Литмир - Электронная Библиотека

— Може би е неделикатно, но вие защо нямате деца?

Наистина не беше деликатно. Той едва не се изчерви.

— Сега пък аз ще бъда неделикатен… Но щом питате — от ранен, несполучлив аборт на жена ми.

— Много съжалявам! — възкликна неловко тя.

— И ще ви кажа, че това не е било болезнен проблем в живота ни… Може би никакъв. Аз съм бил винаги изцяло отдаден на своята работа, смятал съм, че може да замени всичко… Докато има сили, човек може да вярва в каквото си ще. И винаги късно разбира, че е останал със самотата си.

Сега вече тя си даде ясно сметка за грешните стъпки, които неволно бе направила, та макар и по посока на един съвсем добронамерен човек. Разбираше, че трябва да стане веднага и да си отиде под какъвто и да е предлог. Но не го направи, нямаше сили, може би светлата като северен кехлибар полска бира бе натежала в краката й.

— По-добре да говорим за нещо друго.

— Да, разбира се — съгласи се веднага той.

— Разкажете ми откъде имате тая прекрасна картина?

И той започна с удоволствие своя разказ — още от четирилистната детелина и щастливото избавление от самолетната катастрофа. През това време „специално за господин професора“ им приготвиха руски блини със сметана. И завърши как пристигнал на вилата, където била Криста и как трудно купил картината от тоя смахнат, неотстъпчив художник.

През това време им донесоха блините, но Мария едва ги погледна.

— И какво стана с детелината?

— Ами какво — все още я пазя. И сега е у мен.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се — отвърна Урумов, зарадван, че може да й направи някакво удоволствие.

Той извади тефтерчето си и то се разгъна точно на страницата, където от една година нежният лист неусетно вехнеше. Тя го гледаше така ненаситно, сякаш виждаше положено пред себе си истинското и живо човешко щастие — не четирилистно, а като разпънато накръст.

— За пръв път виждам! — каза Мария очарована. — А как изглеждаше тя?

— Коя тя?

— Тази, която ви намери детелината.

— О, наистина очарователна! — отвърна спонтанно и искрено той.

Мария замълча, ето как хората се подхлъзват. Такава мисъл естествено не съществуваше в главата й. До тях изпускаха вкусния си дъх на масло и каймак руските блини, но сега май че не им беше до блини. Мария по-скоро би посегнала към чашата с бира, но и чашата й бе съвсем празна, а тя се бе възпротивила, когато Урумов се опита да поръча втора. Тъй че изядоха с приличен апетит блините, засмяха се и след това той я изпрати само до първата тролейбусна спирка.

И тая нощ Урумов спа неспокойно, сънуваше бели коне, които препускаха по разлюляната като море степ, цялата осеяна с детелини. На другия ден към десет часа му се обади по телефона Мария.

— Получих писмо от Криста — каза тя леко възбудена. — Искате ли да ви го прочета?

— По телефона? Неее — провлече глас Урумов, — По-добре елате тук, искам да го чуя добре.

— Ами хубаво — отвърна тя.

И се уговориха да го донесе веднага. Тъй че академикът Урумов не успя да напише поканата до лауреата на Нобелова награда Харолд Уитлоу, както бе обещал на своя подпредседател.

8

Трима омърлушени приятели се събраха тая вечер за кратко време във „Варшава“, Изглеждаха недобръснати, недоспали, кисели. Не знаеха нищо един за друг, нито се попитаха за причините. Като ги видяха в такова жалко настроение, дори келнерките се поразтичаха, но не успяха да им угодят. Скоро след това и тримата се качиха в краставия трабант на Кишо и потеглиха за „Шумако“. Изведнъж им се бе сторило, че само една печена агнешка главичка може да поправи донякъде работите. И нищо друго.

Всъщност най-омърлушен от тримата беше Хари, макар че нямаше никакви сериозни причини за това. И даже напротив. От един месец бяха назначили жена му за десенатор в един габровски завод, тъй че ходеше там по пет-шест дни на месец, колкото да му даде възможност да се види насаме с приятели. И тая сутрин бе заминала със сълзи и стотици заръки, главно да не падне пиян в развалената шахта на асансьора. Хари бе останал с празна глава и празно сърце на перона, искаше му се да се прибере в къщи и да спи пет-шест дни, докато тя се върне.

Много неща се бяха променили в живота му през последните пет-шест месеца. Или по-точно всичко се бе променило, освен външността му. Изглеждаше все така брадат и окаян, все така мършав, все така гладен, все така крив, все така изкорубен. И все пак дяволски му бе провървяло напоследък. Особено с изложбата, която изненада всички, а най-много самия него. Откри я през април в една студена заличка, едва събра малко пари за вернисажа. Дойде и „моят човек“ съвсем трезвен и обиколи на среден ход залата. Хари се помъкна след него, като мигаше едро, отегчен. Най-сетне човекът спря и каза:

— Ти не знаеш какво си нарисувал, бе!

— Знам!

— Не знаеш, разбира се!… Сега ще вървя, че бързам. Но ще кажа, където трябва.

Така започна всичко. Най-напред откупиха картини две много видни държавни личности, което изведнъж повдигна авторитета му и подгони много други, по-дребни, към изложбената зала. В крайна сметка тя се разпродаде почти цялата, макар и половината на кредит, както обикновено се случва. Наистина не се появиха много отзиви и критични бележки, защото тоя мрачен, брадат субект нямаше влиятелни приятели освен „оня човек“, от който започна всичко. Но в замяна на това председателят на съюза го спомена в едно телевизионно интервю едва ли не като изненадата на сезона. А това не беше малко, тия, които имаха уши, го чуха.

Но успехите вървяха по петите му като ловджийски кучета. Най-напред получи солидна контрактация, избраха му три картини за биеналето във Венеция и още няколко за изложбата в Берлин. Моментално го включиха в новата жилищна кооперация на съюза. Можеше да си вземе веднага кола, но се уплаши — в края на краищата много хубаво не е за хубаво. Тогава защо беше така вкиснат? Може би се страхуваше да не предизвика съдбата. Тая капризна, доста старомодна дамичка наистина не обичаше ухилени типове и самохвалковци. Най-често ги подминаваше, освен ако бяха извънредно ловки в комплиментите. Силно заинтригуван, Кишо му състави хороскоп, но в тоя хороскоп нямаше нищо или почти нищо, освен кавга с голям човек, може би с покровителя си, който и без това гледаше съвсем накриво невчесаната брада и кирливите му панталони.

И тъй, когато трабанът излезе над Симеоново, изведнъж плътно ги заля руменината на залеза, сякаш ги бяха похлупили с някакъв грамаден копринен абажур в публичен дом. Дори черният асфалт руменееше, а щъркелите, които в тоя момент прелитаха над шосето, приличаха на окъпани в кръв или сироп, според настроението на тоя, който ги гледаше. На тримата приятели те се видяха през прашното стъкло просто ръждиви, нещо като брадата на Хари, така че изобщо не ги погледнаха. Но като видяха „Шумако“, изведнъж им олекна, макар че нямаше никакви шумаци наоколо, просто нищо освен блесналите на слънцето немити гърбове на колите.

Ресторантът бе полупразен, разположиха се удобно на една уединена маса. Някакъв келнер се уви като питон около тях и набързо им изтананика менюто. Само Кишо успя да долови в скороговорката най-съществените моменти.

— Оставете аз да поръчам! — каза той. — По една бирица най-напред, студена, чешка. След това по едни чревца на фурна. Накрая по една агнешка главичка, моята да бъде най-малката.

Лукавият нос на келнера успя най-сетне да подуши познавача. Тука може да падне нещо.

— Позволете аз да избера всичко! — каза той зарадван.

— А защо твоята да бъде най-малка? — попита подозрително Сашо.

— Забелязал съм, че най-вкусни са малките главички… Може би защото най-хубаво се опичат.

— Виж го какъв нахал! — каза възмутено младежът. — Тогава и трите да бъдат малки.

— Да, специално ще ги избера! — каза келнерът, Когато келнерът донесе бирата, Кишо отпи внимателно една глътка и каза доволен:

— Изстудена е като по рецепта… Слушайте, момчета, от мен да мине, днеска аз черпя.

74
{"b":"260049","o":1}