— Не ви разбирам… сър.

— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.

— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.

— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…

— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.

— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.

— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.

— Единствено ти можеш да ни помогнеш…

— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.

Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.

Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.

— Вземи — подаде му той цигарата.

— Ами вие, доктор Кенеди?

— Аз не пуша.

— Блазе ви.

Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.

— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.

Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.

— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.

— Е, какво да се прави…

— Какви бяха ботушите ти?

Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:

— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.

— Искаш ли още една цигара?

— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.

Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.

— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.

Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.

— Умирам — рече той.

— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.

— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.

Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.

— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.

И издъхна.

Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.

— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.

— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.

— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.

— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.

— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.

— Така е. Горките момчета!

Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.

Доктор Кенеди механично премери пулса му.

— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.

— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?

— Естествено, че ще му дадеш хинин!

— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.

— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.

Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.

— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.

Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?

— Да. Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се.

Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.

— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.

— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.

— Искате ли да оперирате?

Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.

— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.

Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.

— Добър вечер, доктор Прудом.

— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.

Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.

— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.

— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.

— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:

— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.

— Идентифицирахте ли трупа?

— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.

Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.

— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.

Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.

— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.

— Имаше ли някакви следи по тялото?

— Не.

Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.

— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.

— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.

— Това изяснява нещата.

— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.

— Може би си прав.

Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.