Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Цял час не можах да го намеря, кучия син. Накрая го открих в зеленчуковата градина. Майчице, ама и тая пикня, дето я сипват вместо тор… Наоколо смърди като харлемски бардак през август.

— То по харлемските бардаци такива като теб ходят. Остротата в гласа на Царя стресна Питър Марлоу.

Усмивката и умората на Макс моментално се изпариха.

— Боже мили, нищо лошо не исках да кажа. Просто така е думата.

— Тогава какво намесваш Харлем? Искаш да кажеш, че вони като публичен дом, хубаво. Ама те всичките смърдят еднакво. Без разлика дали са за бели или за черни. — От гняв лицето на Царя се опъна и вкамени.

— Не се сърди. Извинявай. Нищо лошо не исках да кажа.

Макс бе забравил, че Царя се засяга, ако споменеш нещо лошо за негрите. „Боже мили — помисли си той с яд, — ами че живееш ли в Ню Йорк, той, Харлем, си е част от тебе, какво да го правиш. Пълно е с бардаци, пък и никак не е лошо да чукнеш нещо черно от време на време. Да пукна, ако разбирам защо толкова се докача за тия чернилки!“

— Нищо лошо не исках да кажа — повтори Макс, като се опитваше да не гледа към канчетата. Беше усетил аромата още по пътя към бараката. — Намерих го и му казах каквото поръча.

— Е?

— Ами… прати нещо за тебе — измънка Макс и хвърли поглед към Питър Марлоу.

— Добре де, хайде давай го!

Макс търпеливо изчака, докато Царя огледа внимателно часовника, нави пружината му и го долепи до ухото си.

— Какво има още, Макс?

— Нищо. Ако искаш, да ти измия чиниите, а?

— Може. Свърши тая работа, а после се измитай.

— Ясно.

Макс събра мръсните съдове и ги понесе безропотно към чешмата, но през цялото време си мислеше: „Дяволите да го вземат, ще му го върна аз тъпкано някой ден!“ Питър Марлоу не каза нищо. „Странен човек е Царя — заключи той наум. — Странен и див. Има характер. Хубаво е приятелите ти да са хора с характер, но това крие и своите опасности. Тръгнеш ли на трудна задача, добре е да знаеш кой лети до теб. В едно рисковано начинание, като излизането до селото, трябва да си сигурен в човека, който те прикрива отзад.“ Царя внимателно отвори часовника. Беше водонепроницаем, от неръждаема стомана.

— Аха! — промълви той. — Така си и мислех.

— Какво?

— Фалшив е. Виж.

Питър Марлоу грижливо огледа часовника.

— Струва ми се съвсем редовен.

— Редовен е. Ама не е онова, за което минава — не е „Омега“. Външната част си е добре, обаче вътре е чист боклук. Някое копеле е сменило машинарийката.

Царя завинти обратно задния капак на часовника и замислено го подхвърли в ръка.

— Ето, Питър. Точно за това ставаше дума. Човек трябва винаги да бъде нащрек. Представи си сега, че продам тоя боклук за „Омега“, а не знам, че всъщност не е. Може яко да загазя. Но щом знам предварително, всичко е наред — тогава мога да се подсигуря. Човек трябва да си отваря очите на четири. — Той се усмихна. — Дай да пийнем по още едно кафенце. Търговийката процъфтява.

Усмивката изчезна от лицето му, щом Макс се върна с измитите канчета. Той ги подреди на полицата, кимна раболепно и без да каже дума, се измъкна отново навън.

— Мръсно копеле! — изруга Царя.

Грей още не можеше да се съвземе от деня, когато Йошима намери радиото. Докато крачеше по неравната пътека към интендантската барака, той мрачно размишляваше за новите задължения, които му стовари на плещите комендантът на лагера в присъствието на Йошима, а по-късно полковник Смедли-Тейлър разшири още повече. Явно, че макар официално да бе длъжен да налага новите разпоредби, всъщност трябваше да си затваря очите и нищо да не прави. „Боже господи — мислеше си Грей, — както и да постъпвам, все не мога да им угодя.“ Усети как стомахът му се свива от болка. Спря за миг на място и изчака пристъпът да отмине. Нямаше дизентерия, просто малко разстройство. И малария нямаше. Само една по-лека, но пък и по-коварна тропическа треска, която идваше и си отиваше, когато й скимне. Измъчваше го ужасен глад, а не беше скътал нищичко за черни дни, никакъв неприкосновен запас, никакви пари. Трябваше да преживява само от дажбата, въобще без допълнително, а дажбите бяха малки, страшно малки.

„Като се измъкна оттук — мислеше си той, — никога няма да се оставя гладен, ей богу. Ще ям купища яйца и тонове месо, и захар, и кафе, и чай, и риба. По цял ден ще си готвим двамата с Трина, а когато не готвим, ще правим любов.“ Любов! Каква ти любов, то беше истинска агония. Трина, мръсницата, с нейното вечно „Уморена съм“ или „Боли ме главата“, или „За бога, пак ли?“, или „Е, като нямам друг избор“, или „Добре, щом толкова настояваш“, или „Не може ли да ме оставиш на мира поне веднъж“, а всъщност съвсем не го правеха толкова често и той все се ограничаваше и толкова се измъчваше. Понякога Трина казваше с яд: „Е, хайде, добре.“ След това лампата светваше и тя гневно отиваше в банята „да се приготви“. За миг жадните му очи зърваха отдалеч красотата на тялото и под прозрачната тъкан, после вратата се затваряше и той чакаше, чакаше, чакаше, докато накрая светлината в банята отново изгасваше и тя влезеше в стаята. Всеки път му се струваше, че минава цяла вечност, докато Трина прекоси разстоянието от вратата до леглото. Тогава виждаше единствено чистата красота под коприната и усещаше студенината в очите й, а той не можеше да я погледне и се ненавиждаше. После тя лягаше до него и скоро всичко безшумно свършваше. Трина ставаше и пак отиваше в банята да се мие, сякаш любовта му я омърсяваше. Водата дълго не спираше да тече и когато тя се върнеше, отново лъхаше на парфюм, а той отново се чувстваше незадоволен и се ненавиждаше, че прави любов с нея почти насила. И така всеки път. През шестте месеца на брака им, от които бяха прекарали заедно само отпуската му — двадесет и един дни, — тази агония се бе повтаряла девет пъти. И тя нито веднъж не бе изпитала удоволствие.

Беше й предложил да се омъжи за него само седмица след като се запознаха. Разбираха се, срещнаха трудности, сблъскаха се с обвинения. Майка й го мразеше, защото смяташе, че взема нейната единствена дъщеря точно когато кариерата й започва. Трина беше съвсем млада, едва на осемнайсет. Родителите му го съветваха: почакай малко, войната може скоро да свърши. Ти нямаш пари, пък и тя не е от особено добро семейство. Той се бе огледал наоколо си и изведнъж бе видял по нов начин своя дом — една грохнала съборетина, заобиколена от хиляди други грохнали съборетини сред криволичещите трамвайни релси на Стретъм — и откри, че стаите са малки и светът на родителите му е малък и еснафски, а любовта им е изкривена като релсите.

Ожениха се след месец — Грей изглеждаше прекрасно в униформата си — специално за случая бе взел под наем и сабя. Майката на Трина не присъства на брачната церемония, претупана набързо между две въздушни нападения. Лицата на родителите му изразяваха неодобрение, а целувките им бяха хладни. Трина се разплака и брачното свидетелство се намокри от сълзите й.

Същата нощ Грей разбра, че Трина не е девствена. Тя естествено се държеше така, сякаш е била, и дни наред охкаше: „О, мили, толкова ме боли, потърпи малко!“, но всъщност не беше и Грей се чувстваше обиден, защото неведнъж бе намеквала, че той е първият мъж в живота й. Направи се, че не е разбрал лъжата.

За последен път бе видял Трина шест дни преди неговата част да потегли през океана. Бяха си у дома, в апартамента, той лежеше на кревата и я гледаше как се облича.

— Знаеш ли къде ви пращат? — попита тя.

— Не — отвърна Грей.

Денят бе потискащ, караницата от снощи бе потискаща. Мисълта, че отпуската му свършва днес и трябва да се разделят, го изпълваше с отчаяние.

Той се изправи, застана зад нея и плъзна ръце по стегнатата плът на гърдите й. Желаеше я.

— Престани!

— Трина, не може ли…

— Не се излагай. Знаеш, че представлението започва в осем и половина.

— Има достатъчно време…

— За бога, Робин, престани! Ще ми развалиш грима!

30
{"b":"279290","o":1}