шумовете аз можех да следя маневрирането от сандъка, както ако гледах с очите си на палубата.

Когато чух шум от движение на коли и неясни гласове, разбрах, че сме вече в шлюза. За няколко минути корабът остана неподвижен, после усетих как бавно бе повлечен напред — това беше влекачът, дошъл да го поеме. По лекото клатушкане, което ме наклони назад, разбрах, че бяхме стигнали входа на пристанището. А щом клатенето стана по-чувствително, знаех, че се намираме между вълноломите. После макарите изскърцаха — това значеше, че вдигаха платната. Корабът се наклони на една страна, въжето за теглене падна във водата, кърмилото изпъшка, навлизахме в откритото море.

И тъй, свърши се! Моряшкият ми живот започваше! Този толкова желан миг, изкупен с цената на толкова мъки, който трябваше, както вярвах, да ми достави много голяма радост, ме остави тъжен и неспокоен. Вярно е, че положението, в което се намирах, не даваше основания за радост.

Може би, ако бях на палубата заедно с моряците, зает с маневрирането, виждащ пред себе си откритото море, а назад сушата и пристанището, щях с радост да се хвърля към неизвестното. Но затворен между четирите дъски на сандъка, аз не можех да прогоня обхващащото ме чувство на ужас.

Три или четири почуквания върху сандъка ме отвлякоха от тъжните размисли. Но тъй като никой не ме повика, не посмях да отговоря от страх да не е някой моряк. Когато чукането се повтори така, щото да разбера, че това е Херман, аз също почуках с ножа си.

Тези почуквания усмириха безпокойството ми.

Най-после, не бях забравен, трябваше само да прекарам няколко часа в този сандък. Когато излезех от него, щях да се намирам в открито море и светът щеше да бъде мой.

Вятърът духаше силно. Корабът, който вървеше пряко вълните, се люлееше целият. Свикнал от малък да ходя на риболов и да се клатя в закотвените лодки, аз никога не бях страдал от морска болест. Мислех се недосегаем за това неразположение и бях много неприятно изненадан, когато скоро се почувствах зле.

Първоначално помислих, че прилошаването ми се дължи на трудността, която изпитвах при дишане, защото въпреки дупките, които предвидливо бяхме пробили в дъските, въздухът трудно проникваше в сандъка и излизаше още по-трудно, така че вътре беше станало много топло. Причината на прилошаването ми обаче скоро се изясни. Замайването и непреодолимото виене на свят, което изпитвах, когато корабът се клатеше надлъж, ми отнеха всяко съмнение.

Това живо ме обезпокои, защото бях виждал как хора, обхванати от това глупаво заболяване, реват като животни. Ако и аз стигнех дотам и някой моряк ме чуеше, минавайки покрай сандъка през време на такава криза?

Често бях слушал да казват, че най-доброто лекарство против морската болест било сънят. Тъй като това беше единственото средство на мое разположение, зарових глава между ръцете си и с всички сили се помъчих да заспя. Дълго време не успявах — леглото ми никак не беше меко. Ако бях имал предвидливостта да снабдя затвора си с малко слама! Сърцето ми следваше движенията на кораба, като се повдигаше и пропадаше заедно с него. Но най-накрая дрямката ме обхвана.

Колко време съм спал, не знам, защото светлината не проникваше в моята кутия и аз бях потопен в пълна тъмнина, която не ми позволяваше да разбера ден ли е или нощ. Само по мълчанието, което цареше на кораба, разбирах, че по-скоро трябва да е нощ. Чувах единствено равномерната стъпка на дежурните върху палубата и от време на време скърцането на кормилото. Клатенето се беше увеличило. Въжетата пращяха, корабните принадлежности свиреха и бучаха, големи вълни удряха тежко стените на кораба, а всичко това показваше, че вятърът се беше усилил.

Дали защото нощният хлад направи въздуха в сандъка по-годен за дишане, или понеже бях свикнал с клатенето, не чувствах вече морската болест и скоро заспах отново, люлян от тази тежка музика, която ме връщаше мислено в моята малка стаичка в бащината ми къща през нощите на големите бури.