— А защо ти?

— Имам няколко хубави предложения — каза Кишо. — И с много добри заплати. Най-доброто е от транзисторния завод в Ботевград — ей го къде е.

Сашо благоразумно замълча. По-хубаво в производството, отколкото в Луна парк. Или поне в някое конструкторско бюро. Едно е да измисляш машини, друго е да ги поправяш. Точно в тоя момент им донесоха чревцата на фурна, нямаше смисъл да си тровят апетита с празни разговори. Келнерът и тоя път се беше постарал, бе ги избрал от крайчеца на тавата, където са съвсем мъничко загорели, колкото да станат още по-пикантни на вкус. Изядоха всичко, без да гъкнат, поръчаха нови бири. Както Кишо предполагаше, настроението значително се бе подобрило, освен това на Хари може би. Та как да разбереш какво е истинското му изражение зад тая непроходима брада. Погледът му във всеки случай не беше весел, в гласа му продължаваха да звучат заядливи нотки.

— Не разбирам ти пък защо си се вкиснал? — запита Кишо, докато дояждаше агнешката главичка.

— Нещо не върви през последните месеци! — Като луд драскам да стигна поне до „белите коне“ — не върви и не върви. Като че ли съм загубил нещо от себе си, без да знам кое е.

— Ако се беше обръснал — щях да ти кажа какво е — отвърна Кишо.

— Не е хубаво да те харесват — продължи Хари, без да му обърне внимание, сякаш се вслушваше в някакъв друг глас, дълбоко в себе си. — Тогава и ти искаш да се харесаш на всяка цена. И почваш да създаваш някакво красивичко и плитко изкуство, предназначено само за консумация.

— Едно време не беше толкова претенциозен! — измърмори Кишо.

— Там е цялата работа! — отвърна Хари. — Само богатият може да си позволи тоя лукс.

— Ти сега ли го разбра?

— Няма как, ще се цаня при ботевградци — въздъхна Кишо. — Иначе всеки ще си изтрива задника с мен.

— Аз ще си вървя! — каза Сашо с досада.

— Как така ще си вървиш, нали тръгнахме заедно?

— Тръгнахме заедно, но вие дърдорите глупости! Освен това вуйчо ме чака, трябва да се отбия при него, преди да е заспал.

— Той вече отдавна хърка.

— Не! — каза категорично младежът.

И след малко наистина си отиде. Но докато чакаше автобуса с прояснена от вечерния хлад глава, той разбра, че е сбъркал. Не биваше да ги оставя. Ще изпият няколко водки, ще се разкиснат съвсем и тогава никой не може да каже как ще свършат. И току виж, че тръгнали с трабанта. Ето това беше най-лошото, кой знае какво може да им се случи по пътя. И за беля, ето че направили някоя братска могила, тия двама гении, единият от които съвсем непризнат.

Най-хубаво е да се върне! Така е най-честно! Но как да се върне, като от един час насам в главата му се бе забила идиотската мисъл — ами ако Криста внезапно си е пристигнала в София? Ами ако седи в тоя миг сама-саменичка във „Варшава“ и поглежда към витрината? Отначало успяваше да се пребори някак о тая мисъл, но накрая тя съвсем го завладя. Защо наистина трябва да уйдисва на ума на тия пияници, а момичето да се измъчва там само.

За щастие не чака дълго автобуса, но едва успя да се качи в него и той полетя като бесен надолу по стръмнината. Шофьорът и кондукторката навярно нещо се бяха скарали, защото все още пръхтяха от ярост, а колата се носеше като луда към София. И може би бе изключил от скорост, тъй като не се чуваше шум на мотор. Сега ако стане нещо и скъсат скорост, ще спрат чак в центъра на града, ако не се размажат, разбира се, на някое от многобройните кръстопътища. И наистина шофьорът от време на време натискаше тревожно клаксона, срещу тях се мяркаха светлините на насрещни коли, отстрани пробягваха осветени прозорци. И тъй чак до пресечката на околовръстното шосе, където най-сетне негодникът намали и накрая спря пред стопа.

Едва сега Сашо отново получи възможност да се върне при налудничавата си мечта. Защо пък налудничава, от Криста всичко може да се очаква. Ето, той влиза, тя се усмихва, сякаш нищо не е било, цялото й лице светва. Той сяда край масата все още смутен и объркан, тя продължава да се усмихва и докосва леко с върха на пръстите си ръката му. „Защо толкова закъсня, мишенце?“ Сякаш нищо не е било. Сякаш никога не са били сърдити. Точно така ще постъпи, ако наистина е дошла. Това е напълно в характера й, в който нямаше ни мрачни долини, ни сенчести усои.

И когато след четвърт час отвори вратата на кафе-сладкарницата, на масата им наистина имаше момиче със скучаещ вид, което трепна радостно, щом го видя. Но това не беше Криста, а Донка. Беше облечена в нов оранжев панталон, с някаква идиотска прическа, не съвсем хипи, но приблизително.

— Чакаш ли някого? — попита той.

— Тебе чакам, разбира се!… Какво стърчиш, седни, няма да те глътна.

Сашо седна предпазливо — отде да знае, може пък да го глътне.

— Трябвам ти за нещо?

— Днес получих писмо от Криста — каза тя.

— И какво ти пише? — трепна той.

— Пише ми как си я обидил. Ама ти си бил много прост бе, като радомирските шопи.

— Ние не сме шопи.

— Ама не си и от Урумовите. Те са поне възпитани хора.

— Дай да видя писмото — каза той, като се мъчеше да придаде равнодушие на гласа си.

— Изключено! — отвърна тя. — Криста изрично ми е забранила. На живот и на смърт.

Но след като врънка четвърт час и поръча две ментовки, тя най-сетне склони да му прочете „едно късо пасажче“. Извади писмото, сгъна го на пасажчето и се отдръпна малко назад.

— Сега слушай!

„…Много те моля да ми намериш един добър гинеколог хирург, но непременно жена. (Жена е подчертано с две линии). Като се върна, трябва категорично да ликвидирам тоя въпрос. Това май че на всяка жена й се случва, не е болка за умиране. Не искам повече да бъда за нищо длъжна на Сашо, да го безпокоя за която и да било моя работа.“

— Това е! — каза тя.

— И ти ще й намериш ли такава жена гинеколог?

— Да не съм луда?… Мога ли, без да те питам? Та това дете не е само нейно, то е и твое.

Сашо замълча.

— А на мое място ти как би постъпила? — попита той след малко.

— Ами тъй и тъй ще се жениш — защо да пропускате детето. Тая работа не винаги се улучва. Понякога знаеш ли какви бели стават с тия аборти?

— Знам — каза той.

— Тъй че трябва ти сам да решиш!… Каквото кажеш!

Сашо отново замълча. И мълча дълго, докато лицето му съвсем посивя.

— Тя е взела своето решение — каза той. — И без да ме пита…

— Как тъй — без да те пита? — погледна го тя учудено. — Нали те е питала първия път?

— Е, тогава какво повече?

Донка се намръщи.

— Нищо няма да излезе от вашата работа — каза тя. — Но ако се развали съвсем и тя си намери друг, да знаеш, че съм ти кандидатка.

Той се засмя — съвсем непринудено при това. И си спа спокойно тая нощ, сякаш бе взел дизепана.

Академикът почиваше или по-точно лежеше със затворени очи в топлия обеден здрач на кабинета си.

Тежките завеси като че ли увеличаваха задуха и усещането на миризми — безброй миризми, които сякаш се раждаха само в тоя час на деня. Дори ръкописите миришеха на хартия и прах, а старото бюро като че ли все още издаваше слаб дъх на тютюн за лула, останал от времето на баща му. Той не можеше да заспи, разбира се, но трябваше да полежи тъй поне до три часа. И най-важното — да не мисли, да отпочине, да събере сили за дългия летен следобед.

Но точно в два и половина часа, когато Урумов бе задрямал лекичко на кушетката, телефонът зазвъня. Той почака малко, дано оня се засрами, но телефонът продължаваше своя досаден звън. Обикновено изваждаше контакта, но тоя път бе забравил. Изведнъж му хрумна, че може да го търси Мария, ако се е случило нещо неприятно или непредвидено. Той стана така рязко, че усети как сърцето му се разлюля като камбана и прескочи задавено няколко удара. Щом вдигна слушалката, в ушите му мигновено бръмна възбуденият глас на неговия племенник.

— Вуйчо, ти ли си? Прощавай, че по това време… Но имам за тебе много важна новина.