„Но тогава хората защо се женят, без да обичат? Какъв смисъл има това?“

„Сам по себе си — никакъв. Хората не могат да живеят сами, това е всичко! Те се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта.“

„Майко, моя мила, затова ли така отчаяно плачеш понякога?“

„Да, мойто момиче.“

„Но не бива да плачеш повече. Нали аз съм с тебе? Ти никога не бива да се чувствуваш самотна.“

„Но нали някой ден ще остана без теб. И нали някой ден и ти ще останеш без мене?“

„Никога! — извика тя в себе си. — Никога, майко!“

Нощта бе много тиха, небето — черно, само един висок облак светеше от скритата зад него луна. Тя отново си мислеше за оная странна жена, която всъщност беше нейната баба. Много пъти бе мислила за нея. Но тая нощ като че ли за пръв път проникна в непознатото. В това, което я бе изплашило и изумило.

А всъщност беше толкова отдавна, като в някакво друго съществувание. А в това друго съществувание като че ли и багрите не бяха същите, нищо не беше същото. Така добре си спомняше тая хубава, топла привечер, скоро след това бе залязло слънцето. Навярно е била късна пролет, цялата градинка бе потънала в цъфнали храсти. Децата играеха там до прималя пане — на въртележките, на люлките, на дървената пързалка. Ох, тая пързалка, все още си беше на мястото, децата все още се хлъзгаха по излъсканата й повърхност. Тя и сега понякога спираше Да я погледа — не, не самата пързалка, очите на дечицата, които се спускаха така безстрашно по нея.

Тогава само тя стоеше уплашено пред пързалката, само тя не смееше да се спусне. А беше толкова просто. Изкачваш стълбичките, сядаш на лъскавата дъска и тръгваш. Толкова просто! Само тя не смееше, страхуваше се, все си мислеше, че ще се забие като пирон там долу. Веднъж майка й се опита да й помогне, изкачи се заедно с нея на стълбичките, държеше я усмихната за треперещата ръчичка.

— Ето виждаш ли колко е просто! — говореше тя. — Всички деца го правят, даже най-малките. А ти вече не си дете, ти си момиченце.

— Не, не! — крещеше тя. — Аз искам сама, маминко, сега ме е срам от тебе…

И на другия ден, разбира се, не посмя. И на следващия ден не посмя. И се реши точно тогава, когато бе дошла жената. Но Криста не я забеляза, видя я, когато всичко бе свършило. Изкачи се по стълбите, видя тая смешна височина, която тогава й се струваше шеметна. Но сега вече знаеше, че няма път назад. Седна и полетя… От гърлото й се изтръгна писък, отчаян в първите мигове, след това тържествуващ. Бе докоснала земята така лекичко, така неусетно, че просто не повярва на очите си. Огледа се нетърпеливо — дали някой все пак не е видял нейния подвиг? Никой от децата, разбира се, много важно, че някакъв фъстък се спуснал по пързалката. Но жената я бе видяла.

Беше красива, възрастна жена с посивели коси. Сега Криста помнеше само черната й дантелена блуза с висока яка. Помнеше очилата й без рамки, с почти четвъртити стъкла. Гледаше я тъй, че Криста трепна.

— Браво, мойто момиченце! — говореше тя. — То било толкова лесно!

Говореше тъй, както би говорила майка й. Криста гордо мълчеше, все още си спомняше е пламнали бузи как бе летяла по пързалката.

— Ела при мен! — каза жената.

Гласът й беше толкова ласкав, че Криста веднага отиде. Жената я гледаше някак ненаситно, брадичката й леко трепереше. Едва сега Криста усети, че става нещо странно, нещо страшничко може би. Жената взе малките й ръчички в своите и лекичко ги погали. Изведнъж заплака, наведе се и започна да ги целува. Криста много се уплаши, поиска да побегне, но жената не я пускаше. Тогава изскимтя като кученце, изскубна се и затича. Дори не се обърна назад, когато най-сетне изскочи на улицата.

Тогава нищо не каза на майка си. Смътно усещаше, че се е случило нещо странно, нещо, за което не бива да се говори. Едва няколко дни след тая случка отново се реши да отиде в градинката. Но жената я нямаше. След това повече никога не я видя.

А ето че била жива. Сега Криста знаеше, че на тоя свят има една жена по-самотна от майка й. И безкрайно по-нещастна от нея. И сигурно е била много горда тая сивокоса жена, щом никога след това не бе потърсила ни милост, ни обич.

А светлият облак на небето бе съвсем избледнял, тънка, прозрачна луна показваше връхчето си зад вето. Криста още не спеше, струваше й се, че няма да заспи През тая нощ. И все пак заспа, когато в градинката насреща се обадиха първите птици.

Но сутринта Криста стана свежа и усмихната само с две едва забележими сенки под очите. И все пак не можа да заблуди съвсем майка си. Момичето дори се опита да изтананика нещо под носа си, нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, макар и не съвсем. После закуси прилежно чай и две рохки яйца, взе си чантичката и отиде на лекции.

Майка й се повъртя из кухнята, въздъхна я взе телефона. Насреща веднага й се обадиха.

— Ти ли си Донче?

— Аз съм, лельо Марийо.

— Донче, извинявай, но Тинка ми се вижда някак неспокойна и напрегната. Да не е станало нещо между тях?

— Не. Нищо.

— Сигурна ли си?

— Ами да, снощи бяхме тримата заедно. И всичко си беше съвсем нормално — лъжеше тя с малко напевен глас, по който нейната собствена майка винаги безпогрешно разпознаваше лъжите й. — Защо питаш, да не ти се е оплакала нещо?

— Е, не, разбира се. Само дето ми наговори посред нощ, че Офелия не е обичала Хамлет.

Донка се засмя на телефона съвсем искрено, както се стори на Мария.

— Сашо може да бъде всичко на този свят, само не Хамлет. Пък да не говорим за Тинчето.

— Защо за Тинчето?

— Ами какво е според тебе Офелия, лельо Марийо?… Всеки я навива, както си ще… А опитай с Тинчето, ако си нямаш работа.

Мария помълча един миг — може би тия чавки се познават по-добре една друга.

— И все пак има нещо! — каза тя.

— Какво нещо?… Сашо работи много усилено напоследък. Той си е малко маниак в тия неща, това го казвам за хубаво. Мисли си, че ще направи кой знае какво. Не знам прав ли е, не е ли, но работата доста го е улисала. Той е много амбициозен.

— И смяташ, че Криста не може да го разбере?

— Нищо не смятам. Защото нищо не съм забелязала.

— Може пък аз да се лъжа — каза Мария. — Прощавай за безпокойството.

И затвори телефона успокоена донякъде. Сега пък Донка стана от мястото си и започна да се разхожда нервно — сред хола, в спалнята. И за да не се губи напразно времето, току подритваше нещичко с крак — я сутиенче, я изхлузен чорап, все едно че ги хвърляше с ръка там, където трябваше да си бъдат. Надали бе научила това шетане от баба си, но й се виждаше много удобно. И когато напъха с крак чехлите под кревата, вече бе взела решение — трябва да говори със Сашо. Само дето не знаеше служебния му телефон, нито пък името на института. Няма как, трябва да отиде до Кишо.

Намери го там, където очакваше да го види — под трабанта. Тя го ритна по босия крак, Кишо се измъкна ухилен. Беше целият омацан в смазки, бялкаха се само очите му и зъбите донякъде. Не беше от хората, които се престарават с миенето на зъби.

— Всичко е готово! — каза той. — Довечера сме на „Щастливеца“.

— Само сме за „Щастливеца“ — измърмори момичето.

— Защо, какво е станало?

— Нищо не е станало. Но днеска нямам никакво желание да бутам кола.

— Няма да буташ — всичко е тип-топ. Само чистачките! — погледна я той виновно.

— Какво — чистачките?

— Свиха ми чистачките, това е! Нощес, по никое време.

— Ами чистачки тъй се крадат, бунак такъв! Защо не си ги свалил?

Ами отде да знаел, че има такива безсъвестни типове. Донка го погледна накриво, но нищо не каза — ще види друг път чистачки. Само взе номера на Сашо и се обади от един уличен телефон. Трябваше доста да почака, докато чуе гласа му — кой е?

— Аз съм, Донка — отвърна тя. — Как си?

— Екстра!

Тонът му беше наистина радостен, това я ядоса.

— Ами много хубаво. Искам да поговоря с тебе…