— Аха — изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. — Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?

— Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? — учуди се Селърс, като видя банкнотите.

— Ами знам ли и аз? — Смедли-Тейлър стана и се протегна. — Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! — добави той и впери леден поглед в Селърс.

— Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.

— Трябва да е помогнал някой вътрешен — засмя се Джоунс. — Викат, че Царя едва не получил удар!

— Какво общо има Царя с моите пари? — попита Смедли-Тейлър.

— Нищо, нищо.

Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ — усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той — две. Затова сега бе така сит.

— Оох — поглади се Джоунс по корема. — Май множко ми дойде за тая вечер.

— Ще ти мине, не се безпокой — каза Селърс. — Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.

— Какво ще кажете за една партия бридж? — предложи Смедли-Тейлър.

— Чудесна идея — съгласи се Селърс. — Кого да извикам за четвърти?

— Може би Самсън?

— Той ще умре от яд, ако научи за угощението — изсмя се Джоунс.

— Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? — попита Селърс със зле прикрито безпокойство.

Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.

— Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.

— Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.

— Дано! Боже мой, дано се предадат! Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.

— Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред — външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?

Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.

— Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.

— Ти видя ли го?

— Не.

— Някой да го е видял лично?

— Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. — Юърт се помъчи да скрие уплахата си.

— Няма страшно!

— Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… — Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест — казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.

Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.

Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там — сега вече с гръб към лагера, но както винаги — въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.

„Колко са странни хората — помисли си той. — Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение — жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.

Мъжът крачеше по средата на пътя и налчетата му чаткаха по чакъла. Най-сетне той стигна до караулното.

Капитанът — от това разстояние вече се виждаше чинът му, — капитанът спря, изгледа охраната и ревна:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците го изгледаха глупаво. Той отиде до най-близкия, измъкна пушката от ръцете му, заби яростно щика в земята и нареди отново:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците уплашено го изгледаха. Капитанът измъкна револвера си, изстреля един пълнител в краката им и потрети.

— Отдайте чест, копелдаци!

Облян в пот, Авата — японският сержант, страховитият Авата — пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.

— Това е друго нещо! — каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. — Марш сега в караулното!

Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.

Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците се поклониха.

— Добре — остана доволен капитанът. — И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!

Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.

Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.

— Отворете тая врата, копелдаци! — кресна капитанът на охраната.

Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.

Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:

— Оставете го така, по дяволите!

И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.

После изведнъж капитанът се озова пред него.

— Здравейте! — каза той. — Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? — Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.

„Какво има? Какво чак толкова ми има? — отчаяно се луташе мисълта му. — Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.

— Не се бойте от мен — гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. — Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ — истински английски цигари!

— Ще запалите ли?

Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.

— Ей, почакайте! — извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.

Вторият голям страх погълна Чанги — страхът от самия себе си.

„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“

Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние — метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята — не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза: