Едва сега академикът забеляза, че ресторантът е пълен — не само с хора, но и с цигарен дим, който свещите бяха безпомощни да изгълтат. Приличаше горе-долу на това, което Сашо му бе подсказал: някакви мъже с набити вратове и тлъсти плешки, някакви западни кастрати, които го отвращаваха с меките си подпухнали лица; най-притеснени му се виждаха преводачките, които се чудеха как да смекчават грубите шеги и двусмислици на шефовете си. Той вдигна малко отвратен погледа си от тая гледка. Келнерът им донесе наденичките. Като събра в шепа всичките си налични сили, Урумов отново проговори:

— Знаете ли какво ще ви кажа?… Нарежете наденичките на по-дребни парчета. След това аз ще ги завия във вестника и ще ги пъхна в джоба си.

— Защо, куче ли имате?

Гласът я издаваше, че е съвършено разстроена много повече от самия него.

— Нямам куче… Но не искам да ставаме за смях пред келнера с нашето недокоснато ядене.

— Добре, ще се помъча да го изям — каза тя тихо.

Наистина се насили. Яденето й вървеше много трудно, едва преглъщаше хапките с пресъхналото си гърло. Размениха много малко думи до края на вечерта. Накрая Урумов щедро се разплати с келнера и оркестъра и те излязоха. Навън бе излязъл слаб, доста хладничък вятър, който изведнъж бе обърнал времето. Въздухът му се стори кристален, планината сякаш бе наедряла пред очите им, гирляндите от светлини в нейното подножие сега блестяха като съзвездия. Трифон бе дошъл и ги чакаше. И по пътя не проговориха нищо освен безлични, нищо не означаващи думи. Урумов нито ги чакаше, нито ги искаше. Защото му бяха съвсем достатъчни тия, които му бе казала в ресторанта: „Защото съм човек! Защото искам!“ Тая вечер нищо повече не му бе нужно. А утре или след месец, или след година и другите неща може би щяха да се поправят. Защото той знаеше това, което тя не знаеше. И което нямаше право да й каже: детето, което ги свързваше, и разделяше, нероденото дете бе мъртво.

На другата сутрин академикът се насили да поработи. Не заради самата работа, разбира се, а просто да убие времето, докато чака. А той чакаше да му се обади Сашо, смътно чувствуваше, че всяка новина оттам може да има съдбоносно значение. Но Сашо мълчеше, телефонът не се обаждаше.

До обед изобщо не позвъня, сякаш хората го бяха забравили. Само сестра му шумолеше из апартамента. Макар че се срещнаха няколко пъти в кухнята и из хола, те не си проговориха, дори не се погледнаха. На Урумов му тежеше техния последен разговор, чувствуваше се гузен може би. Пък и Ангелина имаше свои грижи, които с никой не можеше да сподели. Тя виждаше много добре, че нейният брат се е запътил нанякъде — и се бе запътил като момче, така несвястно бе потънал в тая история. Тъй беше, усещаше го дълбоко в сърцето си. Тя се радваше донякъде, но повече се тревожеше. И за него се тревожеше, пък и за себе си. Сякаш се бе родила отново след смъртта на жена му. Имаше за кого да се грижи, тичаше по покупки, готвеше. Наистина и преди това се грижеше за сина си. Но като че ли малко бе изстинал от сърцето й този неблагодарник.

И тя си мислеше — какво ще стане, ако нейният брат се прибере? С нея какво ще стане? Навярно ще трябва да се напъха отново в опустелия дом, да започне, както преди това, своя невесел вдовишки живот. Не можеше да живее на тоя свят, без никой да има нужда от нея. Но от двамата неблагодарници тя все пак предпочиташе брат си. Неговото поведение й се струваше много по-естествено и човешко. В края на краищата от него нищо не бе очаквала, той не влизаше в нейните сметки… Но от сина си, разбира се, бе очаквала.

Ангелина видя много добре, че брат й се наобядва едва-едва, но тоя път не посмя да се обади. И навярно нямаше смисъл. Тя усещаше смътно, че се е случило нещо непредвидено, че има някаква тъмна и нерадостна грижа. Но разбираше, че не бива да пита, и тактично мълчеше. В края на краищата какви недоразумения могат да станат между двама възрастни и разумни хора? Какви пречки могат да срещнат? Никакви, разбира се.

След като се нахрани, Урумов по навик легна да си почине. И тъкмо тогава се обади Сашо. Гласът му беше спокоен, макар и малко забързан.

— Вуйчо, много извинявай, че по това време… Нали знаеш какво са пощите? Докато ми вземат поръчката, докато ми дадат линия…

— Криста как е? — прекъсна го нетърпеливо Урумов.

— Много добре! Всичко мина, тя е здрава, кажи-речи!… Само малко психически, ноо… това няма значение. Следобед ще бъде изписана, ще я закарам, как-да е, с колата до Казанлък.

— Трябваше да ми се обадиш сутринта… А не да чакам тук и да ви мисля.

— Прощавай, вуйчо! — каза засрамен младежът. — Ама бях зает до гуша с какво ли не… — Първо трябваше да прибера колата. Ама нямаш представа, заприличала е на настъпена жаба. След това в КАТ, в ДЗИ — един милион формалности и разправии… И докато се усетя…

— Кога ще се върнете?

— Кога ще се върнем ли? — Изглежда, че не беше съвсем наясно. — Аз — утре сигурно. Но тя ще остане някой и друг ден. В края на краищата майка й… — Той се запъна.

— И какво? Ще скриете от нея, че е претърпяла аборт?

— Е, не това, разбира се!… Но те искат да премълчат за катастрофата. Не бивало да я тревожим, макар че според мене каква тревога е това — след дъжд качулка. Пък и Криста иска да се завърне с влака. Сега само като види камион или лека кола, започва да я тресе.

— Мога да си представя — отвърна вуйчо му.

— Аврамов обади ли се?

— Да, звънна ми да пита за тебе… Но по въпроса — пълно мълчание.

— Страшен е! — каза със задоволство младежът. — Удоволствие е да работиш с такъв солиден човек.

— Ще ми се обадиш ли още веднъж, преди да тръгнеш?

— Защо?… Просто ще си тръгна, и това е. Вуйчо, колата нещо запиня на задния ход. Твоят пенсионер хептен го е хванала склерозата, повредил е скоростите.

— Няма значение — отвърна вуйчо му, — ще се оправят. Довиждане — прибави той и затвори телефона.

Така и трябваше да се очаква, разбира се. В съвременния свят една потрошена кола струва много повече от един стар вуйчо. В хола влезе сестра му и го погледна подозрително.

— Сашо ли беше? — попита тя кратко.

— Сашо.

— И какво прави тоя хаймана чак в Карлово?

— Нали ти казах какво — отвърна брат й с лека досада.

— Каза ми ти, ама знам ли… За какъв аборт спомена?

Той се намръщи — непоносимо му бе да лъже сестра си.

— По-добре аборт — измърмори той неохотно. — Отколкото направо раждане.

Урумов забеляза, че сестра му се стресна. Тя мълча известно време, после се обади враждебно:

— От него човек всичко може да чака.

— Нищо му няма на момчето, добро е — отвърна брат й.

Неговият глас й се стори така искрен, че тя само махна с ръка и си отиде. Академикът отново се протегна на кушетката. И веднага разбра, че няма нито за минута да заспи. Трудно е да се спи лятно време. На човек му се струва, че лежи в нещо задушно, потно и пихтиесто, което сякаш излъчва от себе си. Той се надигна от кушетката така бързо, че отново усети как сърцето му прескочи няколко удара. Трябва да се щади все пак това сърце, което през целия живот не му бе сторило ни най-малката неприятност.

Работи, докато се мръкна и стаята се напълни с вечерен здрач. Сега беше много по-хладно, но затова пък се чувствуваше уморен. Беше написал редове, които никой преди него не бе писал на тоя свят; неща, които само той знаеше; навярно скоро щеше да ги види с очите си. Но стига за днес. Утре трябва да препише всичко на стария „Ремингтон“ и да го прибере в папката. Когато дойде Уитлоу, всичките му материали трябва да бъдат съвсем готови.

Но вечерта той усети как мъката започна отново да се събира в сърцето му. Нещата като че ли не бяха съвсем такива, каквито ги виждаше снощи. Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж. Като че ли белите коне го подтикваха натам — тоя, който бе вдигнал към небето живите си изящни ноздри. И другият, който бе обърнал глава, може би защото бе уплашен или не му стигаха сили. Но все пак те бяха заедно. А той бе сам. И това никак не бе случайно. Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си. Макар и не съвсем, макар и с капка надежда. Ето от тая нищожна малка капчица никога не може да се избави. Защото тя съдържаше в себе си и неговият живот, и неговата присъда.