Полковник Фостър се надигна от земята. Очите му бяха пълни с черна злоба.

— Аз ще го убия — изсъска той. — Това куче трябва аз да го убия. Око за око!

Грей застана пред Фостър, който се бе приготвил за нова атака.

— Полковник Фостър, тази случка ще бъде докладвана, където трябва. На капитан Хокинс е наредено да убие кучето.

Фостър сякаш не го чуваше.

— Искам това животно. Искам да го убия. Както то уби кокошката ми. То ми принадлежи и аз сам ще го убия. — Той тръгна напред, а по устата му все още имаше пяна. — Ще го убия, защото то погуби детето ми!

Грей го спря с ръка.

— Не! С това ще се заеме Хокинс.

— Полковник Фостър — каза отчаяно Хокинс — моля ви, моля ви, приемете извиненията ми. Пощадете кучето, това повече няма да се повтори.

— Естествено, че няма — разсмя се налудничаво полковник Фостър. — Звярът ти ще умре, и то от моята ръка.

Той се хвърли напред, но Хокинс се дръпна, а Грей го сграбчи за ръката.

— Престанете или ще ви арестувам! — изкрещя Грей. — Вие офицер ли сте или какво? Оставете Хокинс на мира и се махайте оттук.

Фостър се отскубна от Грей. После се обърна към Хокинс и просъска:

— Аз ще се разплатя с теб, убиецо. Жестоко ще се разплатя!

Той отиде до кокошарника и пропълзя вътре в къщата си, в дома, който го приютяваше, където спеше и се хранеше със своите деца — пилетата.

— Съжалявам, Хокинс — повтори още веднъж Грей, — но ще трябва да го разкараш.

— Моля те, Грей — не преставаше Хокинс, — умолявам те, отмени заповедта. Всичко съм готов да направя в замяна.

— Не мога. — Грей нямаше избор. — Знаеш, че не мога, Хокинс, приятелю. Не мога. Разкарай го. И то по-бързо.

После се обърна рязко и си тръгна.

Лицето на Хокинс бе мокро от сълзи, кучето се бе сгушило в прегръдките му. В един момент погледът на Хокинс падна върху Питър Марлоу.

— За бога, Питър, помогни ми.

— Не мога, Джони! Съжалявам, но няма как да ти помогна. Нито аз, нито пък другите.

Замаян от мъка, Хокинс огледа смълчаните мъже. Сега вече плачеше, без да крие сълзите си. Мъжете се извърнаха. Нищо не можеше да се направи. Ако виновникът беше човек, щеше да е почти същото, може би съвсем същото. Миг на страдание и после Хокинс избяга, стиснал Роувър в прегръдките си.

— Горкият човек — рече Питър Марлоу на Макс.

— Слава богу, че не е някоя от кокошките на Царя. Щеше да ми се види черен светът тогава.

Макс заключи вратичката и кимна на Питър Марлоу за сбогом. Обичаше да се грижи за кокошките. Човек все успяваше да докопа по някое яйце от време на време. А и нямаше нищо опасно — изпиваш го бързо, счупваш черупката на прах и я слагаш в храната на пилците. Чиста работа. Освен това черупките са полезни за тях. Пък и, дявол да го вземе, какво е някое и друго яйце за Царя. Щом има поне по едно на ден за него, всичко е наред. Хубаво нещо си беше да се грижи човек за кокошките, а на Макс му оставаше още цяла седмица.

По-късно същият ден, точно след обяда, Питър Марлоу си почиваше на леглото.

— Извинявайте за безпокойството, сър — каза някой съвсем наблизо.

Питър Марлоу вдигна очи и видя Дайно.

— Какво има? — попита той и огледа бараката с леко неудобство.

— Ами… може ли да говоря с вас, сър? Обръщението, както винаги, звучеше непочтително.

„Тия американци никога няма да се научат да казват «сър» като хората.“ — помисли си Питър Марлоу. Стана и последва Дайно навън. Американецът го отведе до малката площадка между бараките.

— Слушай, Пит — настойчиво започна той. — Царя иска да те види. Поръча да вземеш със себе си Ларкин и Мак.

— Какво се е случило?

— Каза само да ги вземеш и тях. Ще ви чака в затвора, петдесет и четвърта килия на четвъртия етаж след половин час.

По разпоредба на японците в затвора не пускаха офицери. За изпълнението на заповедта следеше лагерната полиция. Боже мой, ето ти пак рискове.

— Само това ли каза?

— Само това. Петдесет и четвърта килия, четвърти етаж, след половин час. Хайде, ще се видим по-късно, Пит.

„Каква ли е пък тая работа сега?“ — зачуди се Питър Марлоу и побърза да намери Ларкин и Мак.

— Ти какво мислиш, Мак?

— Ами, момчето ми — внимателно подхвана Мак, мисля, че Царя няма да ни извика току-така и тримата, ако не е нещо важно.

— А как да влезем в затвора?

— Трябва да измислим оправдание — предложи Ларкин — в случай че ни хванат. Грей положително ще разбере и ще вдигне пара. Най-добре да се вмъкнем един по един. Аз винаги мога да кажа, че отивам да видя някой от австралийците, дето са там. А ти, Мак?

— Там има няколко момчета от Малайския полк. Тръгнал съм им на гости, и толкоз. Ти, Питър?

— Познавам едни летци вътре. Ще кажа, че искам да ги посетя. — Питър Марлоу се поколеба за миг. — Да отида първо сам, за да видя каква е работата, пък после да ви извикам.

— Не. Ако не на влизане, ще те видят като излизаш, и тогава въобще няма да те пуснат втори път. Не можеш да не се подчиниш, ако лично са ти забранили да влизаш. Не, по-добре да отидем всички. Но поотделно. — Ларкин се усмихна: — Ама мистерия, а? Чудя се, какво ли е станало?

— Дано не си създадем пак главоболия!

— О, момчето ми — обади се Мак: — Само дето си жив в тия времена, и това е главоболие. Няма да съм спокоен, ако не отида. Царя има приятели нависоко. Може да е научил нещо.

— А манерките?

Помислиха малко, после Ларкин наруши мълчанието:

— Ще ги вземем.

— Не е ли прекалено опасно? Искам да кажа, ако сме вътре в затвора и направят внезапна проверка, няма начин да ги скрием.

— Каквото има да става, ще става — каза Ларкин напълно сериозно. — Или ни е писано да ни хванат, или не.

— Хей, Питър — провикна се Юърт, като видя Питър Марлоу да излиза от бараката, — забрави си офицерската лента.

— А, благодаря. — Питър изруга наум и се върна до леглото. — Съвсем ми изхвърча от ума.

— И аз все я забравям. Ама човек трябва да внимава.

— Така е. Много ти благодаря.

Питър Марлоу се смеси с мъжете, тръгнали по пътеката покрай оградата. Упъти се на север, зави зад ъгъла и се изправи пред портата. Смъкна бързо лентата и изведнъж се почувства гол. Струваше му се, че всички лагерници, които го подминаваха или идеха насреща му се питат: „Защо ли е без лента тоя офицер?“ Бариерата при портала бе вдигната — мъжете се връщаха от работа. Повечето от тях бяха изтощени до смърт, тъй като теглеха огромни ремаркета с пънове за лагерните кухни, измъкнати с нечовешки усилия от блатата. Спомни си, че след един ден и него го чака същото. Вече бе свикнал с почти ежедневната работа на летището. Там се изкарваше сравнително лесно. Но събирането на дърва беше друго нещо и опасностите не бяха малки. Мнозина се нараняваха, защото помощни сечива нямаше. Мнозина си чупеха крак или ръка, или си чупеха глезен. За дърва бяха длъжни да ходят всички, всички що-годе здрави — и офицери, и войници, — по веднъж или два пъти седмично, защото кухните не спираха да димят, пък и справедливо беше тези, които могат, да работят и за онези, които не могат.

Точно до портата стоеше един полицай, а от другата страна, облегнат на стената и запалил цигара, корейският часови флегматично оглеждаше минаващите лагерници. Полицаят наблюдаваше мъжете, които се нижеха през вратата. В ремаркето лежеше един лагерник. Почти нямаше ден, в който да не се случи произшествие, но човек трябваше да е напълно изтощен или много болен, за да го върнат в Чанги по този начин.

Питър Марлоу се прокрадна край разсеяните часови и се присъедини към мъжете, които сновяха насам-натам по огромната бетонна площадка. Промъкна се в една от сградите на затвора, пое нагоре по железните стъпала и се запровира между леглата и постелките. Навред гъмжеше от хора — на стълбите, по коридорите в отворените килии, където четири, дори пет души живееха на пространство, предвидено за един. Усети как го обзема ужас, ужасът, че е заклещен — отгоре, отдолу, отвсякъде. Смрадта бе непоносима. Смрад на разлагащи се тела. Смрад на немити човешки тела. Смрад на отдавна затворени на едно място човешки тела. Смрад на стени — стени на затвор.