Да, един от бившите директори на полицията, макар че Урумов не го познаваше. Като че ли го бяха измъкнали от някакъв прием — бяла копринена риза, лачени обувки, раиран панталон, опънат до краен предел от затлъстелия задник. Не виждаше лицето му, но мъртвешки бялата плешивина на темето бе плувнала в мазна пот. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“

— Дори една молитва не знае — каза презрително момичето. — Седнете на тоя стол, господин професоре.

Тя му поднесе най-обикновен кухненски стол, жълт като разрязана тиква.

— Не мога да говоря пред тоя човек! — каза той.

— Ами всеки момент чакам да го вземат в София. Гума ли спукаха по пътя, що ли. Ей сега ще го изведат.

Тя натисна някакво копче, навън се чу звън, който изведнъж му напомни за сигналните звънци на кината през младостта му. Какви сладки тръпки на нетърпение предизвикаха тогава у него, а сега само го стресна. Докато чакаха часовоя, Урумов се обади:

— Май че имате неприятности с нарядите.

— Глупава история! — каза сърдито момичето. — Конфискувах платове от текстилната фабрика на Разпопов. И ги раздадох на населението, разбира се. — Тя се усмихна скъпернически. — Май че множко раздадох, но не за това. Как така да се случи, та един от сегашните регенти да е акционер. И ни отправя разни ултиматуми.

— Кой от тях?

Тя се поколеба за миг, после прибави неохотно:

— Ваш колега. Венелин Гаев.

Когато останаха сами, той и разказа подробно за неочакваното нощно посещение. Момичето го изслуша внимателно, но Урумов остана с чувството, че не успя да я стресне достатъчно. Само лицето й стана по-загрижено.

— Ще се наложи да почакате малко.

После взе телефона и се свърза със София. Трябваше търпеливо да изслуша собствения си разказ, предаден без никаква паника. От другата страна на линията последваха доста подробни наставления. Гласът беше оживен и много рязък, но той различаваше в пукането на слушалката само отделни думи: „Много внимателно… което имате в наличие… без паника.“ Най-сетне тя се обади — „Слушам, другарю Голованов!“ — и затвори слушалката.

— Голованов лично ще дойде! — каза респектирано момичето. — Каза да блокираме внимателно вилата, но да не предприемаме нищо без него. Ще трябва да го почакаме.

Урумов не попита кой е тоя Голованов, но можеше да се досети. Кой знае защо, представи си го сивоок мъж с бръсната глава и кожена куртка. След около час пред коменданството спряха два щаера и в стаята влезе дребен посивял човек с омачкано палто, който по-скоро приличаше на кафеджия. Зъбите му бяха много лоши, така че леко фъфлеше.

— Добър вечер, професоре — каза той свойски и му подаде ръка. — Ние знаем, че се готви нещо, но не знаем точно какво. Във всеки случай нашите момчета в школата са предупредени, така че няма да допуснем изненада.

— Чакате ги да започнат? — запита учудено Урумов. — За да имате доказателства?

— Доказателства наистина трябват — отвърна Голованов. — Не можем да арестуваме всички командири, това никой няма да ни позволи. Но може би Кисьов ще ни каже, каквото трябва. Урумов се замисли за миг.

— Надявам се, че няма да ми устройвате очна ставка.

— Ще гледаме да ви спестим тая неприятност — каза Голованов. — И ако все пак се наложи… Но не вярвам, тия момчета се оказаха бъбриви като калугери.

Голованов веднага излезе с момчетата, които бе довел. След половин час всички се върнаха омърлушени — явно птицата бе отлетяла.

— Навярно е надушил блокадата — каза Голованов без настроение. — Кисьов не е вчерашен.

После погледна към професора и добави:

— Не бива да се връщате там. Ще ви дадем друга квартира.

Урумов си отиде с олекнало сърце. Хем бе изпълнил гражданския си дълг, хем не бе станал причина някакъв човек да пострада заради него. В края на краищата бе напълно възможно Кисьов да е съчинил заговора в школата. Всъщност с какво би могъл да събира сега съмишленици освен с измишльотини? Все пак Урумов много добре си даваше сметка, че ако наистина стане нещо — той ще отговаря с главата си. Бившият полицай нямаше да му прости предателството.

Минаха два дни, той съвсем се успокои. Съветските войски бяха пристигнали е София. И точно тогава го извикаха спешно в комендантството. Минаваше полунощ, селището отдавна спеше. Момчето, което го водеше, изглеждаше много късогледо, няколко пъти се спъна, макар че си светеше с електрическо фенерче. И през целия път не му каза нито дума. Някакво лошо предчувствие сви сърцето на професора. Когато най-сетне пристигнаха в комендантството, посрещна ги младото момиче. Сега беше във военни дрехи без пагони, но видът й не бе станал по-внушителен.

— Малко неприятно, господин професоре — каза тя. — Ще ви покажем един труп, трябва да го идентифицираме.

Трупът бе положен на пода, само лицето му бе завито с някакъв мръсен пешкир. Точно по средата на гърдите му зееше грамадна грозна рана, сякаш го бяха улучили с противотанково оръдие.

— Отвийте го! — каза тя.

Едно от момчетата махна парцала. И той веднага позна лицето на Кисьов, синкавобледо и напрегнато, сякаш в последния миг се е готвел за страшен предсмъртен скок. Макар че бе виждал толкова много трупове в живота си, той изведнъж усети как му прилоша. Тоя мъртвец не беше като другите, сам той бе отнел живота му, макар и не със собствените си ръце.

— Да — каза той тихо, — това е Кисьов. Бившият полицай…

Професор Урумов, член на академичния съвет на Софийския университет, се върна като зашеметен у дома си. И цялата нощ не може да заспи. Но това бе единствената и последна безсънна нощ, след това мрачният образ на Кисьов сякаш изчезна в някаква черна дупка, в която никога не смееше да погледне.

В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се появи нейната покойна снаха и започна да я тегли с все сила за крака… Беше много яка тая нещастница, успя дори да я смъкне от леглото. Ангелина гледаше с ужас бялото й като гасена вар лице и изведнъж й стана ясно накъде я тегли — в пъкъла. Но тя успя да се залови за железния крак на кревата, макар че нейният истински креват бе най-обикновен, дървен. И все пак Наталия навярно щеше да надделее, ако в най-опасния миг Ангелина не намери за благоразумно да се събуди. Беше цялата изпотена и разтреперана, повече не можа да заспи. Тъй прекара няколко часа до утрото. Навън нощта беше много светла, струваше й се, че скоро ще съмне, макар че все още не чуваше далечните предвестници. По-късно разбра, че тая нощна виделина е идвала от отражението на пресния сняг, тъй че доста се повъртя в леглото, докато наистина се разсъмна.

Все още беше кисела, дори малко уплашена. И без настроение се изправи пред гардероба си. Не й се искаше да облече японското кимоно, щеше да й бъде студено. Пък и кой знае дали мъртвата не си отмъщаваше за своите дрехи. Все пак не можа да се въздържи съвсем и намъкна един черен панталон от китайска коприна. Поколеба се малко и нахлузи над него зелен пуловер, вече доста износен, от най-старите, от моминските, които бе плела през войната. Така маскирана, тя походи насам-натам, все още обзета от лоши предчувствия. После не можа да се въздържи и събуди Сашо. Младежът стана мълчаливо, облече се, но като отиде в хола, зяпна учудено часовника.

— Защо си ме събудила толкова рано? — запита той ядосан.

— Защото днес имаш събрание — отвърна тя.

— Събранието е чак довечера, дървена главо! — кипна той.

— Трябва да се подготвиш.

— Какво има да се готвя? Събрание като събрание.

— Не е то така! — каза загрижено майка му. — Говори се, че вуйчо ти е в немилост. Щели да го пенсионират.

Едва сега младежът се обърна и я погледна втренчено.

Кой ти каза?

Ангелина се изви като уловена за опашката котка, но накрая си призна — Евдокия Логофетова. Сашо здравата се намръщи. Тая стара кукумявка, само с няколко яйченожълти къдрици на плешивата си глава, по цял ден скиташе из клюкарските сборища и понякога наистина налучкваше нещо.