След четвърт час те пристигнаха в подножието на Витоша и се отбиха по тесен коларски път, целият зашумен с дървета. Напредваха много бавно и клонките шумоляха и тракаха по страничните стъкла. Беше много тъмно тук, под масивния гръб на Витоша, по косматите й хълбоци се стичаше мрак и прохлада. Вилата едва-едва се белееше в дъното на дълбокия двор, целия обрасъл с дървета. Младежът подхвана вуйчо си под лакътя и внимателно го поведе по невидимата пътека. Ръката му бе суха, малко вдървена и хладна. И все пак беше истинска мъжка ръка — почувствува младежът. И походката му бе много по-сигурна и уверена, отколкото сам очакваше. Той пусна ръката му и мина пред него, за да го води. Но изглежда, че старият виждаше по-добре, защото от време на време се обаждаше: „Внимавай, има стъпала“ или „Наведи се, ще се удариш в клона“. Най-сетне, леко засрамен, Сашо влезе във вилата и пипнешком потърси електрическия ключ. Вътре миришеше на топъл, застоял въздух, смесен с дъх на помади и алкохол. Светлината блесна така силно, че и двамата премигаха. Това беше една от малките мании на покойната — да осветява всичко с ярка, ослепителна светлина. Не, не се страхуваше, че ще видят бръчките по лицето й, тя нямаше бръчки, а другите имаха. На малката кръгла масичка в хола бяха оставени две чашки, едната малка, кобалтовосиня, другата права и тясна — за уиски. И в двете имаше малко алкохол, в синята — фернет навярно. Колкото до уискито — надали го бе пил вуйчо му.

— Откога не си идвал тука? — запита младежът.

— Не знам… Няколко месеца.

А алкохолът все още не беше изветрял. Сашо мина край масичката и се запъти към затворения прозорец, с дървени капаци отвън. Една грамадна нощна пеперуда бе кацнала върху чугунената дръжка. Крилцата й бяха кадифени и мъхави, антенките на пипалцата с жълти връхчета. Младежът посегна към нея, но пеперудата не помръдна, макар че сякаш се готвеше да литне всеки миг. Докосна я учудено с пръсти, тя просто се отрони от дръжката и падна на пода. Беше суха и мъртва.

И в сърцето му пропълзя някакъв непонятен, смразяващ студ, сякаш за пръв път истински усети смъртта.

И академикът я усети също така внезапно и смразяващо едва в последния час на раздялата. Стоеше прав край ковчега в залата за покойници, коленете му леко трепереха. Така му се виеше свят, че стоеше малко неестествено разкрачен, за да пази равновесие. Вече не виждаше нищо освен лицето на мъртвата, потънало между купища цветя. То бе все така бяло и гладко като порцелан, с презрително стиснати устни, неумело гримирано, което й придаваше вид на евтина паноптична маска. Цветята бяха свежи, миришеха много силно, особено карамфилите, които приживе бяха нейните любими цветя. Но над всичко се носеше вечната миризма на смъртта, непонятна и навярно несъществуваща, но всепроникваща и плътна като съсирек. Академикът отдавна бе забелязал, че между цветята се подаваха и лачените връхчета на обувките й и това, кой знае защо, му се струваше много страшно, по-страшно дори от коравото мъртво лице. Много му се искаше да помоли сестра си да ги покрие с тия проклети вонещи цветя, но тя стоеше като препарирана от дясната му страна в своя избелял траур, който не бе обличала навярно от смъртта на мъжа си. Голямата зала беше препълнена с хора, откъде наистина толкова много хора, повечето от които му се струваха съвсем непознати. Всички изглеждаха много скръбни, не говореха, дори не се поглеждаха. Все тъй му се виеше свят, струваше му се, че ако тая проклета погребална церемония не свърши за няколко минути, ще се просне безчувствен на пода, с вледенено сърце. До него сестра му внезапно заплака, той видя как сълзите течеха свободно под воала й. И едва сега разбра, че болката и скръбта, които досега му убягваха, са всъщност в него, да, вътре в него, в кухината над стомаха му, като някаква противна бакелитова кутия, която беше безпомощен да отвори. Стоеше там, студена и гладка, докосваше едва-едва сърцето и предизвикваше гърчове в хранопровода — като пред повръщане. Инстинктивно потърси с поглед племенника си, изправен до майка сн, неестествено изпъчен, като на почетна стража. Очевидно беше, че общата атмосфера се бе всмукала в него, мъчеше се с все сила да запази присъствие на духа.

И точно тогава, съвсем тихичко, на балкона запя малък хор. Отначало това не му направи впечатление, дори изпита леко чувство на удовлетворение и приятност. Но изведнъж тенорът се извиси и го удари като с длан през гърлото. Мелодията проникна в него и сякаш го накъса на хиляди парчета, противната бакелитова сапуниера дрънна на пода и се разтвори. Нямаше вече спасение ни от мъката, ни от всепроникващите безмилостни звуци. Мелодията сега звучеше като водопад, нейната сила му се струваше неизмерима.

Всичко това трая може би само мигове, докато избликналата мъка мина предела. И той внезапно се разрида, горчиво и безутешно, отчаяно и безпомощно като детето с кадифените панталонки пред ковчега на майка си. Цялото му тяло се разтърсваше от сподавените ридания, лицето му се изкриви от мъчителен гърч, искаше да спре и да се съвземе, а не можеше. Той усети как Сашо го взе подръка и изведе в преддверието. Там успя най-сетне да си поеме въздух, но сълзите все тъй се лееха по сухото му лице.

— Вуйчо, успокой се! — говореше уплашен младежът. — Какво ти стана? Моля те, успокой се.

И понеже той все тъй се разтърсваше от конвулсии, добави объркан:

— Много те моля!… Виж хората гледат.

Наистина го гледаха съчувствено и с разстроен вид, макар че бяха от друго погребение, което чакаше в преддверието своя ред. Като събра всичките си сили, старият човек едва успя да изфъфли:

— Хорът!… Спрете хора!

Младежът беше готов да литне нагоре по стълбите, но се уплаши да остави вуйчо си. Той едва се държеше на краката си, готов бе всеки миг да рухне.

— Той и без това ще спре — каза безпомощен младежът.

И хорът наистина спря за миг, но веднага след това пое друга мелодия. Но тя звучеше светло и чисто, в нея нямаше ни мрачен укор, ни безутешна присъда. Академикът усети как конвулсиите изведнъж спряха.

И след това като че ли всичко угасна и пред очите му, и в паметта му. Съвзе се едва при старата гробищна църквица. Капаците на ковчезите бяха подпрени на стената й, евтини ковчези с лакова хартия, която вече се лющеше, делнично бръмчаха мухи. Отвътре се носеше унилото пеене на свещеника, тежко и противно миришеше на гробищни свещи. Академикът повдигна глава и се огледа.

— Всичко свърши ли? — попита той внезапно.

Младежът го погледна стреснат.

— Да, разбира се, какво друго… Сега ще те заведа в къщи.

— Не искам в къщи — каза тихо академикът.

Изпитваше странното чувство, че се е родил отново за някакъв друг, съвсем различен живот.

— Ами къде?

— Все ми е едно — отвърна той. — Само не в къщи.

— Какво приказваш? — намеси се с укор сестра му. — Нали съм поканила хора у вас.

— Хора ли? Какви хора? — попита той ужасено.

— Ами такъв е редът — отвърна сестра му. — След всяко погребение се дава малка гощавка… В памет на покойната.

Той мълча дълго, после каза тихичко:

— Ти просто не си с ума си.

Едва го убедиха да се прибере в къщи. Сашо седна до кормилото, вуйчо му до него изглеждаше някак разсеян, но успокоен. През цялото време проговори само веднъж:

— Остави ли нещо на гробарите?

— Не успях — измънка виновно младежът.

— Защо не успя?

Младежът благоразумно замълча. Можеше да му отвърне, разбира се: „Ако не те държех през цялото време, щеше да се търкулнеш и ти в гроба.“ Но не беше време за шеги, макар че се чувствуваше странно олекнал, сякаш бяха заровили в мрачната дупка не само вуйна му, но и всички мъки и тревоги. Сега вече мисълта за една малка гощавка съвсем не му се струваше така абсурдна, както в началото. За хилядите години човечеството все пак си бе изработило някои полезни обичаи и навици.

Като пристигнаха, вуйчо му веднага се затвори в кабинета си, а майка му забърза в кухнята. Сашо се повъртя малко из празния хол, който, макар и добре разтребен, оставяше някакво смътно чувство за прахоляк. Изведнъж се досети, че точно сега по телевизията предават международен мач. Той натисна копчето, като предварително изолира звука. На цветния екран се появиха играчи в бели и сини фланелки, на терена се бе извила истинска буря. Белите напираха с все сила, но играта им някак не вървеше, изглеждаше накъсана и нервна. Сашо се изнерви още повече, най-сетне не издържа и пусна звука, едва-едва, възбудените думи на коментатора стигаха до него като шепнене. По едно време майка му надникна в хола, позапотеното й лице изглеждаше възмутено и сърдито.