— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!

— Защо, какво от това?

— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.

— Така ли?

— Разбира се!

— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.

— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:

— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.

— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?

— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.

— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?

— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.

— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.

— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.

— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?

— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.

Мак се наведе и надникна в тенджерата.

— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.

— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.

— Това само показва колко малко знаеш за живота.

— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?

— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.

— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.

— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…

— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…

— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.

— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…

— Ти май си демократ? — разпали се Царя.

— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…

— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.

— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…

— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?

— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.

— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.

— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?

— Къде ти!

— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.

— А за киното ли, Дон? — попита Царя.

— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.

— Бъдещето е на телевизията — каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. — Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.

— Чувал съм за телевизията — рече Бръф, — но никога не съм гледал.

— И аз не съм — кимна Царя, — но от това може да стане страхотен бизнес.

— Може, ама не и в Щатите — изсумтя Бръф. — Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по-малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Питър Марлоу.

— Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де — нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…

— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.

Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.

— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…

И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.

Мигом настъпи тишина.

— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.

— Ти ли си, Грифитс?

— Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?

— Не. Извинявай.

— Я се укротете малко!

— Кой е тоя? — попита Мак.

— Грифитс. Килията е негова.

— Какво?

— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.

— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.

— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.

— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.

— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.

— А ти колко получаваш?

— Десет процента.

— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.

— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.

Бръф се пресегна и разбърка яденето.

— Ей, момчета, завря.

Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.

— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…

Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.

Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.

След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.

— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!

— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.